Джеф Абът
Адреналин (8)

8

Прекарах зимата, допрял лице до каменната стена. Твърдях, че съм невинен и през февруари. Всеки ден ме разпитваха за всичко в живота ми, разнищваха го и го анализираха. Поставяха го под съмнение.

Знаете ли какво е да не ти вярват? Колегите, приятелите, единствената ти подкрепа, когато семейството ти е изчезнало? И да са убедени, че си способен на предателство и убийство?

Не можете да изградите по-жесток затвор.

Дойде март. Хауъл вече не идваше. Нямаше „давене“. Четирима следователи ми зададоха същите въпроси и изслушаха същата ми тирада, че съм невинен. Една сутрин влязоха двама дебеловрати бивши командоси, хванаха ме и забиха инжекция под кожата ми. Донякъде се надявах, че това е краят, вечният мрак. Може би бяха приключили с мен.

Свестих се в Америка.

Телевизорът, монтиран в ъгъла, излъчваше комедиен кабелен канал. Завъртях глава и огледах стените. Нямаше прозорци, само бели стени, болнично легло, стол и телевизорът. Комикът на екрана обикаляше сцената, крещеше в микрофона и се присмиваше на младоженци, че са непохватни и неуверени. Ръцете ми бяха стегнати с ремъци за леглото. В стаята миришеше на дезинфектант и освежител за въздух с аромат на лавандула. Бях изкъпан и чист за пръв път от седмици. Под мен беше сложена подлога, плътта ми бодеше катетър и в ръката ми беше забита игла на система за интравенозна терапия.

Лежах неподвижно. Чувах само тихото, приспивно бръмчене на болничната апаратура и климатика. Не повиках медицинската сестра. Бях чист и лежах в легло, а не във влажна, забравена от Бога килия, и никой не ме риташе.

Комикът по телевизията започна да се подиграва на жена си. Присмиваше се на безумните желания на децата си. Идваше ми да го удуша заради черната му неблагодарност. Той нямаше представа какъв късметлия е. Затворих очи и отново заспах, чувствайки се удобно върху чаршафи вместо на камъка.

Когато се събудих, в устата ми имаше тръпчив вкус от съня. Още бях завързан. С подлога и катетър. В стаята влезе сестра и ме прегледа. Отбягваше погледа ми.

— Здравей — рекох аз.

Тя не отговори.

— Къде съм?

Сестрата пак не каза нищо. Провери жизнените ми показатели, записа ги и излезе. Опънах ремъците. Нямаше измъкване… На масата беше оставена бутилка газирана напитка с вкус на джинджифил „Бойлан“, любимото ми безалкохолно питие. Произвеждат го в Ню Джърси и не се намира навсякъде. Имаше и шише „Хайнекен“, въпреки че откакто се занимавах с паркур, не пиех често. Двете бутилки блестяха. До тях бяха натрупани книги от любимите ми писатели. Пралини с орехи, любимите ми бонбони. Печен пай „Хюбиг“ от Ню Орлиънс, лакомство от детството ми, когато родителите ми живееха в Съединените щати. Гърбът ми се изпоти. Това беше някакво ново изтезание.

И после в стаята влезе мъж — широкоплещест, облечен в спретнат, хубав сив костюм, със сива вратовръзка и синя риза, съвсем късо подстригана коса и прошарена козя брадичка. Хауъл.

— Здравей, Сам. Как се чувстваш днес? Спа доста. Точно това ти трябва, за да се изправиш на крака. Гласът му звучеше любезно, сякаш наистина се интересуваше как съм, и аз веднага го намразих отново. Изминалите месеци ме бяха научили, че нямам приятели и търпение към онези, които се преструваха на мои приятели.

Той видя гнева в очите ми и за миг отмести поглед от мен.

— Къде съм? — попитах.

— В Ню Йорк. Аз ще бъда свръзката ти.

— Каква свръзка?

— Освобождаваме те — усмихна се Хауъл.

Не можех да повярвам. Това беше някакъв номер. Помъчих се да дишам равномерно.

— Намерихте ли жена ми?

— Не.

— Тогава защо…

— Невинността ти е установена. — Гласът му стана твърд. Думите му сякаш бяха репетирани. — Извиняваме се за неудобството.

Не бях в състояние нито да се изсмея, нито да изрева на четирите думи, на жалката им сантименталност и пълното им несъответствие с ада, който бях преживял. Възвърнах гласа си, който прозвуча дрезгаво:

— Как сте установили невинността ми?

— Няма значение, Сам. Знаем, че си невинен.

Затворих очи.

— Лъжеш. Сигурно сте намерили Луси.

— Не сме. Кълна се, не знаем къде е.

Настъпи мълчание, нарушавано от глупостите на комика по телевизията. Протегнах ръка към дистанционното и пръстите ми се помъчиха да го хванат. Хауъл го взе и изключи телевизора.

— Не ти вярвам — повторих.

— Не е номер, Сам. Знаем, че си невинен. Бъди благодарен, че си свободен.

Благодарен. Свободен. Думите се завъртяха в съзнанието ми.

— Хората ти ме изтезаваха. Държахте ме в затвор без адвокат и дело.

— Това не се е случило, Сам. — Той бавно разкопча ремъците на краката ми. Движенията му бяха предпазливи, сякаш махаше капака на кошница, в която имаше кобра. Вдигна глава, улови погледа ми и преглътна, сякаш осъзна, че не трябва да показва страх. — Ще се върнеш в цивилния живот, Сам. Смятай ме за свой надзорник.

— Невинните хора не ги освобождават условно.

— Фирмата ме помоли да изпълнявам тази роля. Аз съм единственият, който ти повярва, спомняш ли си? Казах ти, че за мен си невинен. Аз бях единственият ти адвокат, Сам.

— Адски скапан адвокат.

Хауъл въздъхна продължително и седна на ръба на леглото.

— Казах на шефовете, че според мен говориш истината. Те най-после ми повярваха, когато…

— Когато какво? — Наведох се към него.

— Не мога да го обсъждам.

— Длъжник си ми.

— Не ти дължим нищо. Ти беше сляп и не видя с какво си имаш работа.

— Разбрали сте, че Луси е виновна? Кажи ми. — Наистина ли бяха потвърдили невъзможното — че жена ми е предателка?

— Искаш ли да си върнеш свободата, Сам?

— Да.

— Тогава млъкни. Преглътни въпросите и не ме питай за Луси. — Хауъл се изкашля. — Но трябва да поговорим за непосредственото ти бъдеще.

Бавно се надигнах и седнах в леглото.

— Бъдещето ми е да намеря съпругата си. И детето си.

— Няма да го правиш. Тя остава проблем за националната сигурност. Както и да е. Ще правиш каквото ти казвам.

Щях да се подчиня. Докато започна да правя каквото аз искам. Можех да участвам в играта. Преглътнах въпросите си.

— Родителите ми…

— Родителите ти мислят, че не искаш да имаш нищо общо с тях, Сам. Нека си остане така.

Нищо не казах. Трябваше да се срамувам. Нормалните хора имаха нормални взаимоотношения с родителите си. Моите не бяха съвсем нормални, поне що се отнасяше до мен.

— Разбира се, родителите ти бяха разследвани щателно. Те са малко… нестандартни.

— Стой далеч от тях.

— О, това би било загуба за мен. Мисля, че са очарователни. Обичаме да седим в градината и да пием чай. Ходих им на гости няколко пъти. Моят отдел във Фирмата купи съседната къща до тяхната в Ню Орлиънс. Аз съм техният съсед, търговски посредник, който пътува много. От няколко месеца подслушваме дома и телефоните им и ги наблюдаваме в случай че бременната им снаха се свърже с тях или те се опитат да разпитват за теб. Но не се случи нищо. Когато не им се обади за Коледа, те се разтревожиха малко, че бездната между вас не може да бъде преодоляна. — Хауъл повдигна рамене. — Не го приемай тежко. Понякога не харесваме хората, които обичаме. — Каза ми го така, сякаш ми правеше подарък.

— Остави на мира родителите ми.

— Тогава прави каквото ти казвам и наблюдението и разследването за тях ще свърши. — Той вдигна ръце. — Не искам да въвличам родителите ти. Те са добри хора, Сам.

Подкупваше ме. Чудесно. Щях да предпазя родителите си.

— Договорихме се.

— Днес е щастливият ти ден. По принцип не са те уволнявали. Все още работиш за Фирмата. Зачислен си към моя екип. Аз съм шефът ти.

Изпитах желание да заявя, че напускам, но вместо това рекох:

— Тогава нека ти помогна да намериш Луси.

Хауъл повдигна вежда.

— Искаш ли да работиш при нас, Сам?

— Да. — Това беше първата съзнателна лъжа, която изговорих от няколко месеца. Не броя лъжите, които изкрещях по време на „давенето“. Очевидно фалшивата ми информация не беше оказала въздействие върху Фирмата.

— Ето какви са заповедите ти. Ще стоиш в Ню Йорк. Открили сме ти банкова сметка със значителен първоначален депозит, достатъчна, за да живееш от нея, въпреки че ти предлагам да си намериш работа, макар и само да се занимаваш с нещо.

— Работа. Но ти каза…

— Ние ще ти плащаме, но вече нямаш разрешително за достъп до секретна информация, Сам. Намери си работа, за да се занимаваш с нещо. Да не изисква пътувания и да не е трудна.

— Не мога да седя със скръстени ръце, когато семейството ми е в беда.

Той веднага преодоля това препятствие:

— Искаш да ни помогнеш да намерим Луси, нали? Тогава прави каквото ти казвам. Кротувай. Намери си работа. Да е лесна.

— Работил съм само за Фирмата. Започнах веднага след колежа.

— Но докато си следвал, си работил като барман. Наливал си бира, смесвал си коктейли. Няма да е трудно да си намериш работа. — Хауъл повдигна рамене, сякаш подготовката и оперативният ми опит във Фирмата нямаха абсолютно никакво значение.

Сдържах гнева си, защото си казах, че ако удуша Хауъл, ще ме върнат в килията. Бавно станах от леглото. Хауъл ми помогна. Чувствах се замаян от лекарствата и бездействието.

— Не мога да се изразя по-ясно. Ще намеря жена си и детето си.

— Ще изпълняваш заповедите ми или ще съжаляваш, Капра.

— Не можеш да ме накараш…

— Ако нарушиш условното си освобождаване, ще се върнеш в затвора и ще ти бъдат отправени обвинения в пране на пари и държавна измяна. Всички доказателства за невинността ти ще бъдат елиминирани и ще бъдеш съден.

Неприятна уговорка. В гласа му се прокрадна гняв и аз млъкнах, за да чуя каква е сделката.

Остатъкът от живота ми се крепеше на онова, което той предложи:

— Ще кротуваш, няма да скучаеш, няма да се обръщаш към медиите и няма да ходиш при приятелите си във Фирмата. Не че са ти останали приятели. Не всички знаят, че името ти е изчистено. Ще ни оставиш да търсим Луси и няма да ни пречиш.

— Какъв съм сега? Безполезен?

За пръв път от няколко месеца съзрях в очите му онова ужасяващо потрепване, което изразяваше съжаление.

— Как да си ни полезен, Сам? Или си знаел, че Луси е предателка и не си сторил нищо, което те прави злодей в очите на Фирмата, или не си знаел, че тя е изменничка. А това те прави глупак.

Погледнах го и после вперих очи в безупречно чистите плочки на пода. Бяхме се върнали на първоначалния въпрос. След всичките ми страдания.

— Ще възстановиш здравето си тук и ще възвърнеш силите си, преди да те изпратим навън. Много си отслабнал. Да видим дали дрехите, които сме ти донесли, ти стават. След това ще те заведа долу. — Хауъл стана, отвори бирата и ми подаде леденостудената бутилка. — Донесли сме всичките ти любими неща. Царевична супа с подправки, салата със синьо сирене, ростбиф с хрян, картофено пюре, аспержи, лимонов пай, кафе. Превъзходен обяд, нали?

За мой срам устата ми се напълни със слюнка. Надявах се, че храната няма да има вкус на пепел.

— По-скоро звучи като последна вечеря.

Той отново си позволи да се усмихне.

— Само прави каквото ти кажем.

— И да ви простя за месеците, през които ме накарахте Да страдам?

— Да се преструваме, че това не се е случило.

— Не се е случило? Господи!

Те искаха да бъда на свобода. Защо?

— В гардероба има дрехи за теб. Ще помоля сестрата да махне системите, ако искаш, и ще ти помогна да се облечеш.

Понечих да издърпам медицинския сензор, залепен за гърдите ми.

— Искам да те питам нещо, Сам.

Зарязах сензора.

— Какво?

— „Новем солес“. — Той произнесе двете думи толкова тихо, че не бях сигурен дали съм ги чул добре.

— Какво?

— Чувал ли си този термин?

— „Новем солес“? Звучи на латински. „Новем“ е девет. Какво е солес?

— Слънца. Девет слънца. Луси споменавала ли е тези думи?

Въпросът не беше случаен. Замислих се. Хауъл ме наблюдаваше.

— Не. Какво означават? — Струваха ми се глупави, но Фирмата назоваваше с избрани от компютър кодове всяка мисия, операция и проект и „Новем солес“ приличаше на кодово име. Девет слънца? Не ми говореше нищо.

Хауъл продължи да ме гледа изпитателно и аз се запитах дали сензорите на гърдите ми не са свързани с детектор на лъжата. Той се усмихна.

— Означават да отидем да изядем вкусния обяд.

Той се приближи до вратата и медицинската сестра влезе. Махна катетъра и сензорите и сложи системата за интравенозна терапия на количка. Помогна ми да облека халат. Бях немощен и гладен и потреперих при мисълта, че приемам снизходителните жестове на онези копелета. Храна на поднос. Свястна, не помията, която ми даваха по-рано. Щях да я изям. Нуждаех се от сили.

Станах от леглото. Хауъл ми подаде ръка, но аз я отблъснах. Добре, ще приема храната, дрехите и престорената им загриженост и отново щях да стъпя на краката си. Но нямах илюзии и не се заблуждавах. Не бях приятел на Хауъл, нито някой, на когото той иска да помогне и който може да възвърне работата и живота си. В главата ми отекваха думите му: „Това не се е случило.“

Не бяха открили Луси през онези дълги месеци, нито мъжа с белега с формата на въпросителен знак. Затова все още се нуждаеха от мен. Хауъл и шефовете му бяха попаднали на нещо, наречено „Новем солес“, каквото и да беше, и смятаха, че връщането ми в реалния свят може да ги доведе до него.

Разбрах истината — бях стръв. Примамка за онзи, който ме беше набедил, и за Луси.