Дейвид Балдачи
Цялата истина (63)

62

— Проверих историята за Краков и за баща ви — рече Кейти.

Двамата седяха в малката стаичка на Арон Лесник. Общежитието беше на брега на Темза, в квартал, който нямаше нищо общо с онзи около централата на Финикс Груп. Донесе закуска и кафе, които дребният поляк лакомо унищожаваше.

— Тъй ли? — изломоти той с пълна уста, преглъщайки сандвича с шунка.

— Разбира се. Журналистите винаги подозират, че ги лъжат.

— Аз не лъжа! — възкликна Лесник и отпи голяма глътка кафе.

Тя сведе поглед към бележките си.

— Баща ви е Елисаз Лесник, редактор на всекидневник в Краков. Убили са го през 1989 година.

— Руснаците го убиха. По онова време Полша водеше борба за своето освобождение начело с Лех Валенса. Баща ми пишеше истината, което не се харесваше на руснаците. Една вечер се появиха и го убиха. Аз бях още малко момче.

— Това не е доказано — поклати глава Кейти.

— Не ми трябват доказателства, защото знам! — извика Лесник и удари стената с юмрук.

— Значи мразите руснаците, така ли?

— Не ми ли вярвате? — зяпна полякът. — Мислите, че съм съчинил тази история, защото мразя руснаците? Аз видях много убити хора, много кръв. Вие ми зададохте въпроси, а аз ви казах истината.

Обидата в очите не му попречи да отхапе огромен залък от сандвича си.

— Не ми отговорихте на въпроса дали пребивавате незаконно в страната — напомни му тя.

— Имам си виза — отвърна той, извади паспорта си и го разтвори.

— Защо тогава ви е страх да се обърнете към полицията?

— Защото ще помислят, че имам нещо общо с тази работа. Те не правят разлика между поляци и руснаци. А после ще се разчуе и убийците ще започнат да ме търсят.

Видях какво стана с баща ми. Не искам да умра като него.

— Казахте, че притежавате добри компютърни умения. Може ли да ви задам няколко въпроса?

— Давайте.

Тя изстреля поредица от сложни технически въпроси, от които не разбираше нищо. Беше ги получила от познат програмист, заедно с отговорите. Лесник отговори без нито една грешка.

— Ако не ми вярвате, дайте ми някакъв развален компютър и веднага ще го оправя — предизвикателно я изгледа той.

— Длъжна съм да проверя — сладко му се усмихна тя. — А сега да поговорим за служителя на име Харис.

Беше се сдобила с подробно описание на въпросния мъж.

— Свестен човек. Възрастен. Бяла коса, мирише на пури. Разговаряхме за работата. Мисля, че ме хареса. Каза, че условията във Финикс Груп са много добри. Бях пил много вода и се наложи да отида до тоалетната в коридора. Когато се връщах, чух изстрелите на долния етаж. И се скрих, както вече ви казах.

Кейти старателно си записваше.

— Добре — кимна тя. — А сега ми разкажете за…

Не довърши изречението си, защото вратата отлетя от пантите си и в рамката застана той.

— Шоу! Как разбра къде съм? — учуди се тя, после очите й потъмняха. — Проследил си ме, нали?

Той не си направи труда да отговори. Втренчи поглед в Лесник, който, забравил за сандвича и кафето, уплашено заотстъпва към ъгъла.

Насочи се към дребния човечец, който продължи назад, докато гърбът му опря в стената.

— Не му позволявайте да ме нарани! — изпищя Лесник. Моля ви!

— Шоу, плашиш го — предупредително рече Кейти.

— Трябва да бъде уплашен! — изръмжа Шоу и сграбчи ризата на поляка със здравата си ръка.

— Нали казахте, че никой друг не знае? — проплака Лесник, извърнал умолителен поглед към Кейти.

— Пусни го, Шоу — настоя тя.

— Ще ми разкажеш всичко, което си чул и видял в онзи ден! — изсъска Шоу, без да й обръща внимание. — И гледай да не пропуснеш нещо! Вече чух как си отишъл в тоалетната, а после си се скрил. Продължавай нататък!

Лесник пребледня, готов да припадне. Коленете му се подгънаха.

— Шоу! — извика Кейти, сграбчи здравото му рамо и се опита да го откъсне от поляка. Все едно комар да ухапе слон.

— Не се бъркай, Кейти! — изръмжа той, дарявайки я с кос заплашителен поглед.

Лесник се възползва от моментното му разсейване, замахна и заби юмрук в превързаната му ръка.

— Мамка му! — извика Шоу и се преви от болка.

Полякът го заобиколи, изблъска Кейти и се понесе към вратата. Преодолял болката, Шоу хукна след него, следван по петите от Кейти. Изтрополяха надолу по стълбите. Шоу тичаше колкото го държат краката, но на дребният поляк сякаш му бяха поникнали криле. Той блъсна входната врата и излетя на улицата още докато преследвачите му бяха на първия етаж.

Шоу изскочи на тротоара, закова на място и се огледа. Кейти се блъсна в него.

— Да не си се побъркал! — изкрещя тя, сграбчила якето му, за да се задържи на крака. В същия момент той зърна Лесник на отсрещния тротоар, на брега на Темза. Втурна се след него, без да обръща внимание на колите. Кейти го последва, продължавайки да крещи. Засвириха клаксони, заскърцаха спирачки.

Лесник тичаше по тротоара. В един момент спря и се обърна с разкривено от страх лице.

Куршумът го уличи между очите. За миг се задържа прав, сякаш не можеше да повярва, че животът му току-що беше свършил. После се люшна назад и се преметна през парапета. Тялото му пльосна в спокойните води на Темза, които леко порозовяха.

В момента на изстрела Шоу се сви на топка. Крещейки името на Лесник, Кейти направи опит да го заобиколи, но той успя да хване глезена й със здравата си ръка. Смъкна я на земята и я дръпна зад колата, паркирана наблизо.

— Не ставай! — напрегнато подвикна той. — Беше снайперист!

Предпазливо надникна над калника и потърси блясъка на оптиката. Не видя нищо.

Очите му се върнаха на треперещата Кейти, чертите му се смекчиха.

— Вече всичко е наред — прошепна той и я прегърна през рамото.

— Нищо не е наред! — сопнато отвърна тя и отблъсна ръката му. — Защо трябваше да идваш? Защо подплаши горкия невинен човек? Убиха го заради теб!

— Не знаем колко е невинен — спокойно отвърна Шоу. — А сега да изчезваме! Полицията…

— Ти изчезвай! Аз искам да говоря с полицията! Това ще бъде добра база за целия ми репортаж.

— Значи все още искаш да го направиш? — погледна я с недоверие той.

— Разбира се! Искаш ли да чуеш нещо интересно? Преди да връхлетиш в стаята, бях решила да отложа нещата, поне временно. Но сега… — Очите й се извъртяха към мястото, където беше изчезнал Лесник. — Сега промених решението си!

— Кейти, чуй ме…

— Не, Шоу, ти ще ме чуеш! — решително го прекъсна тя. — Знам колко те боли заради смъртта на любимата жена. Знам, че в момента животът ти е много по-гаден от моя. Но ти премина всякакви граници, Шоу. Буквално ги унищожи! Вече не мога да ти вярвам!

В далечината се разнесе вой на сирена. Шоу тревожно надигна глава, после се извърна към нея.

— По-добре тръгвай — хладно го изгледа тя. — В момента нямаш нужда от полицията.

— Даваш ли си сметка в какво се забъркваш, Кейти?

— Аз търся истината, жалък нещастнико! — изкрещя извън себе си тя. — Хайде, изчезвай!

Очите му гневно проблеснаха, но този път Кейти не се впечатли.

— Изчезвай! — изкрещя тя.

Той колебливо се изправи.

— Не се безпокой, няма да споменавам името ти — викна след него Кейти. — Смятай го за прощален подарък!