Джеф Абът
Адреналин (36)

36

Отне ми известно време, докато открия Ник. Не беше вписан в телефонния указател. Можех да се обадя на Грегор, но не исках да го плаша повече. „Джордан“ е стар квартал, недалеч от Принсенхрахт, станал моден напоследък. Там нямаше канали. Улиците бяха тесни на някои места и широки на други, въпреки че по средата бяха спрели коли. Къщите бяха типичните за Амстердам — тесни и високи, със скосени под различни ъгли покриви. Много от магазините бяха хипарски или предназначени за студенти — книжарници, дрехи и множество заведения за кафе и бира. На звънците на вратата на деветото кафене, което проверих, имаше Тен Бум. Бях пред стълбите, когато чух гласа на Ник и стъпки по стъпалата.

По дяволите!

Изскочих навън, шмугнах се в кафенето и бързо се наредих на опашката. Ако Ник влезеше за сутрешната си доза кофеин, щеше да ми бъде доста трудно да му обясня защо съм там. Замислих се. Може би щях да покажа инициативност, като съм открил къде живее. Не, това по-скоро щеше да го уплаши.

Чух, че вратата издрънча зад мен. Най-добре беше да приема фактите и да се справя със ситуацията. Погледнах през рамо. В кафенето влизаше много красива млада жена. Ник говореше по мобилния си телефон и оживено ръкомахаше. Отключи велосипеда си, освободи го от подпората и се качи. Не си направи труда да сложи ръце на кормилото, нещо, което правят мнозина смелчаци в Амстердам, и потегли, като продължаваше да бъбри по телефона.

Измъкнах се от опашката, усмихнах се на хубавото момиче и влязох във входа на сградата.

Апартаментът на Ник беше на последния етаж. Хукнах нагоре по стълбите, намерих вратата и се заслушах. Отвътре не се чуваше нищо. Коленичих пред вратата. Мила беше заявила, че планът ми е глупав, но въпреки това ме беше екипирала.

Ключалката беше елементарна и я отворих за четирийсетина секунди. Открехнах вратата, вмъкнах се вътре и я затворих безшумно.

Апартаментът беше разхвърлян. На масичката за кафе имаше пълни до половината бирени халби и остатъци от вечеря. На дивана бяха разпръснати страници от вчерашен вестник. Тръгнах към кухнята. След нея имаше три врати. Отворих първата — малка баня — и после втората и се вцепених.

В леглото спеше и хъркаше възрастна жена. На нощното шкафче стоеше празна бутилка от водка. Косата на жената беше разрошена и от нея се разнасяше лека миризма на нечистоплътност. Затворих вратата.

Мамка му. Това беше твърде опасно, но може би беше единственият ми шанс. Натиснах дръжката на другата врата. Стаята на Ник. И беше безупречно чиста и подредена. По-голямата част заемаше бюро с три компютъра. Над мониторите бяха наредени книги за програмиране на бази данни, програмни езици и хакерство и защита. Вероятно Ник беше нещо повече от спамър. На страничната масичка бяха разпръснати снимки. Ник на млади години, без опашката и килограмите, натрупани от бирата, стоеше до жената, която лежеше в леглото в другата стая. Изглеждаше по-млада и здрава, а до нея беше мъж, който приличаше на Ник, само че по-стар.

Ник, кандидат-злодеят, беше компютърен маниак, който живееше с майка си.

Бях дошъл подготвен. Нуждаех се от информация, а повечето информация в днешно време се съхранява в компютрите. Натиснах интервала на клавиатурата. Появи се правоъгълник за регистрация, който поиска парола. Пъхнах флаш драйв в единия изход на първия компютър. Зареденият софтуер започна да разбива паролата за достъп. Мила каза, че технологията е на Агенцията за национална сигурност, но не спомена как я е докопала с мръсните си ръце.

Докато декодерът на пароли си вършеше работата, аз претърсих стаята. Ник държеше глок под леглото си. Нищо друго.

Хъркането на жената се усили, а после тя изсумтя и утихна.

Компютърът изпиука. Бях вътре. Извадих декодера и сложих друг флаш драйв, предназначен да копира твърдия диск. Мила ми беше обещала, че работи много по-бързо от обикновен драйв. Устройството започна да записва и аз отворих списъка на най-скорошните приложения и документи на Ник, за да видя върху какво е работил. Беше разглеждал PDF файлове. Отворих ги всичките.

Ник беше чел и записвал репортажи в новинарски уебсайтове за бомбения атентат на централната гара в Амстердам. Прегледах ги. Нямаше нищо, което вече да не знам. Петима убити. Четирима холандци и един руснак. Полицията още не беше съобщила името на руснака поради трудности да намери семейството му. Бомбата беше избухнала в малка книжарница, след като бе оставена зад картонена стойка с книги с намалени цени. Ченгетата бяха на мнение, че не е била сложена на открита зона на гарата, защото там няма място, където може лесно да оставиш раница, без да те забележат.

Следваха снимки от разрухата. Гледах ги пет секунди и осъзнах, че няма начин да са свалени от новинарски уебсайт. Имаше фотографии от местопрестъплението, каквито не се разпространяват публично, направени от полицията.

Бяха потресаващи. Хора си купуваха вестници, списания и шоколадови бонбони или нездравословни закуски.

Касиерката вършеше обикновената си почтена работа. Всичките бяха мъртви. Разкъсаните им тела лежаха сред взривените и обгорели отломки на магазина. Стените бяха изпръскани с кръв. Крайниците на труповете бяха откъснати.

Спомних си ужасяващата гледка от взрива на Холбърн.

Как се беше сдобил Ник с тези снимки?

Имаше и полицейски анализ на бомбата с гриф секретно.

Какво беше казал Ник в тоалетната снощи? Стоката е в мен. Ченгетата не знаят. Помислих си, че говори за контрабандна стока, но бях сгрешил. Самодоволното копеле беше хакнало полицейската база данни. Следеше разследването.

По гърба ми полазиха ледени тръпки. Ник беше нещо много повече, отколкото изглеждаше. Сериозно го бях подценил.

Прочетох подробностите за бомбата. Малко количество експлозив „Семтекс“, който вероятно беше от запасите, откраднати в Чехия преди шест месеца. Елементарно.

Но…

В доклада не се споменаваше как е била детонирана бомбата. Прегледах го до края. Би трябвало да има таймер или мобилен телефон, който да задейства експлозията с обаждане. Нямаше нищо подобно. Дори един разрушителен взрив би трябвало да остави веществени доказателства за криминалистите как е била активирана и взривена бомбата.

Следващата страница беше озаглавена „Неидентифицирана електроника“. В раницата имаше устройство, което беше унищожено в експлозията, но бяха останали няколко парчета, които показваха, че не е мобилен телефон. Полицията все още ги сглобяваше. Може би това беше детонаторът. Но щом не беше мобилен телефон или таймер, какво беше? Забелязах полуразтопена решетка, не по-голяма от човешка длан. Приличаше на восъчна пита и беше направена от метал. Не бях виждал такова нещо. Очевидно беше излетяла през стойката с книгите и се беше забила в корема на едната жертва.

Фактът, че полицията още не знаеше какво е това устройство, ме обезпокои.

Хъркането в съседната стая се усили и после спря. Чух движение в леглото. Престанах да тракам по клавиатурата. Шумоленето спря, но хъркането не се поднови. Надникнах през прозореца. До сенника на кафенето имаше четири етажа.

Зачаках. Нищо не помръдна. Може би жената беше будна и се бе втренчила в тавана. Погледнах преносимия драйв. Беше свършил работата си до половината. Вероятно майката беше свикнала с тихото, настойчиво тракане по клавишите и предполагаше, че синът й е вкъщи.

Прегледах файловете за хората, които бяха загинали във взрива. Четиримата холандски граждани бяха касиерката и трима клиенти — деветнайсетгодишно момиче, мъж на четирийсет и пет, петдесетгодишна жена и мъж на двайсет и седем. Те бяха нечии съпруги и съпрузи, бащи и дъщери, приятели. Всеки имаше електронно досие със снимка, взета от шофьорска книжка или лична карта.

Файлът на руснака беше празен, с изключение на доклада от аутопсията. Нямаше име, възраст, номер на паспорт или снимка.

Странно. Амстердамската полиция, една от най-добрите в света, нямаше представа коя е петата жертва. Това ме изуми.

Прегледах останалите файлове, които Ник беше откраднал от полицейската база данни, и намерих видео, озаглавено „Toezicht“ с дата от деня на взрива. „Toezicht“ означава наблюдение. Пуснах го.

Кадрите от охранителната камера бяха постъпили в Централната станция за сигурност. Ако имаше камера само в магазина, едва ли щеше да оцелее от експлозията. Имах петминутен филм, който Ник беше успял да отмъкне от полицейските сървъри.

Изгледах последните мигове от живота на невинни хора.

Младата касиерка връщаше ресто отегчено и намръщено и непрекъснато се почесваше по ухото. Клиентите влизаха и излизаха. Повечето не се бавеха. Не видях Ясмина и това означаваше, че тя вече беше оставила бомбата. Десетки хора идваха и заминаваха. Магазинът беше оживен и беше учудващо, че не са загинали повече хора. Пред стойката с книги спря мъж. До нея имаше друга с вестници. Той протегна ръка към вестник и после екранът угасна.

Върнах записа и го спрях на кадър. Немигащото око на камерата беше уловило пет души в магазина. Познах четиримата холандци от снимките им. Руснакът беше мъжът, който посегна към вестника, когато бомбата се взриви. Върнах кадрите един по един. Мъжът отстъпи назад от стойката с вестници. Беше в профил, с леко извърнато лице. След това се придвижи към вестниците. И тогава видях лицето му.

Познавах го. Невероятно!