Джеф Абът
Адреналин (86)

86

Взривът беше по-скоро светлина и блясък, отколкото топлина. Едуард извика и залитна назад. Мила извади палката от гърба си. Първият удар охлузи челюстта на Едуард. Ръбът на палката разкъса кожата му. Мила замахна отново, като се прицели в гърдите му, но той хвана ръката й и жестоко я изви. Тя заби другата си ръка в лицето му. В този момент обаче Ясмина я удари и Мила падна на колене. Едуард сграбчи Мила за косата, изплю се в лицето й, блъсна два пъти главата й в масата и изтръгна палката от ръката й.

Задъхана и издаваща звуци, подобни на котешко мяукане, Ясмина стовари палката върху главата на Мила, която падна на персийския килим.

— Тя ме нарани — каза Едуард. По лицето му се стичаше кръв и капеше върху ризата.

Мила вдигна глава и Ясмина насочи пистолет към нея. Тънките й устни, едната от които беше шита, потрепнаха и после отново се изопнаха в права линия. Ръката й леко потрепери. Очите й бяха безизразни. Предишната й самоличност беше изчезнала и се бе заменила с празната черупка. Стомахът на Мила се сви.

— Стани — заповяда Ясмина.

Тя бавно се изправи.

— Къде е Сам Капра? — попита Едуард.

— Отиде да търси жена си.

— Успяла е да избяга? Трябва ли да повярвам на това?

И ти дойде сама да се изправиш срещу нас? Моля те. На глупак ли ти приличам?

— Не изглеждаш много умен — отвърна Мила.

— Тук ли е Сам Капра?

— Не. Дойдох сама.

— Кои са хората, за които работиш? От ЦРУ ли са? Или от МИ5? От кои си?

— Не си толкова голям късметлия. Ние сме по-лоши. Съсредоточени сме в целта си. Не знаеш как да се бориш с нас.

Той я зашлеви с опакото на ръката си. Мила не помръдна и силата й, изглежда, го вбеси.

— Не се пречупвам, жалък изрод! — дрезгаво промълви тя.

— Ще видим. Ясмина, вземи я с нас. Къде са пазачите?

— Отидоха да приемат доставка в конюшнята.

Едуард се вцепени.

— Върнаха ли се?

— Не.

— Обади им се. Ти идваш с мен. — Сграбчи Мила, опря пистолета в гърлото й и я повлече по коридора.

— Приятелят ти Пит — каза Мила. — Когато го убих, хленчеше като безпомощно бебе.

Едуард не забави крачка.

— Направила си ми услуга.

— А, да, ти уби своите хора в пивоварната. — Тя извърна глава и се изплю в лицето му. Той я блъсна в стената и жестоко заби юмрук в корема й.

— Опитваш се да ме забавиш. Няма да стане.

— Знам какъв си. Работеше с робовладелец. Не си по-добър от него.

— Не ти харесва, че Пит беше робовладелец? — засмя се Едуард. — Когато приключа с теб, ще си изпяла всички тайни за кого работиш, и ще продам задника ти на един мой познат. Не си прекалено стара, за да бъдеш пречупена и вкарана в занаята.

— Не се нуждаем от нея — каза Ясмина, която ги настигна и насочи пистолета си към челото на Мила.

— Съжалявам те — каза Мила и ръката на Ясмина потрепери. — Времето може да поправи онова, което са ти направили. Познавам хора, които са преживели по-лоши неща от теб, и са се възстановили.

— Едуард ме освободи.

— Ако под промития ти мозък е останала частица от Ясмина Заид, знаеш, че това не е вярно.

— Аз съм онова, което винаги съм искала да бъда — свободна от баща си — заяви Ясмина, но устните и ръката й трепереха.

— Заменила си един тиранин с друг.

— Не я застрелвай — заповяда Едуард. — Искам да говоря с нея. Пазачите съобщиха ли за някакви проблеми?

— Няколко коне са излезли от конюшнята. Прибират ги.

Той се намръщи.

— Това не ми харесва.

Ясмина опря пистолета във врата на Мила и я бутна към закачалка на стената. Едуард я отмести, натисна копче и отвори врата. На слабата светлина се виждаха стълби, водещи надолу.

— Чърчил е смятал да използва имението като база за съпротива, ако се наложи — каза Едуард. — Съпротивата дойде, само че не такава, каквато той си я е представял.

Той блъсна Мила вътре.

* * *

Пластичният експлозив беше мек като глина и за миг си представих, че играя в калта край река в Тайланд с брат ми Дани, когато бяхме малки.

Чух стъпки зад гърба си.

— Държа силно възпламеним експлозив — рекох, — затова вероятно няма да искаш да стреляш.

Не изсвистя куршум. Бях разколебал човека. Рискувах, погледнах през рамо и видях, че червенокосият се е прицелил в мен.

— Остави експлозива — каза той със сръбски акцент.

— Ти си най-умният от всички, които срещнах тук — отговорих на сръбски.

— Какво?

— Остави пистолета. Изнервяш ме, а ти не искаш това. Ти можеш да убиеш само мен, а аз мога да убия и двама ни.

— Остави експлозива, стани и вдигни ръце на главата си — раздразнено каза мъжът.

Експлозивът беше поставен. Пъхнах в ръкава си активиращото устройство.

— Веднага! — изкрещя червенокосият. Гледаше ме така, сякаш бях награда, повишение или премия. Обикновено одобрявам амбициозността, но не и сега.

Изправих се бавно, обърнах се и сключих пръсти на главата си.

— Дръпни се от вратата.

Подчиних се и направих пет крачки.

— Къде е спусъкът? — попита червенокосият. Наистина беше най-умният.

— В чантата.

Краят на активиращото устройство беше в китката ми. Отстъпих още една крачка назад. Мъжът остана между мен и вратата. Той правеше всичко погрешно, но нямах намерение да го поправям. Не беше моя работа.

Коленичи до вратата. Експлозивите очевидно го изнервяха като всеки разумен човек.

— Прилича на сребрист цилиндър — казах и това беше самата истина. Мъжът обаче не направи онова, което се надявах. Той взе чантата, вместо да я прерови, и ме посочи с пистолета.

— Да излезем навън.

— Не клати чантата. — Престорих се на уплашен и отворих широко очи от ужас. — Спусъкът е чувствителен и ако го бутнеш, ще гръмне.

Червенокосият спря. Престорих се, че се спъвам в протегнатата ръка на лежащия в безсъзнание африканец, и плъзнах детонатора на дланта си.

— Тогава ела и го намери. Няма да го докосвам отново.

— Добре — съгласих се, покрих ушите и главата си, хвърлих се на пода и натиснах детонатора.

Взривът разтърси тежката врата и я изкърти от пантите. Скочих и стоварих юмрук в лицето на червенокосия. Разтърсен и зашеметен, мъжът се свлече на земята.

Хукнах през мъглата и прахоляка и побягнах надолу по каменните стъпала към тъмния тунел.