Дейвид Балдачи
Цялата истина (20)

19

Небостъргачът недалеч от летище „Дълес“ беше почти тъмен. Той беше собственост на една-единствена компания — „Пендър и сътрудници“, която беше платила осемцифрена сума в брой, за да се сдобие с офис сграда в центъра на най-скъпото парче земя в цялата страна. Въпреки „сътрудниците“ в наименованието на фирмата тя се управляваше еднолично от нейния основател Ричард Пендър — мъж с изсечените черти, равните зъби и безупречната прическа на евангелист, изнасящ проповеди по телевизията. С меки като коприна маниери на адвокат по наказателни дела в зенита на славата си. Беше от хората, които се усмихват дори когато нанасят смъртоносен удар.

Мотото му беше просто: Защо да си губим времето в търсене на истината, когато е по-лесно да я измислим?

Пендър работеше в областта на т.нар. „перцептивен мениджмънт“, или пием. Фирмите в този бранш получаваха поръчки за установяване на истината или неистината на явления и събития по целия свят. Голяма част от утвърдените лобистки компании смятаха себе си за пием фирми, но всъщност не бяха такива. На пазара имаше много малко пием играчи, а „Пендър и сътрудници“ беше една от най-добрите в света.

Дик Пендър беше в състояние да погребе всяка тайна въпреки опитите на пресата да се добере до нея. Същевременно при определени обстоятелства той можеше да подпали или разгаря войни, базиращи се на някаква истина. А когато хората се опитваха да я открият, той маскираше причините под стряскащо количество факти, цифри и фалшификации, правейки ги абсолютно недостъпни. Но най-много го биваше да фабрикува истината.

За тези свои способности той получаваше огромни суми пари както от държавни, така и от частни източници по целия свят. За клиентите му създаването на истината беше от огромно значение, тъй като реалната истина е твърде непредвидима. Изфабрикуваната истина обаче подлежи на контрол. От което следва, че разликата между реалната и изфабрикуваната истина е точно толкова голяма, колкото разликата между обикновената и атомната бомба.

Тази вечер Пендър очакваше специален гост. Частният асансьор спря на последния етаж и от него излезе Николас Крийл, облечен в черно палто с качулка. Веднага го въведоха в помещение с огромен огледален прозорец, през който оръжейният магнат получи възможност да огледа вътрешността на модерната работна зала на „Пендър и сътрудници“, оборудвана с ултрамодерни комуникационни средства.

Пендър се настани до него.

— Надявам се, че полетът ви е преминал добре, мистър Крийл.

— Нямам представа, защото през цялото време спах.

— Чух, че съвсем наскоро сте влезли в списъка на първите петнайсет в класацията на „Форбс“.

— Това е вярно — равнодушно отвърна Крийл.

— Осемнайсет милиарда долара?

— Всъщност двайсет и един.

— Моите поздравления.

— За какво? След първия милиард парите престанаха да имат значение. Последвалите двайсет не промениха живота ми с абсолютно нищо. Да чуем доклада.

Пендър махна към огледалното стъкло, зад което трескаво работеха десетки хора.

— Мобилизирали сме всичките си ресурси. Трийсет души, стотици компютри, огромна база данни и интернет система, която съперничи на „Гугъл“.

— Сигурен ли си, че никой не може да я проследи дотук?

— Взели сме изключителни мерки за сигурност, откраднали сме електронната идентификация на стотици уеб сайтове и интернет портали. Ако някой направи опит да стигне до първоизточника, ще попадне в електронен лабиринт, който ще го изведе до официалния сайт на Ватикана или на Червения кръст. Включихме и собствения си уеб сайт в сложната комбинация, както и няколко сайта на наши конкуренти.

— Тоест ако някой все пак стигне до вас, вие веднага ще обявите кражба на идентификацията си, така ли?

— Защо да крием иглата в купа сено, след като можем да направим много игли? — лукаво се усмихна Пендър.

— А хората ти?

— Те получават огромни заплати и са готови на всичко за мен. А и нямат представа за вашия… хммм, интерес към въпроса. Всъщност това изобщо не ги вълнува. Тук не се назначават хора със съвест, никой не го е грижа за последиците от нашата работа. Те са за клиента.

— Много успокояващо. Надявахме се единствено на първоначалното въздействие.

— Малко по-сложно е от историите за жестоки чужди окупатори, които избиват бебета в кувьози, за да накарат определени държави да воюват помежду си — отвърна тихо, но с усмивка на превъзходство Пендър. — Вашият избор обаче е много добър, мистър Крийл. Достатъчно беше да подкараме каруцата, и всички скочиха на нея.

— Мечката е лесна мишена. Откъде изровихте всичките тези избити руснаци?

— Главно чрез фотошоп и със съответните подобрения. Но използвахме и няколко истински жертви на някогашния КГБ, чиито досиета купихме преди доста години. Пет автентични трупа бяха достатъчни, за да накараме всички да повярват в достоверността на информацията за останалите трийсет и две хиляди.

— Много далновидно от твоя страна.

— Това ми е работата. Съвсем ясно си представям аневризма в мозъка на президента Горшков, който бавно се увеличава. Нека видим как стоят нещата: първо, сковаващата стратегия, а после тактиката Везувий. — Ръката му направи лек жест към Крийл. — А вие уреждате изтичането на информация, нали?

— Да. Но искам да получавам всичко обещаващо, което се появи на бюрото ти. Оттам нататък аз ще имам грижата.

— Не проявявам интерес към мотивите ви, но някъде прочетох, че презентациите на „Арес“ губят своята популярност вече четири пъти поред.

— Това е само върхът на айсберга. Ние наистина губим много пари. Лично аз бях убеден, че Ирак е новият Армагедон на Близкия изток, и заложих на него. Но няколко месеца шок и ужас бяха последвани от проточила се години игра с детски пистолетчета. Не съм създал компания за 150 милиарда долара, за да карам служителите си да правят картофена салата за бойците в Анбар. Допуснах тактическа грешка и поемам отговорност за нея. Но тя ще бъде поправена. Аз те наех, защото трябва да се погрижа за хората си.

— Разбира се — скромно се съгласи Пендър. — Това отговаря и на интересите на някои знаменитости. Те ще облекат тениските с надпис „Помнете Константин“, доставени от нас, ще пуснат новия си филм и ще размахат юмрук на „Свободна Русия“. А най-вероятно ще се насочат и към Вашингтон, за да привлекат вниманието на известни политици.

— Проблеми?

— Три — кимна Пендър и хвърли поглед към монитора пред себе си. — През следващата седмица в световната новинарска мрежа ще се появят 148 материала за „Червената заплаха“. С две изключения — в Испания и в Ню Йорк техните автори изцяло следват нашата политика. Особено упорит е човекът в Испания, който, между другото, вече две години се рови в скандал, свързан с кралското семейство. Утре той ще получи документи, които отново ще пробудят интереса му към темата.

— А човекът в Ню Йорк?

— От известно време съпругата му го подозира в изневяра. Утре тя също ще получи подарък, който ще потвърди подозренията й. Това окончателно ще извади от играта нейния благоверен. Понякога разводите отнемат страшно много време и нерви. За съжаление го знам от личен опит.

— Имате всичко това подръка, така ли?

— Разполагам с досиета на всички журналисти, които струват нещо. Събираме тайни за тях, фабрикуваме полулъжи. Пускаме ги в действие тогава, когато те могат да свършат работа на клиентите ни.

— Спомена, че проблемите са три.

— Третият е американски сенатор, който си въобразява, че е експерт по Русия. Говори се, че се готви да предизвика изслушване в Конгреса, заемайки крайно скептична позиция.

— Как ще реагирате?

— При следващото му влизане в мъжката тоалетна ще му приложим варианта „Лари Крейг“.

— Какво? Значи това със сенатора Крейг наистина е било постановка?

— Кой знае? И на кого му пука? Но ние със сигурност ще се отървем от този сенатор!

— Как наричаш тази тактика?

— Маневра „прецакване“ — усмихна се Пендър.

— Добро попадение.

— Всъщност аз предпочитам по-завоалиран подход, при който обектът изобщо не разбира какво става. Помните ли репортерите, които бяха изпратени на фронтовата линия в Ирак?

— За да се запознаят с войната отблизо?

— Не, по-скоро за да отразяват всичко от гледната точка на Пентагона. Това беше моя идея, след реализацията на която тук се изредиха всевъзможни генерали и чиновници от Военното министерство да ми целуват задника.

— Добре познаваш работата си, Дик.

— Учил съм се от най-добрите.

— Къде?

— Започнах кариерата си в пресслужбата на Белия дом.

Крийл посочи към голяма маса в работната зала, където двама служители работеха върху някакви печатни материали.

— Обясни — рече той.

— Това е Таблицата на трагедиите. Неотдавна научихме, че един от нашите конкуренти е бил нает да създаде подобно нещо по време на Войната в Залива, за да убеди Запада, че трябва да помогне на Кувейт. Успехът му беше безспорен и ние решихме да използваме същата концепция. Но вместо да отпечатваме стотици хиляди лъскави брошури, предпочетохме ръчно изработени и доста примитивни материали. Това ще придаде автентичност на масираната високотехнологична атака, провеждана досега. Ще изработим едва дузина материали, но ще ги изпратим на най-важните адресати за максимален ефект.

— „С ботуши по земята“ — замислено промълви Крийл.

— Това е по вашата част — отсече Пендър. — Аз мога да накарам всички да повярват на една лъжа, но нищо не може да замени истинската кръв.

— Вече съм помислил по въпроса. Съвсем скоро ще получите доказателства.

— А другата част на уравнението?

— Какво за нея? — рязко попита Крийл.

— Обещахте да ни предупредите кога ще бъде проведена.

— Направил ли съм го?

— Не.

— Значи не му е дошло времето.

Няколко секунди по-късно Крийл си тръгна. По време на Студената война Пендър му беше помогнал да натрупа огромно състояние, а после двамата се задоволяваха с ограничени глобални конфликти. После Първата иракска война падна в ръцете им като узряла круша, последвана от още по-привлекателната Втора война. Но неотдавна той бе казал на Пендър: „Американците са изтощени, а ЕС е настроен на мирна вълна, наливайки пари вместо в отбраната, в някакви тъпи проекти за образование, инфраструктура и здравеопазване. На идиотите изобщо не им минава през ума, че ако не престанат да се огъват пред последователите на Аллаха и не се заемат с отбраната си, техните хлапета трудно ще ходят на училище, а бабите им едва ли ще стигнат до доктора. Но аз ще спечеля тази война, въпреки че всичко е срещу мен.“

Дик Пендър беше готов да се обзаложи, че този човек наистина ще го направи.