Джеф Абът
Адреналин (30)

30

„Хрейс Хандер“ не беше хубав като „Де Роде Принс“. Всъщност беше по-неприятен и от тоалетна.

Намираше се в края на „Розе Бюрт“, на една-две преки от осветените витрини, където позираха проститутките. Трудно беше да се повярва, че в квартала живеят семейства и почтени работещи хора, но това беше факт и „Хрейс Хандер“ не беше бар, който отваряше по обяд.

Вървях сред тълпите японски туристи. В ранната вечер улиците бяха пълни с нервни зяпачи, които искаха само да гледат, без да пипат. Момичетата във витрините предимно позираха и се фръцкаха заради туристите, сякаш това беше игра за загряване. Знаех, че сериозните играчи ще дойдат скоро.

„Хрейс Хандер“ беше не дупка, а караоке бар. Това го правеше хиляди пъти по-противен. Представете си „Мюзик айдъл“ — само че с пияни съдии, които вероятно умеят да боравят с нож.

Беше едва девет, рано по холандските стандарти. На караоке сцената пиян млад испанец се мъчеше с песен от албума „Зад стените“ на Майкъл Джексън и приятелите му ръкопляскаха. Няколко мъже играеха билярд, други седяха в сепаретата. Две млади жени седяха до бара с гаджетата си. Хвърлих професионален поглед на питиетата — повечето клиенти предпочитаха водка или бира. Нямаше коктейли. След това направих профил на хората в заведението. Това е барманско умение. Неприятностите нямат нищо общо с пола, възрастта и финансовото положение.

Най-важното е къде седят клиентите и накъде гледат. Повечето тук бяха дошли да се напият, да пеят и да се посмеят на бездарните певци. Играчите на билярд, изглежда, се познаваха и беше малко вероятно да си разменят остри като саби реплики. В дъното имаше едно обезпокоително място — група едри, чернокоси мъже, които говореха на турски и оглеждаха бара така, сякаш очакваха да избухне скандал. Другото беше едно от момичетата в срещуположната страна на бара. Тя изглеждаше крайно отегчена и непрекъснато оглеждаше заведението, сякаш търсеше някой по-мускулест тип или с по-твърд задник, или с по-лъчезарна усмивка. Погледите й към другите мъже дразнеха гаджето й.

Това бяха горещите точки. Избегнах ги, като седнах на бара с лице към вратата и погледнах крановете за бира. Поръчах си халба „Амстел“. Барманът, слаб, блед мъж с пет обици на лявото ухо, ми я донесе. Огледа ме набързо и остави бирата пред мен. Плъзнах към него точния брой евро плюс малък бакшиш. Той не предложи да ми открие сметка в заведението. Отпих от бирата, без да поглеждам никого, и се заслушах.

Холандският ми не беше много добър, но бях прекарал четири месеца в Суринам, бившата холандска колония в Южна Америка, и знаех достатъчно, за да се оправям. Пък и като всеки друг език, щом чуеш да го говорят около теб, припомняш си наученото. Родителите ми работеха в „Епископални помощи“. Баща ми беше администратор и инспектор на благотворителните фондове, а майка ми — хирург-педиатър, специалист по цепнати небцета. Те, брат ми Дани и аз пътувахме по света, когато бях малък. Говорех свободно испански, руски и френски и знаех сносно китайски и немски. Можех да кажа: „Аз съм американец и трябва да се обадя в посолството“ на трийсетина езика, въпреки че сега, след като Хауъл и Фирмата ме издирваха, това изречение не ми вършеше работа. Бях счупил рекордите по бързо учене в езиковите програми в Лангли, но никога не бях учил усилено холандски и не се съмнявах, че думите ми звучат грубовато като на жител от колониите.

В „Хрейс Хандер“ чух смесица от езици — холандски, английски (на който всички в Амстердам говореха), френски и испански. Отново погледнах предпазливо турците. Те забелязаха, че ги гледам, и аз бързо отместих поглед към испанеца с лунната походка (или по-скоро препъване). Можех да чакам часове в този Вавилон на пияници и Ник пак да не се появи. И някой от холандското разузнаване сигурно гледаше видеозаписите от взрива на Централната гара и щеше да види, че Ясмина Заид влиза с раница на рамото и излиза без нея.

Изпитвах потискащото чувство, че времето ми изтича.

Бях забравил добродетелта търпение. Шпионирането означава чакане. И изведнъж опитите ми да намеря Ник ми се сториха досадно бреме. Но той беше единствената връзка с Пит, а Пит беше свързан с мъжа с белега и с Ясмина и Луси.

Това беше единствената сламка, за която можех да се хвана.

Бавно пиех бирата си. Следващият караоке певец изпълни добре „Да почукаш на райските порти“ и спечели буйни аплодисменти, а след това публиката започна да се кикоти, когато пияно момиче пронизително запищя „Като молитва“ на Мадона. Не го освиркаха, защото имаше големи гърди и тълпата му прости фалшивото пеене.

Мразех това място. Липсваше ми чистотата в бара на Оли. Той несъмнено беше вбесен, че съм избягал. Липсваха ми разговорите с Огъст. Надявах се, че Хауъл и Фирмата не са го притиснали. Оли не знаеше нищо, нито дори че Мила се преструва на негова приятелка. Интересното обаче беше, че тя е редовен клиент на „При Оли“. Това не можеше да е случайно, особено след като аз бях получил работа там. Още една следа за разнищване, но щях да я оставя за по-късно.

Едното момиче се наведе към гаджето си и го целуна по бузата.

Луси ми липсваше.

Трета бира. На такова място трябва да се пие алкохол. Ако си поръчаш газирана вода или кафе, веднага ще те забележат като човек, който иска да остане трезвен, и да те заподозрат.

Момичето със стрелкащите се насам-натам очи неочаквано седна до мен.

— Няма ли да пееш? — попита ме тя на английски, като фъфлеше. Дори не се опита да ме заговори на холандски. Сигурно приличах на американец повече, отколкото предполагах. Погледнах към гаджето й. Той също ме погледна.

— Пея фалшиво.

— Като всички други. Какво би изпял? — Тя ме изгледа изпитателно, сякаш можеше да определи какъв е музикалният ми вкус, съдейки по лицето ми. — „Нирвана“? Изглеждаш малко ядосан.

— Не съм.

— Аха. — Момичето се усмихна. — Принс. „Пурпурен дъжд“. Имам пурпурен шал. Мога да ти го дам.

— Може би „Рейдиохед“.

— Те са твърде мрачни. Може би Джъстин Тимбърлейк? Може да покажеш секси задник.

Не я погледнах. Приятелят й отново беше насочил вниманието си към сцената.

— Не съм певец.

— А какъв си тогава?

— Само си пия бирата. Не искам да пея, нито да разговарям. Съжалявам.

Тя се намръщи.

— Тъпак. Педал.

— Върви при приятеля си. Той е готов да се примири с капризите ти. За разлика от всички останали.

Тя стана и аз видях мъж, който беше седнал през две столчета от мен, докато тя ми досаждаше. Ник от снимката в телефона на Грегор, с червена коса, завързана на опашка, и намръщен.

Отместих поглед към сцената. Публиката яко освиркваше филипинец, който изпълняваше песен на „Кралете на Леон“. Той изтърси пепелта от цигарата си върху тълпата и се размина на косъм с празна бирена чаша, хвърлена по него. Барманът се разкрещя на скандалните клиенти, които повдигнаха рамене като хлапета, заловени да плюят хартиени топчета през тръбички в час. Мързеливият барман остана зад тезгяха.

Или извадих късмет, защото Ник беше решил да седне близо до мен, или Грегор го беше предупредил и ме бе описал, и той беше дошъл да види що за птица съм.

Наблюдавах го с периферното си зрение и си поръчах още една бира. Ник извади смартфон от джоба си. Нервно подръпваше опашката си, докато преглеждаше съобщенията. Тихо изруга на холандски и изведнъж стана и тръгна към тоалетните, които бяха в коридор, водещ към задния изход. Беше изпил само половината си бира и затова го последвах.

Той се насочи към тоалетната и се обърна. Видя ме. Ако знаех, че само ще отиде в тоалетната, щях да си остана в бара, но сега не можех да се върна.

Тоалетната беше по-чиста от бара. Ник стоеше пред писоара и говореше по телефона. Мразех това. Нима мислеше, че събеседникът му няма да чуе стичането на урината върху порцелана?

Измих си ръцете и наплисках лицето си със студена вода.

— Стоката е в мен. Ченгетата не знаят — каза Ник на английски и после спря да говори. Изпика се, пусна водата и пъхна телефона в джоба си. Двама от пияните турци бяха застанали до тоалетната, приказваха и пушеха.

И препречваха пътя му навън. Изведнъж се почувства напрежение. Ник измърмори на холандски думи, които не чух. Мъжете се отместиха, но бавно, и тръгнаха. Ник си изми ръцете и тъй като нямаше кърпи, ги избърса в панталоните си. Последвах го на известно разстояние.

Той отново говореше по телефона, когато се върнах на мястото си. Внимавах да не го поглеждам, но някакво раздвижване привлече погледа ми. Турците го гледаха гневно и се мръщеха.

Ник продължи да говори по телефона, без да им обръща внимание. Гласът му беше тих и не го чувах от силните звуци на лошата имитация на „Джърни“, която се разнасяше от измокрената с бира сцена.

Четирима от турците станаха и се отправиха към Ник. Той не забеляза, че се приближават към него. Допих бирата си. Усетих, че караокето ще бъде засенчено като забавление, а чашата се използва по-лесно като оръжие, когато е празна.

Четиримата изпълниха пространството до бара между мен и Ник. Погледнах ги, но те не ми обръщаха внимание. Единият потупа Ник по рамото.

— Хей, не ми ли обръщаш внимание?

— Може би — отговори Ник и затвори телефона, без да се сбогува.

— Предай на приятеля си Пит, че е лайно и че искам парите.

— Казах ти, по-късно. По-нататък, не сега.

Изглежда, аз не бях единственият, който чакаше Ник.

— Осигурих му маршрут и сега искам да ми се плати. Веднага.

Не желаех турците да пребият Ник и да се разделя с единствената си следа. Оставих чашата си и се приготвих да действам.