Джеф Абът
Адреналин (79)

79

„Сейнт Панкрас“ е огромна железопътна гара и метростанция. През последните години беше претърпяла сериозен скъп процес на разхубавяване и до оригиналните тухлени стени се извисяваха бледосини стоманени арки. Стъкленият покрив придаваше вид на откритост на огромната зала. Луксозни магазини и ресторанти изпълваха пешеходните пътеки. Табела рекламираше най-дългия в света бар за шампанско. Хиляди пътници се движеха из гарата, но аз вървях сам.

Мила остана с нетбука в колата. В ухото си имах микрофон. Тя наблюдаваше Бахджат Заид по видеозахранването, след като беше хакнала системата за сигурност на „Сейнт Панкрас“. Поемахме голям риск. Можеше да забележат, че някой е проникнал в системата за сигурност, и да изпратят екип, ако откриеха, че нахлуването е в очертанията на гарата. Естествено, охраната в такъв важен пътнически възел беше засилена, макар да не беше очебийна.

— Намерих го — съобщи Мила. — Чака в бара за шампанско на горното ниво.

— Сам ли е?

— Да.

— Засичаш ли някой да го наблюдава?

— Не.

Тръгнах нагоре към внушителния бар за шампанско, който беше пълен с красиви хора и няколко уморени пътници. Барът беше дълъг стотици метри, прекъснат само от пунктовете на сервитьорите. Имаше дървени пейки, на които самотни пътници можеха да седнат с преносимите си компютри, и сепарета за четирима. Далечният край беше само от стъкло и стомана и гледаше към станцията на „Евростар“, където пристигаха и заминаваха влакове за континента.

Бахджат Заид седеше сам в сепаре с костюм на Армани и лъскави обувки и изглеждаше сломен и болен, сякаш го разяждаше рак. Увереността му се беше изпарила. Бършеше потта от челото си и държеше куфарче до краката си. Седнах вляво от него, където не можеше да ме види лесно и където правоъгълният бар образуваше вход, откъдето спретнато облечени сервитьорки взимаха пълни чаши и грациозно ги разнасяха по масите. Настаних се от едната страна на бара и се надявах, че слънчевите ми очила и черната шапка ще му попречат да ме разпознае. Поръчах си чаша от най-евтиното шампанско в менюто, но не го докоснах.

Заид непрекъснато оглеждаше тълпата. Нетърпеливо и нервно. Завъртя глава насам-натам, докато групи вървяха покрай „Евростар“. Вълни от хора прииждаха и отминаваха. Компанията вляво от мен стана шумна, под влияние на големи бутилки шампанско. Заид ги погледна няколко пъти. Извърнах глава. Не можех да рискувам да види лицето ми.

— Наблюдаваш ли го още? — попитах по микрофона.

— Да — отговори Мила.

— Нервен е и постоянно оглежда тълпата. Не мога да рискувам да ме види.

— Няма ли да отидеш при него да го заговориш?

— Не и ако ще му връщат Ясмина. Едуард може да ме види…

— От Едуард ли се страхуваш?

— Опасявам се, че той ще убие Ясмина, ако ме забележи.

Мила не каза нищо, но аз бях сигурен, че се подсмихва подигравателно.

Някой ме потупа по рамото. Обърнах се. Бахджат Заид имаше такъв вид, сякаш се влачеше към смъртното си легло — изпотен, блед и с изкривени, треперещи устни.

— Махай се оттук, по дяволите! — каза той. — Трябва да се разкараш. Веднага.

— Тук ли Едуард ще доведе Ясмина?

— Заповядвам ти да напуснеш — изсъска Заид.

— Знам, че сте дали на Едуард оръжия, за да не показва видеозаписите на престъпленията на Ясмина. А сега ще размените шикозното си куфарче срещу дъщеря си, а?

Той придоби такова изражение, сякаш щеше да покрие върху обувките ми.

— Махни се! Веднага!

— Отговорете ми и може да се махна.

— Ще им дам куфарчето, те ще ми върнат Ясмина и кошмарът ще свърши.

— Какво има в куфарчето?

— Пари. Нищо друго.

— След всичко това те искат само пари? Какво им дадохте в Будапеща, господин Заид? Какви експериментални оръжия?

В очите му пламна омраза.

— Услугите ти вече не са необходими. Ще си върна дъщерята и тя ще бъде в безопасност. Сега никой не трябва да говори с нея. Те ще дойдат всеки момент. Може би ни наблюдават. Присъствието ти тук може да струва живота на дъщеря ми. — Мъжът много искаше да ми се разкрещи и да ме удари, но не можеше, защото щеше да привлече внимание към нас.

— Развикате ли се, ще доведете ченгетата и ще им разкажа какво е направила дъщеря ви, откакто я отвлякоха — заявих и той се втренчи в мен. Беше изненадан, че съм там, или несигурен какъв да бъде следващият му ход. — Излъгахте мен и Мила и когато се нуждаехме от вас, за да спасим дъщеря ви, се скрихте от нас.

— Направих каквото беше необходимо. Ако искаш да спасиш Ясмина, махни се.

Отпих от шампанското, за да му покажа, че нямам намерение да освобождавам мястото си.

— Може да стана и да си тръгна, а може и да не го направя. Съдействайте ми и ще играя с вас. Кой ще идва? Едуард?

Заид кимна така, сякаш това му причиняваше физическа болка.

— Да. Казаха ми, че ти си мъртъв.

— Тогава Едуард няма да ме очаква. Върнете се на мястото си в бара, Заид. Вдигнете наздравица с шампанско за завръщането на дъщеря ви. Вкъщи ли ще я заведете?

— Ще заведа Ясмина в психиатричен център, където ще се погрижат за нея и където тя ще забрави какво е била принудена да направи.

— Желая ви късмет.

— Махни се. Това е самоубийство и за двама ни. Едуард е ненормален, но пресметлив. Не можеш да го победиш. Умолявам те.

— Седнете на мястото си. Веднага. — Гласът ми беше студен.

Заид бавно се отдалечи от мен. Не беше свикнал с мисълта, че съществува човек, от когото не може да се отърве. Върна се на мястото си в бара и седна. Не ме погледна. Преместих се в друга част на бара, по-далеч от входа и Заид, за да не ме забележат лесно.

Какви подкрепления можеха да имат Едуард и Луси? Предполагах, че в Лондон имаха връзки, които да им помагат. Но щом пристигаха с „Евростар“… и водеха Ясмина? Не. Ясмина беше скрита някъде и Заид щеше да размени куфарчето там.

— Заид даде ли знак на някой друг тук? — попитах по микрофона. Може би имаше охрана.

— Не забелязах — отвърна Мила.

Той нямаше да рискува живота на дъщеря си. Освен ако не обърках сметките му.

Минаха десетина минути. Посетителите идваха и си отиваха. Срещаха се приятели, влюбени вдигаха наздравици и бизнесмени сключваха сделки. Разнасяше се тихо, постоянно мърморене, нарушавано само от веселия пукот от изскачането на корковите тапи от бутилките. Мила пусна песни на „Колдплей“ в ухото ми, защото й беше скучно, но я помолих да ги спре. Заид непрекъснато поглеждаше часовника си, сякаш внушаваше на Ясмина да се появи. На масата имаше две чаши шампанско — една пред него и друга срещу него. Чакаше.

И после Ясмина се появи. Видях я преди Заид. Вървеше несигурно, сякаш беше упоена. Едуард я държеше за ръката и я подкрепяше. Половината й лице беше закрито с шал.

Огледах бара. Може би имаше подкрепления, но не бяха на Заид.

Зад мен стоеше Луси.