Джеф Абът
Адреналин (68)

68

Минаваше полунощ, когато пристигнахме в Амстердам. Нощта беше огледало на града. Светлините на Амстердам се отразяваха в осеяното със звезди небе, които надничаха през красиви облаци. Градът никога не спеше дълбоко или спокойно. Голяма част от бизнеса в Амстердам се нуждаеше от нощта.

Последвах Пит. Те щяха да бъдат десет, включително Пит, ако това бяха всичките, които бях видял на видеозаписа. Щяхме да се срещнем на уединено място, където да пакетираме оръжията заедно с цигарите. Няколко души щяха да бъдат изпратени да разтоварят цигарите. Друга група вероятно щеше да бъде в сградата и да пази безценната стока на Едуард. Разделението на мишените можеше да улесни нещата за мен, но не за дълго.

Предполагах, че ще държат Ясмина отделно. Трябваше да действам бързо и да не се тревожа, че може да я прострелят в кръстосания огън.

„Не ти ли трябва пистолет?“ — обади се вътрешният ми глас. Отвърнах, че проблемът е само временен.

Пит кара до южния край на Амстердам и спря пред стара пивоварна фабрика. На нова табела пишеше на холандски, че пивоварната е затворена поради ремонт. Имаше и друг камион, без опознавателни знаци. До него беше паркирано старо ауди и сърцето ми подскочи.

Сребристото ауди с Едуард и Луси, което бях гонил по улиците на Лондон. Регистрационният номер беше друг, но познах драскотината на задната броня, където Едуард беше охлузил колата, за да мине по задръстената улица.

Той беше отвлякъл жена ми. И сега бях близо до него. Усетих, че в мен се надига първичен гняв, който ни харесва да мислим, че е изчезнал заедно с пещерните огньове и скалните рисунки. Но не трябваше да се ядосвам, а да запазя хладнокръвие.

В прозорците проблясваха ивици светлина. Те бяха вътре. Започваше се.

Беше настъпил моментът да живея или да умра.

Слязох от кабината. Пит вече беше до камиона.

— Дай ми ключовете от микробуса.

— Защо? — попита той.

— Забравих си цигарите там.

— Не знаех, че пушиш.

— Пуша.

— По дяволите, тук има цял камион цигари.

— Не обичам да отварям стекове.

— Добре. Отиди си ги вземи. — Пит ми даде ключовете.

Обърнах се и тръгнах към микробуса.

Пит заобиколи камиона, вероятно за да го отвори и да започне разтоварването.

Запитах се къде ли е скрила нещата Елиана. Може би под предната седалка.

Те ти отнеха жената и детето. Запази спокойствие.

Всячески се стараех да покажа, че търся цигарите си под седалката, в случай че Пит ме наблюдава.

Протегнах ръка под седалката.

Нищо.

Наведох се и бръкнах под мястото на пътника. Пак нищо. Нямаше начин Елиана да ги е скрила под задните седалки. Огледах празния микробус и неочаквано усетих, че в тила ми се опря дулото на пистолет.

— Не си познал кого да заблуждаваш — изсъска Пит. — Глупав ход.

— Какво правиш, по дяволите?

— Пистолетите, телефона и устройствата. Телефонът звъня. Търсеше те някой от Амстердам. За какво са ти тези неща?

Не отговорих и той притисна пистолета до главата ми.

— За самозащита.

— От мен?

— Не, от тях.

— Тях?

Обърнах се и го погледнах. Дулото на пистолета се плъзна по лицето ми и спря под окото ми.

— Едуард и хората му. Какво мислиш, че ще направят с нас, щом предадем стоката? Ще ни убият. Вече не им трябваме. Ние сме двама, а те — десетина, нали?

— Няма да ни наранят.

— Едуард е не само контрабандист, Пит. Знам какви са. Те взривиха магазина на гарата.

Лицето му пребледня.

Откъде знаеш, по дяволите? Кой си ти?

— Питър Самсън, както ти казах. Приятелят ми в бара ми даде нещата. — Не мигнах. Не изглеждах притеснен. Пит неволно беше разкрил много от картите си, като се разправяше с мен навън.

Ако отиваш на среща със зли престъпници и мислиш, че имаш вътрешен шпионин, който ще дойде с теб, и си довел шпионина близо до злите престъпници, може би е много лоша идея да дадеш на злите престъпници да разберат, че си ги изложил на сериозна опасност от разобличаване. Ето защо реших, че Пит не е предупредил Едуард.

Всичко това премина през ума ми за секунди наред с мисълта, че екипът на Едуард е чул бръмченето от пристигането на камиона и всеки момент може да излезе от старата пивоварна.

Нямах повече време за Пит.

— Няма ли да ме застреляш? — попитах.

— Искам да знам за кого работиш. — Сега животът му зависеше от информация. Той беше довел шпионина и трябваше да разбере кой съм. Това беше единственият начин да си върне уважението на Едуард и бандата му. — Кажи ми, по дяволите, или ще те убия.

Не отговорих.

— Кой си ти? — разбесня се Пит и после отмести пистолета от главата ми, защото се сети, че има по-добър начин да ме нарани.

Той извади меча уакизаши от якето си и вдигна острието.

Отстъпи назад, за да размаха меча. Искаше да ме уплаши и да ми внуши, че не мога да попреча на меча да ме разпори. Отстъпи твърде далеч и ми предостави пространство. Разсече въздуха пред мен с острието. Завъртях се и парирах удара с ритник. Мечът проби половината на дебелата подметка на работния ми ботуш. Мелодраматичната играчка на Пит се заклещи. За миг той се изненада толкова много, че не знаеше какво да направи.

Хванах се за дръжката на вратата на микробуса, за да се подпра, и ритнах Пит с другия си крак. Ботушът ми го уцели в брадичката и той залитна назад. Зъбите му се разхвърчаха и устната му се разцепи.

Тупнах непохватно на асфалта на един крак. Издърпах късия японски меч от грапавата си подметка и тръгнах към Пит, като насочих острието към слабините му.

Предните му зъби бяха избити. Той се опита да изпълзи заднешком по асфалта.

— Недей, моля те!

Издърпах го да стане и забих меча в корема му. Пит изквича изненадано. Очевидно си помисли, че ще го изкормя.

И в същия миг чух, че вратата на пивоварната се отваря. Микробусът беше между нас и вратата. Ударих с юмрук окървавената уста на Пит, който се свлече на земята.