Джеф Абът
Адреналин (64)

64

Китайците натовариха няколко кашона и камионът потегли по магистралата. Последвахме го на разстояние, три коли по-назад. Пит беше добър в следенето.

— Как ще отвлечем камиона, преди да спрат отново?

— Ще ги принудим да се отклонят от магистралата.

— Посред бял ден?

— Да. В момента те са разделени — двама в кабината и един отзад при стоката — и са по-нащрек, когато са спрели. Няма да очакват атака сега.

— Защото да ги нападнем на магистралата е глупаво. Какво предлагаш да направим?

— Да се приближим до тях и да ги изпреварим. Искам да огледам по-добре товарната врата.

Пит мина покрай двата автомобила между нас и камиона на Лин и зави зад него. Разгледах задната част на камиона. Плъзгаща се врата, обезопасена отдолу с два катинара. Трудно щях да я разбия, когато камионът се движеше със сто и десет километра в час.

— Изпревари го.

Пит настъпи газта и профуча покрай камиона. Вратата на кабината изглеждаше обикновена. Нямаше модификации. Не я погледнах втори път. Не исках да привличам вниманието на шофьора. Но го видях. Смееше се.

— Карай пред тях.

Вгледах се в картата, която беше разгъната на коленете ми. След петнайсет километра имаше разклон. Друг път пресичаше магистралата, минавайки през Северна франция.

— Дай газ. Да отидем там. Хрумна ми идея.

* * *

— Това е лудост — заяви Пит, но се усмихна.

Камионът на фамилията Лин щеше да дойде след няколко минути. Микробусът беше спрял на мост над магистралата.

— Разбра ли какво трябва да направиш? — попитах.

Пит кимна.

— Ако не успеем, ти ще си оплескал нещата.

— Ако не успеем, аз ще бъда мъртъв, затова не се заяждай. Само направи каквото трябва.

— Късмет. — Той ми подаде ръка. Не посмях да покажа отвращението си към него и я стиснах. — Те идват — каза Пит, гледайки на юг.

Видях, че камионът се приближава в гъстата сива мъгла.

Прехвърлих крака през перилата на надлеза и чух, че микробусът на Пит потегли, но бях зает да броя.

Камионът трябваше да мине под мен на петнайсет.

Дванайсет, тринайсет, четиринайсет…

Сгреших. Камионът на Лин профуча под мен на четиринайсет и ако се поколебаех, щях да го пропусна, да падна на непрощаващия асфалт и да се претърколя под бързо движещите се коли. Хвърлих се, хванах се за последната една трета от камиона и се опитах да се приземя на ръце и крака и да се претърколя с контролирана грациозност от паркура. Претъркулването щеше да бъде много по-тихо, отколкото да изтрополя с крака по покрива на кабината.

Краката ми обаче се подхлъзнаха и камионът леко кривна. Запълзях по ръба на покрива към страната на пътника. Размахвах крака във въздуха.

Напрегнах мускули, залюлях се силно и си помислих, че ако ме видят в страничното огледало, съм мъртъв. Издърпах се с рязко движение, което имах чувството, че разкъса дланите ми, и се вмъкнах в малката вдлъбнатина на покрива на камиона.

Лежах неподвижно.

Бяха ли ме видели? Предположих, че между кабината и китаеца в товарното отделение има радиовръзка. Може да са съобщили за неочакван звук или пътникът в кабината беше видял краката ми във въздуха, докато се мъчех да се вкопча. Вероятно щяха да спрат на следващата отбивка, да потърсят уединено място и да ме убият.

Не. Видях, че камионът подмина знака за отбивка. От сивото като гранит небе заваля слаб дъжд. Камионът продължи напред.

Запълзях по дължината на камиона — бавно и неотклонно, с наведена глава. Не исках някой шофьор да ме види. Пит отново се беше включил в магистралата и микробусът му ме следваше, но немного отблизо.

Дъждът се усили и металът стана хлъзгав. Трябваше да се хвана здраво за следващата стъпка и природата усложни задачата ми.

Стигнах до предния ръб на камиона. Покривът на кабината беше на шейсетина сантиметра под ръцете ми. Можеше да се изкатеря на покрива, но някой от другите коли можеше да ме види. Всички имаха мобилни телефони. Не исках френската полиция да получи обаждане за човек, който сърфира сред трафика по магистралата.

Другата възможност беше да се вмъкна в тясното пространство между кабината и камиона и аз го сторих — с краката напред и опрял гръб в кабината. Камионът подскочи по неравност по пътя и десният ми крак се плъзна. Гравитацията ме сграбчи и аз се хванах за плетеницата от кабели зад кабината. Кракът ми стъпи върху металния съединител, свързващ кабината. Под мен се виждаше пътят, минаващ между бързо въртящите се колела.

Подготвих се. Сега или никога.

Извадих пистолета на Пит и бавно промъкнах ръка около ъгъла на кабината. Смятах да отворя вратата и да се вмъкна вътре, без пазачът да ме блъсне обратно навън при скорост сто и десет километра в час. Вятърът ме блъскаше силно и дъждът се стичаше в очите ми. Надникнах зад ъгъла и се втренчих в лицето на мъж, който се беше подал от прозореца.