Джеф Абът
Адреналин (74)

74

Пит паркира микробуса на странична улица и се запрепъва покрай Принсенхрахт. Спомни си как се разхождаше, хванал майка си за ръката, преди тя да отиде на работа и да коленичи пред отвратителни непознати. Той мечтаеше да живее в някоя от тези хубави къщи покрай канала, който блести на утринната светлина. Искаше да стане велик художник и да има ателие покрай Принсенхрахт или Херенхрахт. Това така и не се случи и сега беше ясно, че никога няма да стане.

Повечето прозорци бяха тъмни, но апартаментът над „Де Роде Принс“ светеше.

Той стигна залитайки до бара. Как се казваше барманът? Хенрик. Щеше да помоли да види Хенрик. Може би той беше управителят и живееше над заведението.

Нещата се бяха объркали прекалено много. Информацията за Едуард можеше да купи пътуване на Пит. Щеше да отиде на някое спокойно място като Панама или Хондурас, на топло, под ясно синьо небе и хлабави закони, с много момичета, които да прехвърля с кораби в бардаци в Щатите и Канада. Щеше да започне отначало. Винаги можеш да започнеш отначало, когато си способен.

На прозорците и вратата бях спуснати тежки кадифени завеси. Пит почука на вратата. Веднъж, плахо. Не искаше да привлича вниманието на полицията. Не забеляза, че малка камера, скрита във входа, наблюдава движенията му. Похлопа отново, този път малко по-силно, и много се изненада, когато завесата на предната врата леко се разтвори. През стъклото в него се втренчи жена и Пит пак се изненада, когато по гърба му полазиха ледени тръпки. Странно, нощта не беше студена. Може би губеше кръв.

* * *

Самсън ме изпрати. Той се нуждае от помощ. Моля ви.

Жената го преценяваше. Беше хубава, може би трийсетинагодишна, но невинаги пречеше, че е малко по-стара. Русокоса, дребничка. Въпреки че изпитваше болка, той я огледа по навик, сякаш можеше да му донесе пари. И после си я спомни. Беше я видял в бара, когато пи бира със Сам, и се бе пошегувал, че тя е просто малко число.

— Не познавам никакъв Самсън и барът е затворен. — Жената говореше със съвсем лек източноевропейски и британски акцент. Думите й бяха категорични и точно отмерени. Акцентът й му хареса. Беше свикнал да слуша развален английски със славянско произношение, обикновено в умоляващи писъци. Пит знаеше как да се справя със славянските момичета.

— Не ми пука, че е затворен. Искам да говоря с Хенрик или управителя. Имам информация за продан. — Той си спомни името, което Самсън беше използвал в таверната „Шевалие“ в Брюксел. — Роджър Кадет. Него искам да видя или онзи, който работи с Роджър Кадет.

— Каква информация?

— Кого преследва Питър Самсън.

— Той не се казва Питър Самсън — рече жената. Сега вече тонът й определено не му хареса. Беше категоричен и нетърпелив. Пит си помисли, че кучката се нуждае от урок по уважение. — Викат му Сам.

— Няма значение. Той работи с теб, нали? С теб и хората в бара в Брюксел? Ще сключим ли сделка или не, кучко?

Тя му се усмихна.

— Да, мисля, че имам сделка за теб.

Пит понижи тон и изсъска:

— В момента твоето момче се бие с едни гадняри. Нуждае се от помощ.

— А ти искаш закрила от същите хора. Такива като теб са много предсказуеми.

Той не разбра какво означава това, но не го интересуваше.

— Имам нещо ценно.

Жената го погледна строго.

— Аз съм… шеф на Сам. Влез.

Тя отвори вратата и Пит влезе, препъвайки се. Жената затвори и дръпна завесите.

— Господи! Благодаря ти. Би ли ми дала нещо за пиене?

Тя отиде до бара и наля чаша джинийвър. Пит се намести на високо столче и го изпи. Алкохолът опари изранените му венци.

— Сам изби зъбите ми — каза той като хленчещо дете.

Жената остана от другата страна на бара и му наля още едно питие.

— И въпреки това си дошъл тук.

— Сам имаше подкрепления. Не може да нахълташ в бар и да си тръгнеш въоръжен до зъби. — Той изгълта и втората чашка. В тялото му разля топлина.

— Казвам се Мила и не предлагам нищо в замяна. Кажи ми къде е Сам.

Пит изплю кръв върху бара. Догади му се.

— На този свят няма нищо безплатно. — Наля си още джинийвър и го изпи.

— Болката е безплатна. — Мила вдигна малка черна палка, която се разтягаше колкото дължината на човешка ръка, и удари силно носа и устата на Пит. Той изкрещя от болка и чашата се строши в лицето му. Замахна слепешком към жената, но не я улучи. Тя прескочи бара и започна да го удря с прецизност, съперничеща на хирург между нерва и кръвоносния съд, водещ към болната тъкан. Пит почувства, че носът му се счупи на втория удар. Наведе се и се опита да хване дребното й тяло, но тя разби коляното му. Въздухът излезе от белите му дробове.

Тя стисна тестисите му и агония замени дишането му. След това жената удари с чело счупения му нос и Пит се простря на пода.

Кичур руса коса, изцапан с кръвта му, беше залепнал между очите й. Беше се задъхала.

— Не мърдай — заповяда Мила. — Не вдигай ръце. Не прави нищо, само дишай и слушай.

Пит се подчини.

— Знам какво си направил на жените в машинния цех прошепна тя. — Знам какъв си. В миналото ти щеше да бъдеш капитан на кораб с роби или нацистки комендант, който пребива до смърт работниците. Замесен си от същото развалено тесто. Много добре те познавам.

Пит стенеше и се гърчеше. Мисълта, че вече няма да се движи добре, прониза главата му наред с болката.

— Подът на бара е бетонен. Стените са звукоизолирани. Това не е случайно. — Мила прокара върха на сгъваемата палка по разбитото му коляно. — Ще ми кажеш каквото искам или ще те изнасиля с палката.

Смразяващ ужас сви сърцето му. Той я погледна и в проблясък видя на лицето й всички жени, които беше продал. Покрай рамото й съзря портрета на Червения принц и пръските боя по лицето му. Забеляза и пръските от собствената си кръв върху бара.

— Разбираш ли? — попита тя.

— Д-да.

— Къде е Сам?

Пит избъбри адреса на пивоварната и как се стига дотам. Мила придвижи палката към слабините му.

— Моля те, моля те…

— Млъкни. Ти не можеш да искаш милост. Това е човешко отношение, а ти си човек само като биологичен вид. — Тя се изправи. Пит хлипаше, държеше коляното си и стенеше от болка. — Стани.

— Не мога, кучко.

— Ще трябват десет души като теб, за да стане един истински човек. Прострелял си в прасеца едното молдовско момиче, когато се е съпротивлявало. Знам, защото то ми каза. То успя да стане. Искам само да проверя дали си корав като онези жени. Стани или ще завра палката в жалкия ти задник. Десет, девет, осем…

Пит се изправи на две, като се олюляваше и трепереше от болка и гняв.

— Виж, аз не съм виновен. Това е само бизнес… Трябваха ми пари. Родителите ми са болни…

— Млъкни. Ти си Пит Танака. Не познаваш баща си, а майка ти е мъртва курва. Не ми пука, че в момента те боли. На никого не му пука. Ти си направил избора си в живота. Хленченето ти ме отегчава.

От очите му потекоха сълзи.

— Казах ти, че мога да ти дам информация…

— Момичетата, които си изпратил в Израел, Британия, Испания и Африка, не получават милост. Те не сключват сделки. Не ги предават на полицията. Използват ги и после ги убиват. Изнасилват ги по двайсетина пъти на ден.

— Моля те…

— Мисля, че трябва да знаеш какво е усещането. Да те заведат в тъмна стая и да съзнаваш, че си там само за да бъдеш употребен, наранен и да не се държат с теб като с човешко същество.

Пит се вкопчи в месинговия парапет на пода пред бара и го стисна в агония. Плачеше.

Мила извади телефон от джоба си и набра номер.

— Ало? Надя?

Пит си спомни, че Надя е името на едното момиче, червенокосото.

— Той е при мен. Кракът и носът му са счупени и е пребит. Няма да се измъкне от вас. Няма да ви нарани. Искате ли да го доведа? Можете да правите с него каквото пожелаете. — Последва дълго мълчание. — Сигурна ли си? Това може да ви накара да се почувствате по-добре. Не. Хубаво. — Тя затвори. — Жените не искат да те виждат. Те са по-добри от теб. — Мила повдигна рамене и прибра палката.

— Моля те… моля те…

— Момичетата са по-добри и от мен. — Тя извади пистолет и простреля Пит в слабините. Болката беше невъобразима. Той изкрещя и започна да се гърчи, да вие и да драска с нокти по бетона.

Мила започна да брои бавно:

— Едно — Амстердам. Две — Амстердам. Три — Амстердам.

Пит ридаеше и трепереше на пода.

Щом стигна до осем — броят на младите жени, които беше спасила от него, Мила го застреля между очите.

Пит се разтресе, изсъска последния си дъх и се отпусна неподвижно.

Повече не го погледна. Извади телефона и се обади на Хенрик, който отговори на третото позвъняване.

— Искам да почистиш много сериозна мръсотия. Използвай сметището край летището и не отваряй бара, докато не ти кажа.

— Разбирам — отвърна той.

Тя отключи вратата, излезе, отново я заключи и забърза към колата си по тихите улици. Разтрепери се пет минути след като излезе от града. Мислеше за ужасените очи на Пит и погледа му, умоляващ за милост, която не можеше да му даде.

Запита се дали той някога се е замислял за очите на жените. Сигурно никога. Все едно.

Мила продължи да шофира и се зачуди дали Сам Капра още е жив и дали да му каже какво е направила. Реши да не му казва.