Джеф Абът
Адреналин (21)

21

Отворих очи и видях звездна светлина. Чух плисък на вода и леко свистене на бриз. Лежах по гръб върху стоманен контейнер на палубата на кораба. Над мен се рееше луната. Ветрецът шумолеше в пролуките между купчините контейнери. Звездите бяха като разпилени диаманти на небето. В града никога не се виждат толкова ясно.

Мила седеше до мен. Беше с шлифер, кръстосала крака, пушеше и гледаше как димът се извива на лунната светлина.

Надигнах се и седнах. Ръцете и рамото ме боляха, но не бях ранен.

Наоколо се ширеше тъмният океан. Бях упоен през по-голямата част на деня.

— Добър вечер, Сам — каза тя.

— Хауъл те е изпратил. — Боже мой, какъв труд си бяха направили.

— Хауъл. Името не ми говори нищо. — Мила дръпна от цигарата, угаси я върху стоманата и се вгледа в необятния Атлантически океан. Хеликоптерът го нямаше.

Тя отвори чантата си и извади бутилка „Гленфидич“ и две малки чаши.

— Наистина обичаш „Гленфидич“ — подхвърлих.

— И наистина се казвам Мила. Лекарите ще ти кажат, че не е хубаво да пиеш алкохол след упойваща стрела, затова ще ти налея малко. — Допря чашата си до моята. — Като лекарство.

— За какво вдигаме наздравица?

— За свободата. Твоята и моята. И на света. — Мила отпи малка глътка уиски. Не ми се пиеше. — Ще липсваш на Оли. Ти си най-добрият му барман. Ако вятърът смени посоката си, може да чуем ругатните му.

— Коя си ти?

— Мила, казах ти.

— И коя е Мила?

— Аз съм твоя приятелка, Сам.

— И без теб мога да си намеря приятели.

Тя посочи огромния кораб. Нямаше следа от екипажа, никакви признаци, че някой ни наблюдава.

— Прости ми. Ти имаш много приятели. Къде е краят на опашката, че да се наредя? — Иронията й подхождаше.

Аз обаче не бях в настроение за лунна светлина, уиски и остроумия.

— За кого работиш? — попитах, без да добавям въпроса кой има тези значителни възможности да ме проследи и залови. Екипи, термални сензори, реактивен хеликоптер. Нямаше начин да не е Хауъл.

Или Мила беше член на групировката, която бе отвлякла Луси и ме беше набедила. Те не искаха да отивам в Европа. Злепоставянето на мен и Луси беше сложно. Но… аз бях сам, а те бяха положили големи усилия. И ако Мила беше свързана с неканения гост, тогава вече щях да съм мъртъв — отнесен на борда на хеликоптера, застрелян и хвърлен в студените сиви води на Атлантическия океан.

Тя отново отпи от уискито.

— Работодателите ми предпочитат да останат анонимни.

— Те ли отвлякоха жена ми?

— Не.

— От Фирмата ли си?

— Не. — Тя изкриви лице в гримаса. — Искам да ти направя предложение.

Не беше трудно да се досетя. Някой, който се надяваше, че съм достатъчно ядосан на ЦРУ, за да се държи с мен като с предател, за да ме превърне в такъв.

— Не ме интересува.

— Уредила съм каюти. Да слезем долу и да поговорим.

Нощем въздухът над открития Атлантически океан е студен. Кимнах и последвах Мила до каютата. Двамата членове на екипажа, покрай които минахме, ме гледаха с неприкрита враждебност.

— Говорехме за приятели — рекох, когато Мила затвори вратата.

— Съпротивата ти срещу тях ми струва няколко хиляди за подкупи.

— Съжалявам. — Имаше две легла. Седнах на едното. — Добре. Слушам.

— Преди всичко трябва да знаеш, че исках да говоря с теб, а не да те нараня. И нямаше да прекарам седмици да те търся в контейнерите.

— От Фирмата си.

Мила извади цигара от пакета, но после размисли.

— Задръстен ли си? Казах ти, че не съм от ЦРУ. Била съм много неща през живота си, но не и това.

— Тогава коя си?

— Въпросът е кой ще бъдеш ти, Сам. Правителството е похарчило много пари на данъкоплатците, за да те обучи, и то не да пълниш панички с ядки, да смесваш джин с мартини и да викаш по телефона таксита за пияни клиенти.

— И ти, и работодателите ти искате да се възползвате максимално от инвестицията.

— Да обсъдим съпругата ти.

— Какво за нея?

— Сигурно имаш теории какво се е случило с нея. Не вярваш, че тя те е предала и набедила.

— Ако ме беше набедила, не бих оцелял от експлозията. Луси нямаше да ме изведе от сградата.

— Но ако е била пленница, защо й е било позволено да те спаси? Защо похитителите й ще ти помагат?

— Не знам.

— Вероятно е сключила сделка с тях да те пощадят, а тя да им съдейства.

Не казах нищо. Мисълта, че Луси се е пожертвала за мен, ми тежеше като камък на шията.

— Но остава въпросът с парите, които Луси е имала и е прехвърлила, преди да изчезне.

— Откъде знаеш?

— Знам за парите, които е прехвърлила. Няма значение откъде.

Вгледах се в лицето на Мила. Можех да я сграбча, да я притисна до стената и да я принудя да ми каже коя е. Усещах обаче, че насилието не е начинът да се държа с нея. Тя имаше големи възможности и беше предпочела да разговаря насаме с мен като с равен, а не като със затворник. За пръв път от много време някой се държеше с мен така, сякаш ми имаше доверие.

— Не мога да ти обясня. Мисля, че е жива.

— А аз мисля, че Луси Капра е предателка и й е платено за услугите — монотонно изрече Мила. — Щом е забременяла с детето ти, тя е решила да се измъкне от създалото се положение, докато все още може. Само след няколко дни е щяла да излезе в отпуск по майчинство. Работните й дневници и компютърната дейност са щели да преминат в ръцете на друг агент от офиса ви и е можело да разкрият следите й.

Замислих се върху думите й.

— Грешиш.

— Алтернативата е чудовище под леглото. Тя никога не те е обичала, използвала те е и после те е натопила. Убила е приятелите ти. Превърнала те е в пионка. — Жената направи гримаса. — Искам да знам какво мислиш честно, Сам. Участвал си в някои от най-опасните мисии в Европа. Не може да си човек, който се заблуждава лесно, и да оцеляваш. Кажи ми искрено какво мислиш.

Отдавна никой не ми беше задавал този въпрос.

— Луси не е предателка. И двамата сме набедени. Отвлекли са я, за да разберат какво знае. Фирмата се опитва да пречупи гръбнака на новите преходни престъпни организации, особено онези, свързани с различни правителства, независимо дали са приятелски или не.

Мила чакаше.

— Луси е безценна за такива престъпни мрежи. Тя знае много за инфраструктурата, компютърните ни системи и начините ни за проследяване на финансова информация. Луси би им била по-полезна от мен. Затова са я взели на прицел. Мисля, че тя ме предупреди, за да спаси живота ми.

— Да, тя е полезна за тях. А ти не си полезен за никого, освен за мен.

— Полезен за теб? Как?

— Мога да ти дам свободата да откриеш истината.

— Свобода?

— Време. Възможности. Трудно е да извършиш международно издирване на съпругата и детето си, когато поръчваш каси тоник и чистиш кранове за бира и си под постоянно наблюдение. Ами ако те хванат? — Тя повдигна рамене. — Ще бъдеш в затвора им до края на живота си. „Давенето“ беше гадно. Гледах видеозаписа.

— Няма да съм свободен, докато ме търсят и не знам какво става със семейството ми.

— Направили са те войник за съгледвачите. Накарали са те да играеш роля, в която ще бъдеш изтезаван до смърт, ако те открият. Контрабандист, наемен убиец. Превърнали са те в свое оръжие и вече не се нуждаят от теб, Сам. Колко издържа на „давенето“? Една минута? Повечето хора не могат да изкарат и двайсет секунди. Ти си силен.

— Как така не си от Фирмата, а си гледала техни записи?

Мила си позволи да се усмихне.

— Според досието ти никога не си бил подложен на мъчение с вода, жена ти се смята за изчезнала по време на акция, а ти си напуснал ЦРУ. Досието ти показва, че не си вършил оперативна работа, а си бил дребен администратор с ограничени задължения. Пренаписали са историята ти, за да те направят да изглеждаш незначителен.

— Ясно и просто. Това никога не се е случвало, както обича да казва Хауъл.

— Ако е предателка, Луси може да е компрометирала стотици агенти в Европа и други страни и да издаде тайни в замяна за живота ти. Може би затова са й позволили да те спаси.

Тезата й беше съкрушителна.

— Моля те, не говори така.

— Сам, ти нямаш цел. Това е загуба. Трябва да имаш мишена като ръчно направен патрон.

— И къде ще ме прицелиш?

— В едни много опасни хора.

Вербуване. Мила не беше от Фирмата, а от нещо… голямо. Имаше достъп до несъмнено свръхсекретното ми досие и можеше да организира издирване и залавяне с реактивен хеликоптер и претърсване на кораб с въоръжен екип.

— Предлагам ти шанс да вършиш работата, за която си обучен, и подкрепа да възвърнеш доверието в теб и достойнството си.

— Тези неща не ме притесняват.

— Напротив, Фирмата от месеци те мисли за масов убиец и предател. Сега те смята само за кретен, изигран от продажната си съпруга.

— Казаха, че съм невинен и че имат доказателство.

— Единственото доказателство в досието ти е, че не си се пречупил и не си променил разказа си. Хауъл се е застъпил за теб да те пуснат като стръв и че ако е предателка, Луси ще излезе от укритието си, за да те убие и елиминира като недовършена работа или за да ти попречи да я търсиш. Или ако тя е отвлечена, тогава пускането ти на свобода няма да е рисковано. Колкото и да бягаш, ще те намерят.

— Ако ме искаше мъртъв, нямаше да ме изведе от офиса.

— Освен ако животът ти не е полезен за нея в момента и след това. Предателите не разсъждават трезво. Те живеят в странен танц лимбо. Нямат деца, за да се приспособят по-лесно. — Английският й беше почти безупречен, но не съвсем.

— Луси не е предателка.

— Трябва да ти купя тениска с този надпис и ще приключа с коледното пазаруване.

— Цинична си.

— Аз съм първият човек, който ти казва истината от няколко месеца, Сам. Не ме ли обичаш заради това?

— Каквото и да продаваш, не ме интересува. — Оставих на масата празната си чаша. Едва сега осъзнах, че съм изпил уискито си. — Жена ми изчезна. Не ми пука какво мислят другите.

— Гледа ли новините по телевизията вчера?

— Да.

— Имаше бомбен атентат на гарата в Амстердам.

Споменаха за това по телевизията, когато бях в ресторанта за шофьори на камиони близо до Олбъни.

— Чух за това.

Мила плъзна към мен купчина снимки. Разгледах ги. На няколко се виждаше увеличеното лице на млада жена. Привлекателна, с черни очи. По-голямата част от лицето й беше закрита с шал, омотан около врата й, вдигнат високо на носа й, сякаш да се предпази от простуда. Беше с риза с дълги ръкави и джинси.

— Коя е тя?

— Дъщерята на човек, когото познавам. Симпатична млада жена. Ясмина Заид. От Лондон. Никога не е имала неприятности. Има докторска степен от Оксфорд. Безупречен живот. Изчезнала е от три седмици и вчера се появи. Вървеше на Централната гара в Амстердам и носеше раница на рамото си. Мисля, че вътре е била бомбата. — Подаде ми друга снимка. — Мъжът, който върви на четири крачки зад нея… — Гласът й постепенно заглъхна.

Сърцето ми трепна. Това беше същият мъж, който беше откарал Луси с аудито. Косата му беше подстригана късо и белегът до окото му беше поприкрит. Познах обаче формата на лицето му и белегът като въпросителен знак се беше запечатал в паметта ми.