Джеф Абът
Адреналин (20)

20

Рискувах и открехнах вратата. Дневната светлина ме заслепи. Зората беше розова и свежа. Помирисах чистия въздух, солената вода и лекия лъх на ръжда. Едва можах да отворя вратата и да се измъкна и трябваше да се държа за съседния контейнер. Погледнах надолу. Бях на височината на четириетажен блок и ако се подхлъзнех, щях да падна в тесен каньон между контейнерите. Бутнах вратата, докъдето можах, и се изтеглих върху контейнера.

Тънки облаци изпъстряха небето. Свистенето на хеликоптера отслабна и перките забавиха движението си. Промъкнах се по покрива на контейнера и погледнах надолу. На кърмата на кораба кацна реактивен хеликоптер, от който слязоха четирима въоръжени човека. Единият — жена в костюм — застана на разстояние и започна да говори с група мъже, които, изглежда, бяха капитанът и членове на екипажа.

Новодошлите сигурно бяха хора на Хауъл.

За Бога, как ме бяха открили? Намирането на хора, които не искат да бъдат намерени, беше трудно. Няколко пъти се бях сблъсквал с този проблем. Но колкото и внимателно да се криех, Фирмата се появяваше. Сърцето ми блъскаше в гърдите, но си помислих, че контейнерите са шест хиляди и те не могат да отворят и да претърсят всичките. Щеше да им отнеме седмици.

Ако Фирмата превземеше кораба, те имаха седмици. Щяха да конфискуват плавателния съд, да го върнат в Ню Йорк или в Бостън и да платят на недоволните превозвачи. Нямаше да пожалят време да ме намерят. Ако бяха открили трупа на нападателя в апартамента, нямаше да се откажат. Хауъл щеше да се досети, че аз съм убил мъжа, който вероятно е разполагал с полезна информация.

Хеликоптерът се издигна, закръжи над кърмата на кораба и бавно полетя над палубата. На отворената врата стояха двама мъже и гледаха лаптоп. От двете страни на хеликоптера имаше обективи, наредени във формата на правоъгълник.

Хеликоптерът мина ниско над първата купчина контейнери. Не бързаше. Търсеше.

Сърцето ми се сви. Инфрачервени скенери, свързани с термални сензори. Телесната ми температура щеше да се открои като пламък на фона на хладината на пренасяните стоки като сапуна от Върмонт и влажните кърпи от Ню Джърси.

Трябваше да си намеря друго скривалище. Веднага.

Не можех да се спусна долу, защото щяха да засекат телесната ми температура. Трябваше да отида нагоре и после бързо да се вмъкна в кораба. Щяха да ме забележат, но щяха да им бъдат необходими няколко минути, за да ме намерят. Пъхнах се обратно в контейнера и грабнах пистолета, амунициите и парите. Сложих парите и патроните в чантичката на колана си, затъкнах пистолета отзад в панталоните си и излязох. Повърхността на контейнерите беше влажна и се хванах внимателно, защото подхлъзването би било фатално. Издигнах се високо. Хеликоптерът беше на стотина метра. Корабът беше спрял и пуснал котва и бръмченето на моторите беше заглъхнало.

Хеликоптерът се беше обърнал и носът му сочеше към мястото, където стояха жената и капитанът. Запълзях по покривите на контейнерите. Бях на осем етажа във въздуха и лежах върху хладната стомана на син контейнер. Видях, че купчината се спуска стъпаловидно и после отново се издига. Товарачът не си беше свършил добре работата и ми беше оставил ръбове и стени като във Воксхол.

Хеликоптерът започна да обръща. Приведох се и побягнах. Приближих се до ръба на първата купчина и скочих върху следващата.

Разнесе се дрънчене, но хората в хеликоптера не можеше да са го чули. Ала член на екипажа, който стоеше до перилата на носа, се обърна — или заради звука, или забеляза движението ми.

Той посочи право към мен.

Претърколих се и отново хукнах към ръба. Чух засилващия се вой на хеликоптера. Скочих от контейнера, забавих падането си, тупнах върху друг и се изправих. Хвърлих поглед през рамо, докато пробягвах седемте метра до ръба, и видях, че хеликоптерът се спуска към мен. Единият мъж скочи върху купчината контейнери. Държеше пистолет.

Хукнах. В контейнера рикошира куршум. Трябваше да сляза от купчината. Хеликоптерът ревеше и кръжеше над мен, а стрелецът скъсяваше разстоянието между нас.

Бях притиснат между човека и машината три етажа над палубата и съзрях друга тясна пролука между купчини разноцветни контейнери.

Вмъкнах се в празното пространство. Имах трийсетина секунди да преодолея десетте метра до палубата, преди стрелецът да стигне до каньона. Щях да бъда мъртва мишена, ако не се измъкнех оттам. Той лесно можеше да изстреля куршум в главата ми.

Спусках се, като отскачах от стените на контейнерите. Петите ми докосваха ръбовете им само колкото да намалят скоростта ми. „Намери линия“ — помислих си. Беше като паркур в тръба. Раменете ми се удряха силно в стоманата.

Седем метра. Подхлъзнах се и загубих равновесие. Блъснах се в металната стена и вкопчих пръсти в ръба на контейнера. Хеликоптерът тракаше над мен.

Съсредоточих се, пуснах се и успях да стигна до палубата. Измъкнах се от купчината контейнери, от сенките и излязох на слабата слънчева светлина. На петнайсетина метра пред мен имаше перила — и отвъд беше безучастната сивота на океана.

Побягнах, придържайки се близо до контейнерите. Трябваше да сляза под палубата. На кораб, пълен с топли тела, нагревателни помпи и тежки мотори, преследвачите щяха да бъдат принудени да извършат термалното сканиране ръчно. А долу сигурно имаше още стотици контейнери. Известно време щях да съм като игла в копа сено. Щях да ги накарам да се потрудят, за да ме намерят, защото ми беше писнало да осуетяват плановете ми и да ми пречат да открия Луси и сина си.

Блъснах се в член на екипажа, млад филипинец, който извика на езика тагалог за помощ. Показах му пистолета и той се вцепени. Минах покрай него, влязох през някаква врата и хукнах надолу по стълбите.

Видях, че стрелецът бяга с всички сили, скача от контейнер, приземява се, претъркаля се грациозно, запазва равновесие и излиза пред купчината контейнери.

Изчезнах в недрата на кораба. По всяка вероятност екипажът не беше въоръжен. Корабът не плаваше за Сомалия. Не исках да застрелям някой невинен човек, пък и звукът щеше да издаде местоположението ми на преследвачите. Най-добре беше да се скрия безшумно.

Забързах по дълъг, тесен коридор, завих обратно, забавих крачка, за да се обърна и да видя дали някой е по петите ми, и в същия миг се сблъсках с огромен мъж, който излезе отнякъде. Залитнах назад и якият азиатец изръмжа и нанесе серия удари в лицето ми. Използваше муай тай — силни, резки, жестоки удари от тайландски боен стил, предназначен да поваля противника с минимални усилия. Заболя ме. Много.

Азиатецът ме фрасна два пъти в челюстта и шията, преди да успея да парирам атаката, и аз се строполих на пода.

След това отвори сгъваем нож.

— Ще ми платят за теб — изсъска той, разсече въздуха между нас и се ухили свирепо. — Стани бавно и…

— Не играеш честно — рекох аз, извадих револвера и стрелях в ръката му с ножа. Мъжът изкрещя. Счупеният нож изтрака на палубата. Обърнах се и видях, че стрелецът скача в коридора зад нас. Хванах стенещия, кървящ моряк и го използвах като жив щит. Преследвачът не стреля. Да живее моралът. Помъкнах хлипащия азиатец по коридора. Най-после стигнахме до врата, която водеше към главния трюм с контейнери.

— Пуснете го, господин Капра. Искаме да поговорим — извика стрелецът.

Господин? Колко бяха учтиви. Престорих се, че не съм чул, и повлякох моряка към вратата на трюма. Той не се съпротивляваше. Охкаше и държеше ранената си ръка. Но двама не могат да се движат бързо като един и щом стигнахме до вратата, аз стрелях в лампата над нас. Исках да ме обгърне мрак. Стрелецът се появи на стъпалата, прицели се и стреля. Помъчих се да издърпам азиатеца зад ъгъла на контейнера и натиснах спусъка, но не улучих лампата.

Бях се движил твърде бавно. Стрелецът уцели моряка в гърба. Той изкрещя и се свлече на земята.

Погледнах азиатеца. Вместо петно кръв на ризата от мускулестия му гръб стърчеше малка метална стрела. Нямаше куршум, а упойваща стрела, сякаш участвахме в телевизионно предаване за дивата природа и маркирахме тигри, за да проследим къде ходят. Използваха стрели, за да ме върнат в килията, която ми беше подготвил Хауъл. Искаха стръвта им да бъде жива.

Стрелях по преследвача, който се скри зад контейнер, а после се завъртях и хукнах в лабиринта от контейнери. Трябваше да отстраня стрелеца и се опитах да му изляза в гръб, докато слиза по стълбите. Надявах се, че адреналинът ще го накара да прибърза и да вземе погрешно решение в моя полза. Слаба светлина озаряваше купчините.

Спрях, рискувах и надзърнах зад ъгъла. Там контейнерите бяха наредени по-нагъсто и имаше по-малко пространства за придвижване и по-дълги открити участъци, което означаваше по-голяма вероятност да ме хванат. Чух още гласове и стъпки, които трополяха по стоманените стълби, ако стрелях, щях да издам позицията си.

Счупих печата на един контейнер, вмъкнах се вътре, като оставих вратата открехната два сантиметра, и започнах бавно да броя наум. На деветнайсет стрелецът мина покрай мен, движейки се бързо, но безшумно. Излязох от контейнера и го ритнах в главата, сякаш беше стена, по която се катерех. Той падна и аз го хванах за гърба на ризата, за да не издава звук. С другата си ръка грабнах пистолета със стрелите и изстрелях една в гърба му. Мъжът се свлече като парцалена кукла на пода. Забързах към разклонението и надникнах в дългата пролука между контейнерите. Съзрях друг човек в черно, придружен от член на екипажа. Хукнах по пътеката между редиците и чух, че гласовете им отекват в стоманата.

Те очакваха, че ще се скрия между купчините. Трябваше да намеря убежище в друга част на кораба, като не преставам да се движа и използвам термалните сигнали на екипажа за камуфлаж. Да се скрия там, където топлината на моторите ще замаскира телесния ми сигнал. Трябваше да издържа и да стигна до Ротердам. И там щях да изчезна.

Спрях само за миг на друго разклонение, за да се ориентирам, и нещо опари гърлото ми, все едно ме пернаха по гръкляна.

Стрела. Разполагах със секунди, преди анестетикът да подейства. Насочих пистолета си към приближаващия се стрелец. Жената в костюма стоеше зад него и ме гледаше, без да се страхува.

Мила. Младата жена от бара на Оли, която пиеше уиски и обичаше вълците. Русата й коса беше прибрана на строг кок на тила, очите — като от кварц, усмивката — неумолима. Тя харесваше уиски „Гленфидич“ и имах чувството, че инжектираха цяла бутилка право в сърцето ми.

Пистолетът се изплъзна от ръката ми. Засмях се и паднах на палубата.