Джеф Абът
Адреналин (13)

13

Събуди ме едва доловим шум. Не помръднах. Беше стъпка и после тихо изщракване от затваряне на врата.

Бях стръв и някой се беше хванал.

Можех да лежа неподвижно. Можех да стана и да видя кой е. Можех да изчакам някой от новобранците на Хауъл да разбие вратата и да ми спаси задника. Но на него не му трябвах жив, след като стръвта беше захапана, въпреки топлите му думи към мен. Ако беше човек на мъжа с белега, натрапникът щеше да ме убие и съгледвачите щяха да го хванат едва по-късно. Не бях сигурен дори дали ме подслушват, откакто бях изхвърлил „бръмбарите“ им.

Или може би беше някой, който искаше да отърве Фирмата от най-бодливия трън в очите им, както беше казал Огъст.

Заслушах се за следваща стъпка, но не я чух. Предпазливо станах от леглото, сложих възглавницата там, където трябваше да съм аз, и пристъпих на пръсти към вратата.

Не чух нищо друго. Може би бях сънувал. Стоях в тъмнината и в съзнанието ми се промъкна безумна мисъл — Луси най-после е избягала и ме е намерила. Беше налудничаво да си го помисля, но го направих.

Климатикът се включи. Тихото, приспивно бръмчене заглушаваше стъпките на неканения гост. Нямах оръжие. Нищо. Зачаках.

Предполагах, че натрапникът ще отвори с ритник вратата и ще изстреля няколко куршума в леглото, но това не се случи.

Вратата се отвори много бавно, както се отваря врата в кошмар, който те изпълва със страх. Пантите не изскърцаха. Продължих да чакам.

Нямаше удобна лунна светлина, която да озарява сцената за убиеца и жертвата. Мракът в спалнята ми беше непрогледен.

И после блесна тънък лъч светлина и потърси леглото. Свистящ куршум, изстрелян през заглушител, попадна в дюшека.

Блъснах нападателя с вратата. Силно. Чух го, че пада на пода и после на слабата светлина, проникваща през прозорчето на кабинета, видях, че той насочва пистолета към мен. Ритнах ръката му в китката и куршумът се заби някъде в библиотеката. След това изритах пистолета му.

Натрапникът беше безшумен като оръжието си. Не извика и не издаде никакъв звук. Беше по-висок от мен и усетих, че е силен, когато ме блъсна обратно в спалнята. Паднахме на леглото и той умело уви чаршафа около врата ми. Дишането му леко се учести от усилието.

Започна да ме души и аз сграбчих възглавницата и я притиснах в лицето му. Липсата на кислород ни се отрази и на двама ни. Мракът стана още по-черен. Пуснах възглавницата и той стегна чаршафа около врата ми с подновена енергия. Свих юмруци и с всичка сила ги забих рязко в ребрата му. На шестия удар усетих, че изпука кост. Нападателят изохка и отслаби хватката си. Гадеше ми се, бях зашеметен и се мъчех да си поема дъх, но се освободих от чаршафа и ритнах мъжа в лицето.

Мъжът падна от леглото и аз грабнах лампата. Не го улучих и ръката ми попадна на барманската книга, която ми беше дал Оли. Стоварих гърба на дебелата петстотин страници книга с твърди корици в гърлото му и натиснах силно, докато той се съпротивляваше на пода. Опита се да ме ритне, но аз вече бях нормализирал дишането си и бях изпълнен с гняв. Има някакъв първичен, атавистичен трепет в това да убиеш някого, който нахлува в дома ти, за да ти стори зло. Почувствах прилив на енергия, прииждащ от нервните възли в основата на гръбнака ми, онзи древен център на инстинктите. Стиснах зъби.

Съпротивата му стана по-ожесточена. Отпуснах цялата си тежест върху барманската книга и притиснах колене в него. Исках го в безсъзнание, за да се свести завързан и да отговори на въпросите ми. Но после усетих, че гръклянът му се счупи и ръцете ми се разтрепериха, като чух изпращяването.

Ритането спря и аз махнах книгата от него. Нападателят е произнесъл първите си думи, но от задавеното клокочене не разбрах нищо. Може би беше извикал майка си или ме бе нарекъл с някоя обидна дума, или беше проклел шефа си, който го бе изпратил на смърт.

Очаквах, че новобранците на Хауъл ще нахлуят, ако бяха подслушвали, но не се появи никой. Не бяха поставили нови подслушвателни устройства. Застанах в ъгъла на спалнята, вгледах се в проснатото тяло и се замислих върху проблема. След няколко минути съзнанието ми се проясни.

В апартамента ми имаше труп. Завлякох го в банята, затворих вратата и запалих лампата. Вкарах го във ваната, където беше по-лесно да го измия, защото труповете изпускат разни неща.

За пръв път убивах човек. Броят на труповете в мисиите ми беше равен на нула. Подвеждах хората да ми казват неща и после ги изоставях. Не ги убивах. Никога не ми се беше налагало.

„Сега съм убиец — помислих си и в главата ми се обади друг, успокояващ глас: — Престани. Направи каквото трябваше. Продължавай да правиш каквото трябва.“

Убиването разделя живота ти на преди и след това. Бях твърдо във втория етап, защото алтернативата беше аз да бъда трупът, който лежеше в хладната порцеланова вана.

Облегнах се на стената и се съсредоточих в лицето на непознатия. Той беше горе-долу на моите години — двайсет и пет. Смугла кожа и къса черна коса. Големи уши, широка уста, римски нос, който бях счупил с ритник. Носеше черни джинси, черна тениска и черно джинсово яке. Черни, тежки ботуши. Претърсих го. В ботуша му имаше тежък нож, швейцарско производство, който така и не беше имал възможността да използва, а в джоба на якето — резервен пълнител за пистолета. Малък и лек мобилен телефон, който не беше натъпкан с приложения, обикновен евтин модел, който винаги можеше да изхвърли. Нямаше паспорт или друг документ за самоличност. Сигурно ги беше оставил някъде. На рамото му имаше малка, изящно изрисувана татуировка. Стилизирана синя деветка с красиви извивки. Горната й част представляваше оранжево слънце с къси остри лъчи.

Деветка и слънце. Девет слънца. Новем солес. Главата ми се замая.

* * *

Проверих портфейла му. Пачка долари и друга пачка евро. В прегъната банкнота намерих използван билет за влак от Париж до Амстердам.

Билетът беше отпреди три дни. Нападателят беше пристигнал в Амстердам от Париж и после бе дошъл в Ню Йорк.

Човек, изпратен от Европа, да ме убие.

Имах проблем. Някой се беше хванал на въдицата. Хауъл щеше да иска да знае. Но като имах предвид предупреждението на Огъст, може би убиецът не беше изпратен от мъжа с белега. Може би беше от Фирмата на работа в Европа и изпратен от някой от тези, които ме мислеха за предател.

Отворих телефона му. Имаше съобщение, изпратено преди шест часа. Текстът гласеше: Пристигнах на летище „Кенеди.“ Разпознах кода на Холандия. Натиснах номера, за да изпратя друго съобщение. Какво пък, по дяволите, да играем.

Песента на Капра е изпята — написах, — но възникна проблем. Проследиха ме съгледвачите. Измъкнах се, но може да са видели лицето ми.

След минута телефонът започна да вибрира в ръката ми.