Джеф Абът
Адреналин (71)

71

Хукнах по тесния коридор и протегнах ръка, готов да стрелям по всяка сянка.

Писъците на Ясмина утихнаха. Втурнах се в стара кръгла стая, облицована с камък. Миришеше на дърво и бира и се долавяше по-скорошен мирис на барут. Мракът беше синьо-сивкав и в единия край мъждукаше светлина. Имаше три врати. Най-далечната беше открехната. Отвътре се чуваше приглушен глас. Наострих слух да доловя думите.

— Не се страхувай. Прави каквото ти казвам и всичко ще бъде наред. — Мъжки глас, тихо ръмжене, изпълнено с нетърпение и омраза.

— Баща ми е изпратил някой друг… — с треперещ глас каза Ясмина.

Промъкнах се по-близо до вратата.

— Тихо. — Познах гласа на Едуард от записа. Това беше човекът, който беше отвлякъл жена ми. — Той скоро ще дойде тук.

Точно така. В главата ми забучаха гняв и ненавист и аз отворих с ритник вратата. Видях ги на потрепващата светлина зад мен. Той се беше навел над Ясмина, която бе изкривила устни от страх. Седеше на легло, а Едуард беше заел позиция между мен и нея. Белегът — същински малък въпросителен знак — белееше до окото му. В ръцете си държеше пистолет.

Започна да го вдига.

Трябваше ми жив.

— Хвърли оръжието! — Стрелях и куршумът изсвистя покрай главата му. Едуард пусна пистолета. Не видях страх в очите му, а само хладнокръвна пресметливост. — Ритни го насам!

Той се подчини. Беше едър, широкоплещест и мускулест. Изглеждаше по-грамаден, отколкото на видеозаписите.

Настъпих пистолета му.

— Легни на пода! Ръцете на главата!

Ясмина се разрида. Едуард изпълни заповедите ми, като се мръщеше.

— Ясмина, всичко е наред. Баща ти ме изпрати. Ще те измъкна оттук. Ела при мен!

Тя бавно се отдалечи от Едуард, който я приковаваше с поглед. Гледаше само нея, не мен.

— Познавам те — каза той, докато тя бавно пристъпваше към мен.

— И аз те познавам.

— Лондон. — Гласът му беше като змия, пълзяща по камък. Имаше лек британски акцент. Негодникът се усмихна. — Бягаше много бързо. Беше забавно да те гледам. Приличаше на паяк, чиято паяжина гори, и няма къде да отиде.

— Къде е жена ми?

Ясмина беше преполовила разстоянието между нас и бършеше сълзите си.

— Само с това ли съм ценен за теб? Информация?

— Къде е жена ми?

Едуард се засмя.

— Виждам, че за теб си струва да знаеш къде е последното й вечно жилище. Страхуваш ли се да разбереш как е страдала?

Кожата ми настръхна. Не!

— Кажи ми и ще живееш.

— Дори ако съм убил Луси? Пак ли ще живея? — Той се засмя отново. Смехът му не ми хареса. Човек се смее така само когато държи всички козове.

— За американката ли говориш? — Ясмина спря на две крачки от мен. Треперещите й ръце обвиха лактите й. В действителност гласът й беше малко по-висок, отколкото на записа. — Американката с бебето? Луси, да?

Отместих поглед към нея и изкрещях:

— Къде е тя?

— Не знам къде е сега… — Тя, изглежда, се мъчеше да овладее гласа си. — Не знам…

— Искаш да знаеш къде е жена ти? — попита Едуард. — Пусни ни с Ясмина. Това е най-добрата сделка, която ще получиш днес, Сам.

Чух стъпка зад мен, в коридора. Бях пропуснал предишната.

Обърнах се и стрелях.

И електричеството ме удари като парен влак, който се заби в костите ми. Помъчих се да задържа пистолета в ръката си, но шоковете, които преминаваха като мълнии в костите, сухожилията и гръбнака ми, ме накараха да го изпусна. Паднах на колене и се втренчих в черните кожени ботуши пред мен.

Вдигнах глава.

Луси. Държеше електрошоков пистолет. Всеки звук беше оглушителен рев в мозъка ми и всеки образ — кошмар. Опитах се да изтръскам иглите на електрошоковия пистолет от тялото си, но после като на забавен каданс видях, че палецът на Луси помръдна и отново ме порази електричество.

Ботушът й се вдигна и се стовари върху главата ми.

Пред очите ми падна мрак.