Джеф Абът
Адреналин (31)

31

— Не разбираш ли, че не съм куриер? — попита Ник. — Сам му го кажи. — В думите му прозвуча подигравка, нещо като „Аз съм повече от теб“. Той беше слаб и дребен и, изглежда, едва след като произнесе презрителните думи, забеляза, че насъбралите се около него турци, са едри и силни.

— Не. Обади му се сега. Пит не ми отговаря. Кажи му, че трябва да знам мястото на предаването на стоката, за да приключим с уреждането. И че искам парите.

— Ти се съгласи с условията. Ако не харесваш сделката, след като вече си я сключил, проблемът е твой.

— Тогава той няма да получи онова, което иска.

Запитах се какво ли ще пренасят. Може би точно това смяташе Пит да вкара в Щатите.

— Ти си луд — рече Ник. — Върви си пий бирата и ме остави на мира.

— Няма да поемам повече рискове — заяви турчинът. — Вземи от Пит парите ми и мястото на срещата или ще счупя проклетия ти врат.

— Заплашваш ли ме? — изсъска Ник.

— Обади му се. Веднага. — Най-грамадният турчин посегна към телефона на Ник, който го пъхна в джоба на якето си. Лицето му се зачерви от гняв.

Беше мой ред да се намеся.

— Извинявай — обърнах се към турчина. — С този човек ли имаш проблем или с приятеля му?

— Не е твоя работа. — Турчинът се втренчи в мен, сякаш бях глупак, който бърка в делва със змии. Аз съм по-скоро слаб и строен, отколкото едър и мускулест, а турците бяха колкото мен или по-високи.

— Но ще го пребиеш, за да изпрати съобщение на Пит? — Всяка моя дума беше подстрекателство и турчинът разбра това. Най-жестоките сбивания в барове избухват след шушукане, а не след пиянски крясъци. Викът е размахване на ръка, шепотът е юмрук. Подготвих се да приема първия удар и си помислих: „С всяка стъпка се приближаваш до Луси и Вързопчето. Ще издържиш, защото не можеш да позволиш на копелетата да убият сина ти.“ — Отиди и сам си намери Пит.

— На теб какво ти пука?

— Пит дължи пари и на мен и аз ще си ги получа пръв — излъгах. Обичам хубавите лъжи, които въздействат като миниатюрни бомби.

Турците млъкнаха и напрежението се насочи към мен.

Ник гледаше втренчено, без да е сигурен дали съм откачен, или си прося боя от отегчена и пияна шайка. Бях убеден, че не ме познава. Грегор си беше държал устата затворена по-стегнато и от часовникова пружина.

Мисълта, че на някой друг може да бъде платено преди тях повиши температурата на групата с десетина градуса. На караоке сцената момичето, което флиртуваше с мен, запя „Наслади се на тишината“ на „Депеш Мод“. Използвах заглавието.

— Слушай песента, тъпако — казах на турчина. — Искам да се насладя на твоята тишина.

— Нека да се обадим на Пит — започна Ник — и да видим…

Удариха ме силно и в гърба и въпреки че бях готов, се блъснах в дървения бар. Отвърнах с ритник, който уцели в слабините нападателя.

Първото правило в сбиването в бар е да бъде кратко. Комбинацията от алкохол и агресивно мъжкарство е главозамайваща смес и сбиването може да привлече хора, които нямат друга връзка с биещите се, освен физическата си близост до тях. Не исках ефекта на вълната, а ефективност. Намерението ми беше всичко да приключи за десетина секунди и с Ник да си плюем на петите, преди другите да се усетят.

Нападателят падна. Направих крачка и ударих два пъти с длан лицето на мъжа до него. Той беше по-едър от мен и не очакваше фронтална атака. Фраснах го бързо в носа и врата и той изохка и залитна назад. От счупения му нос бликна кръв.

Единият от другите изви ръцете ми зад гърба и аз се завъртях, опитвайки се да го изкарам от равновесие. Ник се сби с четвъртия турчин, като го налагаше без никаква грациозност или пестеливост на движенията. По едно време получи силен удар в устата и се свлече на стола. Изобщо не беше корав и наперен, както когато говореше по телефона. Не се изненадах.

Нападателят ми се блъсна в тезгяха и заби чело в тила ми. Главата ми се удари в бара. Заболя ме. Явно нямаше да приключим за десетина секунди.

— Ще те размажа — изсъска той. Колко оригинално. Не отговорих, защото не си хабя приказките, когато се бия. И без това никой не те слуша. В гърдите ми пламна отдавна тлеещ гняв. Тези мъже бяха между мен и Ник и следователно между мен и Луси. Отскочих от плота и изтласках напред турчина. Той си помисли, че ще се помъча да се отскубна от него, и стегна хватката си. Това беше глупаво. В момента го исках залепен за мен.

Завъртяхме се.

Изтласках се от пода и сега мъжът беше между мен и тезгяха. Блъснах го в дървото. Отметнах назад глава, забих я в лицето му и го сритах. Тъй като ме държеше близо, той нямаше къде да се дръпне. Турчинът се предаде на четвъртия удар и ме пусна. Грабнах пълната чаша на Ник и я ударих в главата на турчина сред пръски бира. Тежката чаша не се счупи, но той се свлече на пода. Готово.

Приближиха се трима от другите четирима турци, които седяха на масата. Единият остана. Седеше със скръстени ръце и гледаше как приятелят му надвива Ник и го приковава към земята.

Тримата се нахвърлиха върху мен, тъй като бях свободен и готов да танцувам.

Прострях единия с ритник във врата и поех два силни удара от приятелите му. Спънах се и сетне парирах следващия удар, и забих коляно в слабините на следващия. Разбирате, че предпочитам врата и слабините. Те предлагат значителна възвръщаемост на инвестициите. И той се оттегли на пода.

Младият турчин номер три замахна със счупена бирена чаша към лицето ми. Блокирах го и с другата си ръка издърпах парцал от бара и го увих около халбата. Ако не можеш да отнемеш оръжието, неутрализирай го. Не е толкова сложно. Ходът го изненада и аз стоварих покритата стъклена чаша в лицето му. Стъклото не го поряза, но го уплаши, защото той знаеше, че ръбът е назъбен. В боя несигурността е твой приятел. Турчинът залитна назад и се разкри. Четири силни, бързи удара в очите и корема и приключих с него. Бяха четири, за да го поваля и да отправя послание към всеки в бара, който изгаря от желание да се включи в мелето.

Ник все още се бореше с първия си противник, сякаш това беше първият му ден в школа за бойни изкуства. Сграбчих мъжа, дръпнах го от Ник и увих ръка около шията му.

— Ще ти счупя врата — изкрещях на турски и постепенно съвземащите се турци се стреснаха. Няма смисъл да се биеш, когато не е необходимо. Мъжът в ръцете ми се отпусна неподвижно и аз усетих паникьосаното му, учестено дишане. Посетителите в бара разбраха, че говоря сериозно, и аз се изправих като човек, на чиято страна е предимството. Дори момичето престана да пее и мелодията на „Депеш Мод“ продължи да звучи самотно без вокал.

— Пусни го — извика на холандски барманът.

— Обади ли се на полицията?

Погледът му се плъзна към Ник, който леко поклати глава.

— Не — отговори барманът.

— Пусни го и отстъпи назад — заповядах на турски. — Твоите приятели започнаха, не аз. Видяхте, че той ме удари пръв.

Турците не помръднаха от местата си. Ръцете им още бяха свити в юмруци. След това единият седна и останалите го последваха.

Мъжът в ръцете ми започна да се дави.

— Мълчи — изшътках му и после креснах на момичето на сцената: — Продължавай да пееш, ако обичаш.

Тя се втренчи в мен и после очите й се впериха в телесуфльора на караокето. Измънка нещо и след това запя последния куплет на песента на „Депеш Мод“ с нервна, но сияйна усмивка на лицето.

— Навън — заповядах на Ник.

Той изглеждаше леко зашеметен, но се подчини и стана.

Блъснах на пода мъжа, когото държах, и последвах Ник в хладната амстердамска нощ. Момичето пееше за изречени клетви, които ще бъдат нарушени.

Ник ме чакаше.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърнах и спрях до него да си поема дъх.

И в същия миг той опря пистолет в ребрата ми.