Джеф Абът
Адреналин (41)

41

Дванайсет и десет.

Боклукът Ник закъсняваше. Седях пред „Пеликан“, на южната страна на канала, и пиех „Хайнекен“. Слънцето блестеше по водата.

Запитах се кой беше турчинът, когото бе наел Заид. Наемник? Контрабандист? Някой като мен, който искаше да отмъсти лично на мъжа с белега? Бахджат Заид беше паникьосан баща, който не се беше доверил напълно на Мила и тайните й работодатели. След като се успокоих малко по пътя за срещата, реших, че не мога да го обвинявам. И аз не знаех дали моето дете е живо или мъртво.

Усещах, че се доближавам до истината и Луси. Срещата беше най-важната в живота ми. Помъчих се да не се безпокоя и да не разсъждавам много. Трябваше само да изиграя правилно картите си и щях да бъда в голямата игра.

Забелязах, че Ник си проправя път през разхождащите се в събота тълпи. Оглеждаше подозрително всичко и всеки. Не изглеждаше щастлив.

Седна срещу мен. На дневната светлина изглеждаше блед и недоспал. Зачудих се дали е разбрал, че в стаята е влизал някой и е видял отблъскващите му тайни. Но вероятно никой от бандата не беше спал добре снощи, след като бяха научили за опита на турчина да се внедри сред тях.

— Здравей — рекох, без да издавам презрението си към него. Знам какъв си.

— Днес имам много лош ден.

Сервитьорът спря до масата. Ник си поръча кока-кола. Сервитьорът му я донесе и изчезна. Никой не седна близо до нас.

— Е, турчинът е компрометирал маршрута ви, а?

— Всичко се оказа блъф — отговори Ник. — Турчинът беше лъжец.

— Беше?

— Исках да кажа, че е лъжец. Прости ми лошия английски.

Трябваше да говоря като човек, който отчаяно иска работата. И наистина беше така.

— Виж, Ник, пренесъл съм много неща от Източна Европа в Холандия, Англия и Америка. Знам как да прекарвам всякакви контрабандни стоки. Ако не искате да рискувате, че турчинът е прецакал планирания ви маршрут, нека да ви очертая съвсем нов маршрут с друг транспорт. Всичко ще бъде точно.

Ник отпи от кока-колата си. Зачаках. Ако бяха разчитали на турчина да уреди транзит на стоката им за Съединените щати, те вече не можеха да използват онова, което той беше организирал, затова сигурно бяха отчаяни. Освен ако вече не бяха намерили решение. Но турчинът беше умрял едва преди няколко часа и може би аз бях най-добрият им шанс да осъществят операцията. И Ник беше изпратен да ме прецени.

— Защо толкова отчаяно искаш работа? — попита той.

— Обичам да ям и да спя под покрив. И ми трябва база в Холандия.

— Защо тук?

— В Източна Европа имам трудности. Налага се да се съсредоточа в пренасяне на стоки към Запада. — Отпих от бирата. — Нямам нищо против, срещу дял от онова, което правите. Какво е? Фалшиви цигари или луксозни стоки? Дизайнерска дрога? Всичките тези търговии струват милиарди. В днешно време близо двайсет процента от световната икономика е в незаконни стоки.

— Сигурно си в бедствено положение, за да висиш в долнопробни барове и да чакаш да се появи работа.

— Всъщност съм голям почитател на караокето. И ако беше споменал „Дайър Стрейтс“^[1] снощи, щях да изпея някой от хитовете им.

По лицето му пробягна усмивка.

— Как е цялото ти име, Сам?

— Питър Майкъл Самсън.

Телефонът на Ник иззвъня. Той го отвори и се заслуша внимателно. Изражението му беше предимно каменно, но видях лека усмивка. Ник стана, отиде до друга свободна маса и набра номер. Заслуша се, като ме наблюдаваше. Вдигнах бирата към устата си и зашепнах зад камуфлажната чаша.

— Чу ли това?

— Да — отговори Мила.

Тънкият като клечка за зъби предавател беше скрит под яката ми. Трудно се забелязваше. Затова се бях издокарал за срещата, сякаш беше събеседване за работа. Мила беше закачила предавателя в дрехите ми. Устройството беше последна дума на техниката. Не бях сигурен дали Фирмата има такива. И това ме накара за пореден път да се запитам за кого бях решил да работя.

— Ако имат достъп до данните на паспортите… може би проверяват името ми в момента.

Фирмата можеше да е анулирала легендата на Питър Самсън и да е заличила документите му за самоличност и данните на паспорта. И сигурно следяха запитванията за старите ми имена и дали се използват.

Те можеха да заведат Фирмата право при Ник и приятелите му. Това обаче не трябваше да се случва, преди Да съм получил каквото искам от тях. Не и преди да спипам Мъжа с белега. Не и преди да спася Ясмина и да разбера истината за Луси и сина ми.

Наблюдавах Ник. И той ме наблюдаваше. Минутите минаваха. Достатъчно дълго време за работодателите му да проникнат в канадските бази данни за паспортите. Те бяха хакнали сървърите на амстердамската полиция. Защо да не направят същото и с канадската? Веднъж бях подценил Ник.

Не казах нищо повече на Мила. Тя беше наблизо и ни наблюдаваше от празен офис от другата страна на канала Сингел.

* * *

Огъст отвори вратата на кабинета на Хауъл във величествената тайна къща на Фирмата край Херенхрахт. Хауъл вдигна глава от снимките, преминали през паспортния контрол в Ротердам. Хиляди лица, но нито едно не беше на Сам Капра. Главата му се замая.

— Засякохме запитване за една от старите самоличности на Сам Капра, Питър Самсън. Беше отправено само преди няколко минути от IP адреса на интернет кафене в Амстердам. Търсят информация за паспорта, военни данни и криминално досие.

— Къде?

— Край Сингел, на няколко минути оттук.

— Нека разберем кой се интересува от Сам. — „Господи, помисли си Хауъл, може да е самият Капра и да проверява дали старата самоличност още е активна.“ Негодникът най-после беше направил грешка. — Има ли сведения паспортът да е бил използван за влизане в Холандия?

— Не. Искаш ли да унищожа документацията, свързана с тази самоличност?

— Не, не. Остави я активна. Да видим къде ще ни заведе.

Хауъл, Огъст и Ван Флек, бивш морски пехотинец, постоянно зачислен към офиса на ЦРУ в Амстердам, забързаха по стъпалата в ясния пролетен ден.

— Може да се обадим на холандската полиция… — предложи Ван Флек.

Хауъл вдигна ръка.

— Категорично не. Сами ще се справим с проблема. — Той погледна Огъст. — Играта може да загрубее. Ако Капра е там, първо ще му натрием носа, а после ще говориш с него. Не се колебай.

— Няма. Ще го хванем.