Джеф Абът
Адреналин (78)

78

Понеделник в Лондон. Сив и мрачен, небето забулено от дъждовните облаци. Тялото ме болеше, но не колкото вчера. Спах до рано сутринта, облякох новите дрехи, които Мила ми донесе, и отлетяхме с частен самолет за Лондон. Страхотен шик. Богатите й работодатели сигурно бяха разрешили да открием Бахджат Заид. Използвах един от новите паспорти, които тя ми даде, и нямах проблеми с емиграционните власти. Чакаше ни автомобил „Ягуар“.

Почувствах се странно на британска територия, там, където бях най-щастлив и където преживях най-лошия ден в живота си.

Офисът на Заид се намираше близо до Музея на Английската банка, в модерна кула. Двамата с Мила бяхме облечени неофициално — панталони, ризи, якета. Носех черна шапка, за да прикрия превръзката на главата си. Секретарката на Заид в „Милитроникс“ ни се усмихна студено.

— Господин Заид не е тук. Извикаха го по въпрос за спешен внос.

Погледнах Мила.

— Спешен внос? — попита тя. — Винаги ли говорите така?

Секретарката се намръщи.

— Желаете ли да оставите съобщение?

— Кажете му, че Сам и Мила са идвали да разговарят за дъщеря му. Знаем къде е.

Секретарката се навъси още повече.

— Той отиде да види дъщеря си, но ще му предам съобщението.

— Кога излезе?

— Преди десетина минути.

Тръгнахме си и застанахме на ъгъла на оживената улица.

— Ясмина се е свързала с него.

— Или най-после са се уговорили за размяна — предположи Мила.

— Трябва да разберем къде е, защото ако ще му предават Ясмина, Луси и Едуард ще бъдат там.

Върнахме се при колата.

— Ти карай — каза Мила.

Седнах зад волана, а тя отвори жабката. Вътре имаше модифициран нетбук, свързан със сателитната система на автомобила. Мила го извади, отвори го и започна ожесточено да пише по малката клавиатура.

— В Лондон има камери за наблюдение на уличното движение и сигурността. Имаме ограничен достъп до мрежата. Да видим кога е излязъл Бахджат — каза тя.

Намери видеокадри, които показваха фасадата на сградата на Заид, и ги превъртя до момента, когато той излизаше. До тротоара спря мерцедес. Шофьорът слезе. Заид се качи и потегли по Принсес Стрийт.

Мила отвори друг прозорец в нетбука и намери мерцедеса да завива по Грешам Стрийт. Проследи го, докато завиваше по Сейнт Мартинс ле Гранд и минаваше покрай Музея на Лондон. След това сякаш го изгуби, но пренастрои видеото. Заид се движеше по Олдърсгейтс Стрийт. Тя натисна няколко клавиша и в ъгъла на екрана се появи карта на Лондон. Маршрутът на Заид през града се оцвети в червено.

Отнемаше много време, докато Мила се опитваше да забележи мерцедеса сред другите коли.

— Отишъл е на „Сейнт Панкрас“. Каква съм глупачка! Карай бързо! Хайде!

— Какво има на „Сейнт Панкрас“?

— На тази гара пристига влакът „Евростар“ от Холандия и Белгия. Едуард може да е решил да върне Ясмина.

Шофирането в Лондон често е упражнение по безумие и търпение. Започнах да карам като обсебен от зли духове.

— Нещо не се връзва. Да речем, че Едуард е решил да върне Ясмина. Можеха да кажа на Заид да отиде в Холандия. Те обаче поемат риска тя да пътува, когато е жертва на отвличане. Може би искат от Заид нещо, което той не може да им занесе.

— Сам, ако Луси е там с тях и ги хванем, искаш ли да я убия? Знам, че за теб може да е трудно да го направиш.

Това беше най-странното предложение, което бях получавал през живота си.

— Не, благодаря. Не искам да я нараняваш. Аз ще се оправя с Луси.

— Това не е разумно. Аз нямам при нея багаж, който да ме забави. Тревожа се, че ти си емоционално нестабилен, като знаеш, че тя е смахната губеща кучка.

— Няма да се колебая, ако се наложи.

— Думите „ако се наложи“ са колебание — отвърна Мила и беше права.

— Искам да говоря с нея.

— За детето. Прости ми. Не исках да бъда жестока. Но ти дори не знаеш дали е родила бебето, Сам. Нямаш доказателство, че детето е живо.

— Мисля, че Луси не лъже за това.

— Лъгала те е всяка секунда от деня в продължение на три години, а сега казва истината? — възмути се Мила.

Гумите изгубиха сцеплението си с пътя и изсвириха, докато се мъчеха да се вкопчат в настилката. Намалих и колата възвърна равновесието си, докато минавахме през кръстовище.

— Луси можеше да ме убие. Защо пощади живота ми, а ще ме лъже?

— Има хиляди причини. Искала е да те намерят жив с всичките онези трупове. Пак ти казвам, че оставянето ти жив е отвличане на вниманието на Фирмата. Луси е искала да ти даде фалшива информация. Тя е жестока и си играе с теб. Остави я на мен.

— Няма да я докосваш, Мила. Искам да знам къде е детето ми. Луси знае.

И после Мила каза най-голямата истина, която бях чувал от няколко месеца:

— Жена ти се е бронирала за теб с тази лъжа, Сам. Не знаеш дали има бебе, нито дали е твое.

— Мое е.

— Луси те е излъгала за всичко друго. Вероятно тя и Едуард са били любовници тук, в Лондон.

— Благодаря ти, че ме светна — рекох и после подредих думите си като тухли, добавени бавно и уверено, за да изградят стена. — Обмислих всички тези вероятности много преди ти да го направиш. Разбрах, че Луси ме е заблудила и че е предателка, когато видях доказателствата. Но всичко това е несъществено. Тя ме спаси два пъти. Знае къде е детето ми. Това е най-високата застрахователна полица и Луси няма да отстъпи предимството си.

— Застраховка е само ако й вярваш. Не можеш да я разпиташ както трябва, но аз ще го сторя и ще стигна до истината. — Мила стисна устни. — Не си ми полезен, ако си разсеян заради тази недовършена работа — детето.

Недовършена работа. Зачудих се коя ли наковалня е оформила Мила, че да разсъждава така. Страхувах се да разбера. Замислих се за загрижеността й към пленените молдовски жени в Амстердам. Тя можеше да бъде и добра, и жестока. Реших, че Пит е страдал много в ръцете й. Но можеше да е права. Луси вероятно си играеше с мен, с миналото ни, с последните тлеещи въглени на чувствата ми към нея и с очевидното ми желание да ме е обичала. Мила нямаше да се хване на въдицата. Дори се уплаших за Луси — поставена натясно и неблагоразумна, като си я представих в ръцете на тази жена.

Отпускането на каишката на Мила можеше да е най-бързият път до детето ми.

Моето дете. Не исках да мисля за думите на Мила. Трябваше да разбера. Не можех да подмина вероятността детето ми да се изгуби някъде по света или по-лошо, да бъде отгледано от жена като Луси Капра. И Луси, и Мила бяха готови да използват детето ми за своите цели. Те Можеше и да си мислят, че ме използват, но аз щях да ги използвам. Светът е грозен, когато се борим за децата си.

Завих в паркинга. Бяхме пристигнали.