Джеф Абът
Адреналин (95)

95

Салонът на самолета беше празен, но функционален. Бяхме само аз, Луси, пилотът и помощник-пилотът. Те не зададоха въпроси за гостенката с белезници.

— Казах им, че тя е затворник на ЦРУ — рече Кенет. — Реших, че ще оцениш иронията.

— Благодаря.

Жена ми започна да яде сандвича, който й дадох, и да пие вода от бутилка.

Самолетът се отдалечи от Англия и се извиси над стоманеносивия Атлантически океан.

— Искам да те попитам нещо. Как по-точно се прехвърля ДНК върху чипа?

— Мога да те отегча с подробна научна информация, но накратко казано, слагаш косъм или кръвна проба върху чипа и той закодира куршумите с ДНК на мишената. И след това куршумът е като самонасочваща се ракета.

— Но Едуард стреля в теб и не те улучи.

— В чипа не е имало моя ДНК. Без да бъде модифициран с ДНК, пистолетът е като всички други.

— Едуард има ли чип с твоята ДНК?

Тя понечи да отговори, но после млъкна.

— Може да има, без да знае човек.

— Ако е умен, има. Едуард не позволява на никого да го предаде.

— Много си мисля как си се забъркала с тях и се опитвам да проумея как психопат като Едуард може да те изкуши да се откажеш от живота си с мен.

— Докато ти разследваше престъпните организации, аз виждах цифрите, които пишеше. Престъпните групировки печелят страшно много пари. Милиарди. Двайсет процента от световната икономика идват от нелегална търговия. Лесни пари. Трябва само да имаш подходящите умения, контрабандисти, наемни убийци, хакери и организация. И после… — Луси ме погледна хладно. — Аз съм делови човек. Предложиха ми пари. Знаех, че мога да ги изпера през сметки на Фирмата и после да изчезнат. Поне си мислех, че мога да го направя. Нямаше да нараня никого, като им дам файловете.

— Разкажи ми за „Новем солес“.

— Имам свръзка. Той ми изпрати парите, но не съм го виждала. — Тя дояде сандвича си. — Не знам дори защо се наричат така, но в интернет намерих стара японска легенда за девет слънца. Някога били десет, но не можело да изгряват едновременно по едно и също време. Ако изгреели и десетте, горещината и силата им щели да изпепелят света. — Гласът й стана много тих.

— Императорът помолил Ди Джун, бащата на десетте слънца, да се появяват едно по едно, за да не пламне и изгори Земята, но слънцата отказали. Ди Джун изпратил стрелец на име И с вълшебен лък и стрела да уплаши слънцата и да ги накара да се подчинят. И обаче застрелял деветте слънца, за да остане само едно.

— Тя се усмихна. — Ако деветте слънца се върнат, ще унищожат всеки, който се опита да ги подчини. Не знам дали тази история има нещо общо с групировката, или защо използват латинско име, след като легендата е японска. Девет души, които ще преобразят света. Така мислят за себе си.

— Едуард един от тях ли е или е само лакей?

— Не знам.

— А какво е особеното на онези петдесет души?

— Не знам.

— Лъжеш.

— Не. — Луси подпря брадичка на коленете си и ме погледна. — Когато ме помоли да се омъжа за теб, едва не отказах. Не защото не исках да се омъжа за теб. Исках, но чувствах, че ти няма да бъдеш достатъчен. Исках много от живота. Пари. Уважение. Да работя усилено десетина години и после да имам достатъчно, за да живея охолно, а не да се скъсвам от работа, да се ровя в ръководена от мъже бюрокрация и да излагам живота си на опасност заради някакви си идеали. — Тя протегна крака и за миг сякаш бяхме в Лондон, пиехме бира в нашия апартамент и разговаряхме за бъдещето си. — Знаех, че на теб не ти пука за това. Известно време мислех, че ще мога да живея без парите, но не можах.

— Защо промени решението си?

— Мислиш ли, че Фирмата ще те посрещне с отворени обятия? Въпреки че си им помогнал? Може да ти простят, но повече никога няма да ти се доверят. Ще смятат, че не можеш да изпълняваш заповеди. Заповедите прецакват всички.

— Защо ми го казваш? Работа ли ми предлагаш?

— Смятай го за спасителен пояс. Мисля, че Фирмата ще ни убие, щом приключи с нас.

— Няма.

— Е, не те официално, но вътре във Фирмата действат вражески групи.

Вгледах се изпитателно в нея. Възможно ли беше да съм грешал толкова дълго? Мисълта ме порази като удар.

— Не съм ти бил достатъчен. Да се омъжиш за мен не ти е било достатъчно.

— Да се омъжа за теб беше… правилното решение. Обичах те. Това беше акт на оптимизъм.

— Не вярвам, че си ме обичала.

Луси вдигна ръка и нави ръкава си. Видях три кръгли, жестоки изгаряния на горната част на ръката й.

— Това беше цената, която платих за телефонното обаждане, с което те изведох от офиса. Едуард реши, че съм ги предала, като съм те оставила жив. Мъртвата жертва е по-ценна от живата, която може да отрече и вероятно дори да докаже, че е била набедена.

— Но ти ме натопи.

— Да, но остана жив. Знаех, че има вероятност да те пуснат на свобода. По-добре затвор, отколкото гроб.

— Защо не ти бях достатъчен? Не бях ли добър съпруг?

— Мнението ми сигурно не те интересува.

Отворих уста да отговоря, но Луси вдигна ръка.

— Не ти пука за мен. Разбирам накъде биеш с този разговор. Искаш бебето. — Тя се усмихна и после отново стана сериозна. — Най-силният ми коз.

— Не говори за Даниъл по този начин.

— Знам. Той е човек. Девет месеца растеше в мен. — Луси избърса устните си. — Когато разбрахме, че съм бременна… Спомняш ли си?

Помислих си, че необходимостта да попита, е част от психозата й.

— Спомням си. — Това стана веднага след вечерята. Луси си беше направила тест, без да ми каже за подозренията си. Донесе ми теста с малкия потвърждаващ плюс и аз се развиках радостно, а тя се усмихваше смаяно.

— Реших, че повече няма да работя за „Новем солес“ и ще се махна от тях. Щях да прикрия следите си и никой нямаше да разбере, че съм продавала информация. Щях да родя бебето и да обичам Сам, и това щеше да бъде реалният ми живот. — Тя потърка устни и наведе глава. — Те обаче не ме пуснаха. При тях не подаваш оставка. Заплашиха, че ще те убият.

Не казах нищо.

— Възможностите ми за избор бяха да те оставя да умреш и да се справям с живот, който не исках, и с дете, или да продължа да работя за тях, да измисля как да се измъкна и да те освободя.

— Можеше да ни кажеш, че си загазила, и да ни сътрудничиш, а ти използва мен и детето ни.

— Не можех да се върна след взрива в офиса. Щях да отида в затвора.

— Има по-лоши неща от затвор.

— Това заплаха ли е? Ти няма да ме нараниш. — На устните й заигра усмивка. — Не. Ти си от добрите. Аз съм майката на детето ти.

— Къде роди бебето? Дължиш ми това. Кажи ми.

— Нищо не ти дължа. Аз спасих живота ти. Квит сме.

— В Мейн, близо до Дамарискота, има летище на Фирмата. Ако кажа на пилотите да се приземят там, те ще го направят.

— Мислех, че отиваме в Ню Йорк.

— Не. Смятам, че трябва да те върна на Фирмата.

— Сам, имахме уговорка. Ти да спреш Едуард и да ме пуснеш.

— Но ти твърдиш, че не знаеш къде е Едуард. Обзалагам се, че във Фирмата ще те накарат да проговориш и ще им кажеш.

— Но оръжията…

— Синът ми е с предимство. Може би тези хора още не са определили мишените си. Вероятно петдесетте души са само да проверят дали могат да закодират чипа и изобщо да не са мишени, а само откраднати проби от тяхната ДНК. — Скръстих ръце на гърдите си. — Нямам търпение да видя какво ще направи Хауъл с теб, когато те хване. Това беше само ордьовър, любима. Ти си основното ястие. Ти го злепостави. И в ада няма такава ярост като на прецакан бюрократ.

— Той ще убие и теб.

— Не, ще ми прости. Ще каже, че тайно ме е упълномощил за мисия или някоя друга тъпотия. Ще излезе чист. Предателката ще бъде в джоба му.

— Фирмата няма да ти позволи да кацнеш на летището им.

Станах.

— След пет минути ще говоря с Хауъл. Ще имам разрешение за приземяване.

— Винаги си бил твърдоглав.

— Къде роди бебето? Кажи ми и ще продължим за Ню Йорк.

Луси реши да ми повярва.

— Страсбург. В частна клиника на име „Льо Сент“. На десети януари. Кръстих го Жулиен Даниъл Бесон.

— Кой го взе?

— Една жена.

— На кого прилича Даниъл?

— Отначало всички бебета приличат на Уинстън Чърчил. Но Даниъл има твоите очи, Сам.

— Как се казва трафикантът?

— Не знам. Едуард не ми каза. Така ме държат в ръцете си. Това е застраховката им.

— И са ти дали пари за моя син?

— Нашия…

— Ти току-що загуби правото да го наричаш твой, Луси. Никога повече не го наричай твой.

— Не.

— Само защото все още не са го продали. Господи!

Тя се вгледа в мен и разбра, че сделката между нас е анулирана и че аз няма да я пусна да си върви, ако не намеря детето си.

— Какво ще стане с мен? — попита.

— Ще ми разкажеш всичко и после аз ще кажа на Фирмата всичко. Искам името ми да бъде изчистено.

— Името ти никога няма да бъде изчистено, Сам. Винаги ще има на власт някой, който ще мисли, че може би не си направил нищо лошо, но си знаел какво правя аз и си мълчал. Надявал си се, че ще престана или че няма да ме хванат. Ти си добър съпруг и това те прави лош агент.

— Тогава ще се съсредоточа да бъда добър в работата си. Къде ще предаде Едуард чиповете за оръжията? Къде в Ню Йорк? Съдействай ми и аз ще ти бъда адвокат пред Фирмата.

Луси се замисли и в продължение на няколко дълги минути се чуваше само бръмченето на моторите.

— На новия стадион на „Янките“. Тъй като Едуард се опита да ме убие, вероятно е предполагал, че ти ще ме заловиш, и е искал да предпази плана си. Няма да го промени, ако мисли, че съм мъртва.

— В колко часа е срещата?

— В осем довечера. В началото на мача. Сезонът току-що започна.

Погледнах я и се замислих за последната ни сутрин заедно и за живота ни, който изглеждаше съвсем нормален, а се оказа огромна лъжа.

— Спомняш ли си, когато те попитах какво ще ми кажеш, ако знаеш, че това е последният ни ден?

Спомнях си.

— Всичко друго, но не и сбогом. Не мога да се сбогувам с теб.

Луси ме погледна и аз не можах да разбера дали в очите й има сълзи, или е от слабата светлина в кабината.

— Мисля, че сега ще се сбогувам с теб, Сам.