Джеф Абът
Адреналин (66)

66

Потърсих името Роджър Кадет на монитора на джипиеса в микробуса. Беше ми казала, че името ще ми покаже къде са баровете на работодателите й, които мога да използвам като тайни квартири.

Получих резултат — таверната „Шевалие“ встрани от авеню „Лойд Джордж“ в дипломатическия квартал. Влязохме в Брюксел и аз присветнах с фаровете. Пит спря и аз се приближих до кабината на камиона.

— Искам да пийна нещо и да се нахраня и трябва да се обадя по телефона.

— На кого ще се обаждаш? Няма да спираме. Продължаваме.

— Това не е единствената сделка, с която се занимавам в момента. Или ще спрем, или ще решиш да ми се довериш с мобилен телефон.

— Никакви обаждания.

— Трябва да работя по следващата сделка, при това веднага.

В очите му блесна алчност.

— Каква е сделката?

— Военни стоки. Голяма печалба. — Вече мислех за телефонния разговор, който трябваше да проведа.

— Къде искаш да спрем?

— Знам едно място.

* * *

Таверната „Шевалие“ беше едно от онези заведения, които изглеждат скромни, но са ревностно пазени от контетата като частно, непретенциозно откритие. На бара от тъмен махагон бяха наредени белгийски и холандски бири. Някои се сервираха в старомодни керамични халби. Чух, че клиентите говорят на различни езици. Имаше хипита със задължителните очила с черни рамки и мъже и жени с внимателните усмивки на бюрократи. Брюксел е град на дипломати и търговци и си помислих, че ако Мила и загадъчните й шефове имат малко мозък в главите си, са поставили подслушвателни устройства на всяка маса и записват разговорите.

— Моментът не е подходящ да пием и ако искаш да се нахраним, може да си вземем сандвичи — недоволно измърмори Пит. Бяхме паркирали камиона на няколко пресечки оттам и той беше нервен, че е оставил стоката.

— Познавам собственика тук — излъгах.

— Не можеш да правиш бизнес в бара. Има твърде много хора.

— Довери ми се.

Пит се засмя:

— Харесва ми, когато се шегуваш.

Приковах го с поглед.

— Какво ще пиеш?

— Мисля да се върна в камиона. Ще бъдем в Амстердам след няколко часа.

— Ела с мен. — Приближихме се до бара и зачакахме красивото момиче да вземе поръчката ни. Взех две светли бири „Юпитер“ и когато тя ги донесе, платих й и казах: — Искам да говоря с управителя, ако обичаш.

— Тя е заета, господине.

— Мисля, че ще намери време за мен. Мила ме изпраща.

Момичето се скри в задната част на таверната и след няколко минути се появи пълна, намръщена жена на петдесетина години.

— Приятел съм на Роджър Кадет. — Използвах паролата, която Мила ми беше казала в Амстердам.

Жената кимна.

— Всички приятели на Роджър са добре дошли тук.

— Тук ли е Роджър? Искам да говоря насаме с него.

Погледът й се плъзна към Пит.

— Ще проверя дали ще може да се срещне с теб. Обърнах се към Пит:

— Ти стой тук и си пий бирата. Връщам се след минута.

— Не. Може да се обадиш на някого и да кажеш къде е товарът. Няма да се разделяме.

Доближих уста до ухото му.

— Това е малко отклонение, спирка по пътя. Имам лична работа с него за сделката с оръжията, но може да използвам помощта ти и ще спечелиш дял. Нали сме партньори.

Той се разкъсваше от колебание. Искаше парите, но се страхуваше да ме остави сам.

— Това не ми харесва, Сам.

— Чуй ме. Рискувах, когато скочих върху камиона. Не те разигравам. Всичко е точно, Пит. Трябва да изкажа уважението си. Разбираш ли? Може да откраднеш товара, докато аз съм тук, но аз ти вярвам, че няма да го направиш. — Ако изпуснех Пит, можеше никога да не се срещна с Едуард, но трябваше да поема този риск. — Ще се върна само след една-две минути.

Управителката мина през тълпата дипломати и слаби, красиви хора и се качихме на горния етаж. Тя се обърна и ме погледна.

— Нов си.

— Да, и съм загазил. Трябва ми оръжие и мобилен телефон.

Жената отключи врата от лявата страна на площадката. Погледнах надолу по стълбите. Нямаше следа от Пит.

Влязох.

— Казвам се Елиана — представи се тя, след като затвори вратата. Трябваше първо да се обадиш.

— Не можах. Нямам телефон.

Стените на стаичката бяха отрупани с лавици, на някои от които бяха наредени оръжия. В ъгъла имаше спретнато оправено легло. Изпитах желание да се отпусна на него, но вместо това огледах лавиците. Избрах два деветмилиметрови револвера „Глок“, резервни пълнители и заглушители.

— Какво друго ти трябва?

— Ще се бия с много хора, които ще бъдат въоръжени до зъби, а аз ще бъда сам. Трябва да ги убия всичките.

Елиана примига учудено.

— Ще ги убиеш всичките?

Преглътнах.

— Не знам. — По дяволите. Наистина ли щях да ги застрелям всичките? Ако пощадях живота на някои членове на бандата, не можех да оставя холандската полиция да ги разпита и вероятно да събере полезна информация. Тревожеше ме настоятелността на Заид всички да бъдат убити, за да се опази доброто име на Ясмина. Бяха й промили мозъка. Това не беше престъпление. Името й може би нямаше да бъде опетнено.

Елиана се приближи до кашон и го отвори. Кашонът имаше емблема, която познавах. „Милитроникс“, Фирмата на Заид. Продуктите на компанията му щяха да помогнат за спасяването на дъщеря му.

— Имаш ли белезници? — попитах.

— Да, но мислех, че ще ги убиваш, а няма да ги взимаш за заложници.

— Оставям си възможност за избор. Дай ми няколко чифта.

Тя ми показа дебела връзка пластмасови белезници.

— Вземи и това. Светлинна граната. Модифициран полицейски модел. Знаеш ли как се използва? Тук е бутонът за активиране, а това е таймерът.

— Благодаря. Но къде да ги скрия? — Не можех да сляза долу при Пит, зареден с оръжия. — Микробусът ми е паркиран на около километър оттук. Можеш ли да занесеш тези неща там?

— Да. Мъжът с теб е лош.

— Той е хладнокръвен убиец и търговец на бели робини. Трябва да устроя засада на него и няколко други по време на среща с тях.

— Тогава не трябва да допускаме грешка.

Елиана ми хареса. Напоследък ме бяха съдили много хора, от Хауъл до Огъст и Мила, а Елиана, изглежда, искаше само да ми помогне. Идваше ми да я разцелувам.

Дадох й ключовете и описах микробуса.

— Нужен ми е и мобилен телефон с програмиран номер, на който да мога да се свържа с Мила. — Махнах шапката. Елиана хлъцна, като видя засъхналата кръв, и настоя да прегледа раната.

— Повърхностна е, но трябва да се погрижа за нея.

— Няма време. Онзи тип долу ще се усъмни. Колко време ти трябва да отидеш до микробуса, да оставиш нещата и да се върнеш?

— Десетина минути — отговори тя.

— Дай ми и пари. Хиляда евро, ако имаш. Искам да го смая, че съм сключил сделка с господин Кадет.

Елиана се приближи до сейф в стената, набра комбинацията, взе пачка банкноти и ми я даде.

Отново се почувствах човек. Не се преструвах, че съм някой друг и не бях с боклуци като Пит. Исках да се насладя на мига. Елиана беше като добра майка за хора, които бягаха и се криеха.

Тя ме погледна така, сякаш мислите бяха изписани на лицето ми.

— Имаме работа. Върви.

Беше права. Забързах надолу по стълбите. Пит беше намерил маса в ъгъла, седеше намръщен и жадно пиеше бирата си.

Настаних се срещу него и плъзнах по масата сто евро. Той примига учудено.

— Кадет ми дължеше пари и ми даде аванс за следващата задача.

— Това не си заслужаваше спирането.

— За мен си струваше, Пит.

Направих знак на сервитьорката. Трябваше да дам на Елиана време да намери микробуса и да скрие нещата, за да не ги види Пит.

От тонколоните се разнесе „Пурпурна мъгла“ на Джими Хендрикс. Музиката не беше силна и придаде необходимата атмосфера на пълния с костюмари бар. Пит се облегна назад, за да се наслади на приятната обстановка в таверна „Шевалие“. Денят беше дълъг и труден. Съзнанието и душата искаха да се отпуснат и да оставят адреналинът да изгори.

Поръчах си специалитета — дебели сандвичи с шунка „Ардени“, но Пит изгълта бирата си на четири големи глътки и поиска кафе, когато сервитьорката ни попита дали желаем по още една бира. Не възразих.

— Пригответе сандвичите и кафето за вкъщи, ако обичате — добави той.

— Не. Ще седя тук и ще вечерям като човек. — Наведох се към него и прошепнах: — Днес ме одраска куршум и загубих кръв, Пит. Скочих върху камион. Искам да се нахраним тук. Няма да се бавим.

Доколко се нуждаеше все още Пит от мен? Видях, че той преценява „за“ или „против“ от гневния му поглед. Можеше да стане, да излезе и да се скараме. Да ме застреля на тъмния паркинг, където бяхме оставили камиона и микробуса. Спирането беше събудило подозренията му.

„Побързай, Елиана!“ — помислих си. Не можех да рискувам да погледна часовника. Пит ме наблюдаваше и в очите му блестеше ужасяваща, неумолима светлина. Отпих от бирата си.

Няколко мъже в костюми, които говореха тихо на немски, минаха покрай нас, за да стигнат до масата си. Пит се намръщи.

— Мразя костюмарите. Те измислят правилата. Смятат, че управляват света, а само издигат стени и после спорят помежду си за какво са тези стени.

— Хората като теб и мен рушат стените. — Не можах да не си спомня първите си месеци в Лондон. С Луси седяхме в бар за вина на Патърностър Скуеър в стария град. Бяхме щастливи, че сме заедно и че вършим добра работа.

Добрата работа беше специалитетът и трагедията на семейството ми. Сега бях убил, за да оцелея, и не се тревожех за това, но не бих искал да опиша тези мигове на баща си или на майка си. Животът ме беше белязал с незаличими петна, прокълнатата кръв, която не се измива от виновните ръце.

— И да ги разрушим, пак ще ги изградят. — Пит млъкна, когато сервитьорката сложи кафетата пред нас. — Ще вземем храната за вкъщи, госпожице.

— Но…

— Не, Сам. — Гласът му беше остър като нож. — Този бар не ми харесва. Не искам да остана нито миг повече, след като си изпия кафето.

Нямаше да спечеля спора и знаех, че колкото по-близо сме до предаването на пратката на Едуард, толкова повече щеше да командва Пит. Такова беше споразумението. Аз бях резервен играч. Хубаво. Нека Пит си мисли, че се страхувам.

— Добре — съгласих се, но не се разбързах.

— Имаш време да изпиеш кафето си. Трябва да се обадя по телефона. Стой тук. — Той стана и излезе.

Обзе ме паника. Ако Пит избягаше, щях да изгубя единствената нишка към Едуард и Ясмина и възможността да науча какво се е случило с Луси. Не го виждах през предния прозорец на таверната.

Инстинктът ми подсказа, че Пит ме зарязва и ме съветва да го последвам.

Сервитьорката остави на масата плика с поръчката ни. Платих и станах.

Излязох от „Шевалие“. Пит стоеше на двайсетина крачки и затваряше мобилния си телефон. Втренчи се в мен.