Джеф Абът
Адреналин (101)

101

Хауъл притисна куфарчетата до гърдите си. По намръщеното му лице пролича, че усеща опряния в ребрата му пистолет.

— Мръднеш ли, ще те убия — заявих.

— Предай се.

— Не се бъзикай с мен. Ти си купувачът.

Хауъл си пое дълбоко дъх.

— Убиеш ли ме, Мила ще умре.

— Тя би го нарекла справедливо.

Той продължи да върви. Следвах го, като държах пистолета под якето си.

— Допуснал си съпругата ти да умре? — попита той.

— Тя вече не ми е съпруга.

— Аха.

— Кой си ти?

— Хауъл.

— Какъв си всъщност? За кого работиш?

— За Фирмата.

— Не. Фирмата е наела Бахджат Заид да разработи тези оръжия. Можеше да ги вземеш, без да ги крадеш.

Разбира се, Хауъл беше използвал Едуард да ги открадне. Ако оръжията бъдеха откраднати, преди да бъдат доставени, Хауъл нямаше да бъде заподозрян. Беше ме преследвал, за да ми попречи да стигна до оръжията, или вероятно се бе надявал да измами Едуард и да ги открадне, преди да се наложи да плати милиони за тях. Беше ме използвал, за да види дали ще открия следите им и да му свърша мръсната работа.

— На непълен работен ден — поправи се той. — Имам друга работа. Трябват ни хора като теб.

— „Новем солес“. Ти ме попита дали съм чувал за тях, защото искаше да знаеш дали Луси е проговорила, а не защото си по следите им. Предпазвал си „Новем солес“.

— Сам, сделката…

Боже, всички искаха да сключат сделка с мен! Беше ми писнало от сделки.

— Няма да стане. Къде е Мила? — Вече излизахме през портите и тълпата ни носеше към паркинга.

— Разпитват я. Искаме да знаем за теб така както и ти искаш да знаеш за нас.

— Накарал си Луси да стане предателка. Тя работеше за теб. — И това беше най-гадното. Хауъл я беше използвал. Луси беше получавала заповеди от някого във Фирмата. Вярвах й за това. Тя беше разбрала, че е поставила бомба в лондонския офис едва в последната минута, когато Едуард бе слязъл от колата, за да се увери, че детонаторът ще се активира, и ми се беше обадила…

Той повдигна рамене.

— Къде е синът ми?

— Не знам.

— Не ме лъжи. Кажи ми къде е детето ми.

— Наистина не знам. Жена ти уреди нещата с търговеца на бебета.

— Тя каза друго.

— И ти й повярва? — Хауъл се изкашля. — Това е колата ми.

Качихме се.

Той седна отпред, а аз — на задната седалка, без да го изпускам от прицел.

— Да. Ти си нищожество, Хауъл. Кралят на нищожества.

— Мога да премахна неприятностите ти, Сам, и да изчистя името ти. Мога да престана да бъда твой инквизитор и да бъда твой защитник. Отърваваме се от Мила. Ти забравяш за оръжията. Ще кажа на Фирмата, че си бил внедрен в опасна групировка в Холандия и че си изпълнявал тайна мисия, и ще разобличим жена ти като предателка, каквато е всъщност. — Той се обърна и ме погледна в очите. — Мога дори да ти помогна да намериш детето си.

— С други думи, ще се престорим, че това никога не се е случвало. — Любимият му израз, който използваше пред мен в далечния затвор, където аз бях единственият обитател.

— Да.

— Няма да стане — отвърнах и го застрелях. Куршумът прониза сърцето му и тялото му се разтресе. Звукът на изстрела беше силен, но в момента близо до колата нямаше никого. Веднага след това преминаха група бойскаути и погледнаха мен и Хауъл. Той все още седеше. Главата му беше клюмнала на гърдите, сякаш беше решил да подремне, все едно стрелбата никога не се беше случила, както обичаше да казва. Слязох и се слях с тълпата.

Сега вече бях изпуснал всичко.