Джеф Абът
Адреналин (27)

27

— Мислите ли, че е жива? — попитах.

— Трябва да се надявам. Ако я искаха мъртва, те щяха да я взривят с бомбата, която тя носеше. С видеозаписа ще ме изнудват.

— Защо не се обадите на полицията сега? Похитителите не са ви върнали дъщерята.

— И какво да им кажа? Че е била отвлечена, но е поставила бомба, която уби хора? Ако отида в полицията, похитителите ще дадат видеото на медиите и с бизнеса ми ще е свършено. — Заид избърса с ръка челото си. — Работя с правителства на държави-членки на НАТО, Съединените щати и Русия, а дъщеря ми е атентаторка? Това ще разруши всичко, което съм изградил.

— Хората ще разберат, че са промили мозъка й. Замислете се за Пати Хърст.

— Пати Хърст беше осъдена, господин Капра — твърдо изрече той. — Светът не я възприе като жертва, а като добро момиче, станало анархистка и банкова обирджийка. Сега светът е склонен да прощава още по-малко. Ще има достатъчно съмнения, които ще провалят бизнеса ми. Дори самото предположение, че дъщеря ми е атентаторка, ще унищожи Фирмата ми. — Мъжът затвори очи. — Компанията ми спечели милиарди от сделки, когато западните правителства поискаха да покажат, че нямат предразсъдъци към фирмите, собственост на мюсюлмани. Виждате ли капана, който ни заложиха? Не мога да отида в полицията. Не смея да се противопоставя на исканията им.

— Може би не става дума за Ясмина или за откуп, а те искат да нанесат удар на вас.

— Тогава щяха да дадат записа на медиите и да унищожат Бахджат — тихо каза Мила. — Но не го направиха. Те използват надеждата му срещу него.

Погледнах я.

— Искате да намеря и да спася Ясмина.

Погледът на Заид беше стоманен.

— О, повече от това. Искам да намерите хората, които я отвлякоха… и да ги убиете.

— Да ги убия?

— Да убиете похитителите й. Не ме е грижа дали са двама или двайсет. Никой не може да свърже Ясмина с този терористичен акт и да живее, за да очерни името й — заяви Заид. — Ако тя бъде спасена, а някой от тях оцелее, може да даде записа на медиите, за да отмъсти.

Ала на мен мъжът с белега ми трябваше жив, за да отговори на въпросите ми.

— Сигурно основната цел е да измъкна Ясмина.

— Разбира се, но всички те трябва да умрат. Няма да преговарям по този въпрос.

— Страхувате се, че след като тя бъде освободена, похитителите й може да преследват вас?

— Ясмина е видяла лицата им. Те никога няма да я пуснат. — Заид ме погледна — продължителен, преценяващ поглед — и след това се обърна към Мила: — Ти каза, че той може да спаси Ясмина, но аз не съм сигурен.

— Не бързам като глупак, господин Заид. Това не е самоубийствена мисия, особено след като искате да се погрижите никой да не избегне гнева ви.

Той повдигна вежда, като долови сухия ми тон.

— Бахджат — тихо каза Мила, — остави Сам да прави каквото умее.

— Искам да задам и на двама ви един въпрос. Чували ли сте „Новем солес“ или Девет слънца? Говори ли ви нещо?

Те поклатиха глави.

— Бих искал да знам как смятате да действате — рече Заид.

— По-добре е да не знаете.

Той преглътна.

— Искам да съм сигурен, че Ясмина е в безопасност.

Въздъхнах:

— Господин Заид, Ясмина може да не е в Амстердам. В такъв случай ще трябва да разбера къде са я завели. В момента не разполагам с никакви следи, по които да тръгна. И ако камерите на гарата са заснели лицето й и холандските криминалисти разберат кой е поставил бомбата, тогава полицията ще започне да я издирва. Случаят е спешен. Няма да си губя времето, за да искам одобрението или разрешението ви.

— Но аз… имам чувството, че съм й изменил. Не успях да я защитя. — Думите с усилие се отрониха от устата му. Заид беше човек, свикнал да има железен контрол върху положението, и аз предположих, че безпомощността го разяжда.

Наведох се към него.

— Знам какво преживявате. Знам какво е да е изчезнал любимият ви човек. Ще ви върна дъщерята.

Бахджат Заид ме погледна и се усмихна — ужасяваща, напрегната усмивка, която не съдържаше радост, все едно куче показва зъбите си.

— Ако не успеете или предприемете действия, които ще доведат до смъртта на Ясмина, ще има последици за вас, господин Капра.

Вероятно го биваше да се справя с договори, подчинени и сметки, но аз не бях нито едно от тези неща.

— Не ме заплашвайте, господин Заид. Много лесно рухвам, когато съм под натиск.

Той отвори и после затвори уста и гневно се втренчи в мен.

— Искам цялата информация, която имате за дъщеря си и похитителите — казах аз.

Той ми даде лаптопа.

— Благодаря. Защо вас?

— Моля?

— Защо са избрали вас?

Той примига два пъти и погледна Мила.

— Заради парите ми. За какво друго?

— Ако искаха само пари, те щяха да поискат повече. Питам се дали мишената не сте вие.

— Тъй като са диваци, съсредоточени върху насилието, очаквам да поискат оръжия, някакво военно снаряжение.

— Не са ли поискали?

— Не. — Заид скръсти ръце на масата.

— С какви изследвания се занимаваше Ясмина?

— Това е поверителна информация и не е свързана с обсъждането ни. Мога само да ви кажа, че тя не работеше върху съвременни системи за въоръжаване. Съмнявам се дали похитителите знаят или изобщо се интересуват, че дъщеря ми е изследователка. Не са проявили интерес към работата й пред мен.

— А някакви бъдещи системи?

— Да, десетина години напред. Тук не става дума за изследователската работа на Ясмина, господин Капра, а за това, че тя е моя дъщеря. Затова ми я отнеха.

Станах.

— Казаха ми, че вие сте един от малцината хора в света, които могат да свършат тази невероятна работа — добави Заид. — Ясмина е най-важното.

Не му обещах нищо. Стиснахме си непохватно ръцете и Мила тръгна с него към долния етаж.

Отворих лаптопа, файлове за живота на Ясмина, снимки, списъци с приятели в Лондон, Будапеща и Съединените Щати. Имейлите и видеофайловете, които беше получила. Електронна папка на кадрите с отвличането й. Нямах обаче представа откъде да започна да я търся тук, в Амстердам.

Мила се върна с две вдигащи пара кафета и ги остави на масичката.

— Ти не го харесваш.

— Вижда ми се родител-маниак по контролирането на детето си. И мисля, че не ни казва цялата истина. Както и ние не му я казваме.

— Моля?

— Заснели са видеозаписа, за да го уплашат до смърт, а не са поискали откуп? Глупости. Поискали са нещо, за което той не ни казва. Само се надявам да ги намеря и да ги убия, преди да е принуден да го предаде.

— Може би все още не са му поискали откуп.

— Ти не му каза, че аз имам лични сметки за уреждане с мъжа с белега.

— Защото можеше да се притесни, че имаш две цели. Той се интересува само от Ясмина, не от съпругата ти.

— Не мога да преценя дали се тревожи повече за Ясмина или за доброто си име. — Отпих от кафето. — Откъде познаваш Бахджат Заид?

— Има ли значение? Познавам го и искам да му помогна. Искам да помогна и на теб. Кажи ми защо попита за името „Новем солес“?

Обясних й. Мила се облегна назад на стола.

— Интересът на ЦРУ към названието и татуировката не може да е случаен. Има групировки, които бележат членовете си.

Разгледах снимките и увеличих лицето на мъжа с белега.

— Трябва да има информация за този човек. Той е някой някъде.

— Имам достъп до правителствени бази данни по света, но не сме открили нищо, откакто пристигна снимката. Все едно е… заличен.

Мила твърдеше, че има достъп до неща, какъвто дори хора от правителствата нямаха.

— Ти правиш всякакви магии. Твой ли е този бар?

— На работодателя ми.

— Барът много ми харесва. Хубав е.

— Когато всичко свърши, с теб ще изпием по едно питие заедно. Не и преди това.

— Е, трябва да се залавям за работа. — Мъжът с белега беше на няколко километра от мен, ако все още беше в Амстердам. Градът е изумително компактен и това означаваше, че може би съм много по-близо до намирането на Луси, отколкото се бях надявал.

„Дръж се, скъпа — помислих си, — идвам да те взема.“