Джеф Абът
Адреналин (67)

67

Вдигнах плика със сандвичите.

— Готов ли си да тръгваме?

— Да. Ела тук, Сам.

Отидох при него и Пит ме бутна в слабо осветения вход на магазин за художнически материали.

— Какво? Ще се връщаш в художествената академия и ти трябват пособия?

— Сложи ръце на вратата.

— Защо? Какво има?

Той ме претърси. Проверяваше дали имам нещо, което не трябва да бъде в мен. Извади пачката евро от джоба ми.

— Престани. Нямам телефон и оръжие. Започваш страхотно партньорството ни, след като ти спасих задника. Дай ми парите.

Сложи пачката в ръката ми.

— Вземи. Извинявай — добави той, сякаш размисли.

Престорих се на ядосан:

— По дяволите. Измъкнах те от напечено положение, намерих пратката на фамилията Лин и поех най-големия риск. Ако някой не трябва да вярва на някого, може би аз не трябва да вярвам на теб.

— Може би. Мислиш, че не съм умен и корав като теб. — Той се чувстваше заплашен от мен, защото бях скочил в движение върху камион и го бях отвлякъл. Това беше глупаво. Тук ставаше дума за мъжкарство. — Хайде.

— Да седнем да хапнем тук, щом барът те изнервя. Не обичам студена храна. — Трябваше да дам време на Елиана да се върне. Другият вариант беше да излъжа, че съм загубил ключа за микробуса в таверната, но тогава щяхме да се върнем и подозренията му щяха да се засилят.

Пит, изглежда, се почувства малко виновен за гръмката си проповед, затова седнахме на пейка на улицата и изядохме сандвичите. Мотопед с неясен женски силует профуча покрай ъгъла. Знаех, че е Елиана, и се надявах, че Пит не я е разпознал. Той беше съсредоточен в храната си и гладът надделяваше над желанието му да бърза.

— Трябва да отида до тоалетната — казах, след като приключихме със сандвичите.

— И аз.

Исках да се върна в таверната, за да взема ключа за микробуса. Елиана беше зад бара и наливаше бира. Вдигна глава и ме видя, но с нищо не показа, че ме познава. Пит вървеше зад мен.

Двамата влязохме в тоалетната. Свърших пръв и излязох в коридора. Елиана беше на три крачки, мина покрай мен и извика поръчки за бармана. Притисна ключа в ръката ми и миг по-късно аз го пуснах в джоба си.

Ръката на Пит ме потупа по рамото.

— Прав си. Почивката ми помогна. Преродих се. Хайде.

Тръгнахме в мрака. Смехът и музиката в таверна „Шевалие“ постепенно заглъхнаха, докато вървяхме по авенюто.

Пит не махна ръката си от рамото ми. Незабелязано нанизах ключа на връзката в джоба си.

— Е, връщаме се в Амстердам, а?

Пит може би се беше обадил на Едуард, за да му каже, че вече имат пратка цигари, с които да замаскират военното оборудване.

— Да. Ще се срещнем с Едуард и хората му. Ще приготвим пратката с тяхната стока и ще я изпратим в Ротердам, а след това ще ни платят и ще празнуваме.

— Кога ще се срещнем?

— След три часа.

— Добре.

Приближихме се към паркинга. Видях камиона и микробуса. Бях близо. След три часа или щях да съм мъртъв, или щях да съм убил Пит и похитителите и да съм намерил Ясмина. И щях да съм накарал Едуард да ми каже къде са жени ми и детето.

— Виж, Сам, прав си. Ти се доказа повече от веднъж. Ти ще караш камиона.

Спрях. Не. Не исках това.

— Защо? Ти го карай.

— Не. Ти ще превозиш пратката като знак на доверие в партньорството ни.

Кръвта ми се смрази. Пит или беше искрен, или беше видял, че Елиана ми дава ключа.

Доверие или подозрение. Той все още ми беше необходим, защото не знаех къде е срещата и ако отидех без него, нямаше да ме допуснат.

— Хубаво. Дай ми ключовете на камиона.

Пит ги извади от джоба си и ги разменихме с ключовете за микробуса.

— Карай след мен — добави той.

— Ами ако ни разделят други коли?

— Няма.

Качих се в камиона. Може би му беше писнало да кара камиона и това беше всичко. Сега обаче нямах достъп до телефона и оръжията. И щом стигнехме до мястото на срещата, нямах причина да се приближавам до микробуса.

Отправих се към гнездото на змиите беззащитен и сам.