Джеф Абът
Адреналин (103)

103

— Здравей, Сам.

— Здравей, Мила.

— Обещах ти да изпием по едно заедно, когато всичко свърши. — Раните й заздравяваха, но в очите й се четеше тъга, а не стоманения поглед, който бях свикнал да виждам. Направих знак на бармана и той й донесе „Гленфидич“, без да му казвам.

— Уискито не върви с болкоуспокояващи — отбелязах.

— Американците са маниаци по взаимодействието на лекарствата. Много внимават да не рискуват.

— Този бар е разкошен. Защо ходиш в „При Оли“?

— Искам да го купя, но той не го продава.

— Два бара в един град?

— Бруклин и Манхатън са две съвсем различни концепции. — Тя се огледа. — Боже мой, обожавам баровете. „Блукът“ е великолепен.

— И аз обичам баровете.

— Хубаво. Искаш ли този?

Погледнах я.

— Да, харесва ми.

— Не ме разбра. Искаш ли да го притежаваш? „Блукът“ и всичките барове, които имаме? „Адреналин“ в Лондон, „Де Роде Принс“ в Амстердам, таверната „Шевалие“ в Брюксел. Имаме още много — в Лас Вегас, Сидни, Маями, Париж, Москва, в целия свят. Мисля, че са трийсет.

Мила сигурно се шегуваше, затова се засмях:

— Добре. Двамата с теб може да отидем да пием по едно питие във всеки от тях, след като си върна сина.

— Сам, работодателите ми искат да те задържат. Ти свърши изключително голяма работа за нас.

— Бахджат Заид участваше ли в „Кръглата маса“? Един от богатите и влиятелни членове?

Мила не показа изненада, че знам името „Кръглата маса“.

— Да. Той ни въоръжаваше.

— Не беше приятен човек.

— Бахджат Заид беше отчаян. Опитваше се да спаси дъщеря си, но взе лоши решения.

Понечих да поклатя глава, но Мила заслужаваше нещо по-добро от презрение.

— Дори не знам кои сте. — Спомних си какво бях казал на костюмарите в Лондон за групировките, които се съюзяваха само за да извършат определен удар, и се преобразуваха в нови форми, някои толкова силни и с такова влияние, че бяха проникнали в някои правителства. Бях говорил за престъпните групировки и „Кръглата маса“ вероятно беше такава неофициална организация, но сила за добро. „Новем солес“ може би беше пълната й противоположност, като мрака и светлината.

— Заедно осуетихме плановете на Едуард и Хауъл. Знаеш, че ние сме на страната на ангелите.

— Наситих се на загадки. Трябва да намеря сина си.

— Сам, имаш ли ми доверие?

— Да. — Решението не беше трудно. Наистина имах доверие на Мила. Тя беше луда глава и непредсказуема, но виждах, че дълбоко в душата си е почтена.

— Има причина някои хора от Фирмата да не искат да намериш детето си — тихо каза Мила.

— Какво?

Тя ми подаде лист, на който пишеше: АГЕНТ КАПРА МОЖЕ ДА БЪДЕ КОНТРОЛИРАН ЕДИНСТВЕНО С ЖЕЛАНИЕТО МУ ДА НАМЕРИ ДЕТЕТО СИ. ВСИЧКИ ДОСИЕТА ЗА КАПРА СА ЗАСЕКРЕТЕНИ ПОРАДИ… По-нататък следваха дълги черни линии.

— Това е от най-строго засекретеното досие. Силните на деня искат да запазят в тайна самоличността на човека, който е взел детето ти, за да те контролират.

Изгледах я втренчено.

— Не мога да повярвам.

— Мисля, че Фирмата иска да ти помогне. Не ги обвинявам, но смятам, че там има тайна организация, свързана с Хауъл. Може би той е бил само техен инструмент. Тези хора ще блокират всеки твой ход. Ако се опиташ да работиш като вътрешен човек с тях, търсенето на Даниъл ще бъде напразно. — Тя отпи голяма глътка уиски. — Не ми е приятно да бъда вестител на лоши новини.

— Защо трябва да е така? — попитах, но после се замислих за работата си в Лондон — престъпни групировки, свързани с правителства. Това се беше случило в много страни по света. И сега ставаше и тук, в Съединените щати.

— Все още не знаем всичките тайни на Луси и Хауъл, Сам. Може би дори твоите.

— Нямам тайни.

— Понякога човек не знае… какво не знае.

— Какво означава това?

— Ти искаш да намериш сина си, а ние се нуждаем от таланта ти. Трябва ти прикритие, затова предлагаме следното — за пред хората ти ще бъдеш собственикът на баровете, на всичките. Управлявай ги и поддържай печалбите им. — Мила се усмихна. — Баровете ти дават основание да ходиш там, където искаш да търсиш сина си или където те отведат мисиите ни. Това е фасада, в която Фирмата няма да се усъмни. Имаш опит в работата в барове и ти трябва доходна професия. Ще изпълняваш задачи за нас, когато е необходимо, мисии, които ще изискват уменията и въображението ти.

Това беше абсолютен комплимент.

— Пак ще се усъмнят. Пък и ще работя срещу ЦРУ.

— Не. Срещу вътрешни хора, които не са лоялни към ЦРУ, правителството и човечеството. Питал ли си се някога дали Хауъл има господар? — Само Мила можеше да произнесе думата господар така, че да прозвучи жестоко, а не забавно. — Хауъл е бил момче на „Новем солес“. Въпреки високия си ранг той сигурно не е означавал нищо за тях, само лакей, на когото плащат. Мисля, че предстоят още по-лоши неща.

Вгледах се в дъното на чашата си.

— Ние ще ти помогнем. Кълна се, Сам. Моля те, съгласи се. — Тя ми даде дивиди. — Това е запис от охранителна камера в клиниката, където Луси ти е казала, че е родила. Ще видиш висока тъмна жена, която излиза от стаята й и носи бебе, един ден след раждането на детето ти.

Затаих дъх.

— Ще ти помогнем да идентифицираш жената и да откриеш следата.

Намери линията, помислих си, също както правех, когато тренирах паркур в онова далечно утро в Лондон, последното нормално утро в живота ми.

Трябваше да приема този таен живот за известно време, за да намеря сина си и да се върна към нормалния си живот. Отново почувствах прилив на адреналин.

Станах и се обърнах към малцината клиенти на „Блукът“. Скочих на хубавото, кожено високо столче и се изкашлях. Елегантната пианистка спря да свири. Клиентите ме погледнаха стъписано.

Разтеглих устни в барманска усмивка и вдигнах чашата си с уиски за наздравица:

— Госпожи и господа, току-що станах собственик на този бар. Черпя ви по едно питие.