Джеф Абът
Адреналин (17)

17

В събота имах почивен ден в бара. Внимавах и прекарвах дните си вкъщи. Седях кротко, гледах телевизия или четях книги, които изостряха ума ми. Излизах единствено за да тичам или да отида в библиотеката.

Типичното посещение в библиотеката означавали един час разглеждане, убиване на време покрай лавиците, прелистване на книги, които нямаше да предизвикат тревога (без художествена литература и книги за Фирмата, а обикновено избирах дебели исторически романи). Влизах в интернет и търсех информация, съдържаща името на Луси. Бях сигурен, че Хауъл следи връзката с мрежата в библиотеката, тъй като това беше единственият ми достъп до интернет. Не попаднах на името на Луси в новините. Влизах в изоставената й страница във фейсбук и гледах снимките — първата ни Коледа в Лондон, тя — на плажа по време на дълъг уикенд в Майорка, двамата пием кафе в Кенсингтън Парк във великолепно лятно утро. Нямах нейни снимки и нищо от апартамента ни в Лондон, Фирмата беше взела всичко и го пазеше като веществено доказателство.

На някои снимки Луси се усмихваше, а на други беше напрегната и намръщена. Разглеждах старите снимки и търсех някаква следа, знак, че тя е предателка, сякаш това можеше да се прочете на лицето. Луси не беше качвала снимки, откакто забременя. Повечето й приятели във фейсбук бяха от дните й в колежа в Аризона и постингите им бяха останали без отговор.

Ето защо съгледвачите ми не се изненадаха, когато в събота по обяд се отбих в „При Оли“ само за минута и после отидох в библиотеката. Върнах непрочетените романи и се усмихнах на библиотекарката зад бюрото, която не ми обърна внимание, докато говореше по телефона. Разхождах се между лавиците пет минути, определяйки относителното местоположение на персонала и читателите. Махнах капака на сензора на алармената система, който се намираше близо до вратата, срязах с ножици жицата, свързваща задната врата с алармата, и отново сложих капака. Никой не ме погледна. В детския отдел имаше час за приказки и някой въодушевено четеше „Макс и максичудовищата“.

Поех най-дълбокия дъх през живота си и открехнах вратата. Алармата не се включи. Излязох навън и зачаках някой куршум да рикошира в тротоара пред мен или да се забие в капачката на коляното ми. Очаквах да бъда ранен и да падна и някой да опре пистолет в гърба ми и да ме набута в кола, да се обади на Хауъл и да докладва, че съм бил непослушен, и да поиска обяснение за трупа в съседния апартамент.

Тишина. Решетките на затвора се огъваха лесно. Приближих се до колата, която от седмици беше паркирана на уличката пред търговския център. Моделът беше лесен за запалване без ключ и нямаше джипиес, който да го следи от разстояние. Включих двигателя и потеглих за по-малко от пословичните шест секунди. В огледалото не се виждаха преследвачи. Свикнали с обичайното ми ежедневие, хората на Хауъл вероятно дебнеха предната врата на библиотеката или се мислеха за много умни и седяха търсенията в интернет.

Потеглих на север, отбих се в „Уол-Март“ да си набавя и останалата маскировка, продължих и на петдесетина километра южно от Олбъни намерих спирка за камиони. Оставих колата в далечния ъгъл и влязох вътре да пия кафе. Там обядваха много хора, защото беше по-евтино да се храниш на два часа път от Ню Йорк, отколкото в самия град. Без да бързам, изпих три чаши превъзходно кафе и наблюдавах шофьорите. Повечето седяха и слушаха новините — бомбен атентат на гара в Амстердам, в който бяха загинали пет души, спадане на акции вчера, възбуждане на съдебно преследване срещу член на Конгреса за подкуп.

Когато изключваха звука по време на рекламните паузи, аз ги слушах как разговарят и преценявах колко са общителни. Трябваше ми някой бъбривец. Те не задават много въпроси и обичат да обсъждат себе си, а не теб. Ти само черпиш от мъдростта им. Бъбривците често говорят за товара, който превозват. Темата често слага начало на разговор, все едно си попитал за времето. След четирийсет и пет минути до мен седна шофьор на камион с прошарени коси и лек южняшки акцент и излапа хамбургер и пържени картофи, обилно полети с кетчуп. Щом изпразни чинията си, спомена на незаинтересувания шофьор до него, че кара памучни платове и копчета, които ще бъдат транспортирани с кораб през океана за производство на ризи.

— Нямам представа защо не ги шият тук — добави. — Имаме шевни машини.

— Да — отвърна другият. — Японски шевни машини. — Той повдигна рамене при мисълта за все по-смаляващия се свят, стана и излезе.

Бъбривецът си поръча кафе.

— На пристанището ли отиваш? — попитах аз, след като му го сервираха и той отпи голяма глътка.

Шофьорът ме измери с поглед.

— И аз се опитвам да стигна дотам. Колата ми се повреди. Брат ми работи на кораб, който ще отплава от Ню Йорк, и ми е намерил работа.

— На онези кораби обикновено не работят американци.

— Знам. Той е контрольор. Намерил ми е работа. — Премляснах с устни като глупав провинциалист. — Малко съм отчаян. Корабът идва и заминава утре, а аз не мога да мръдна оттук и се наливам с кафе. Помолих няколко души да ме закарат, но всичките отказаха. — На лицето ми се изписа сърцераздирателно изражение.

— Трудно е. — Той огледа празната, изцапана с кетчуп чиния, сякаш беше картина.

— Знам. Не бих попитал, но отчаяно се нуждая от работата.

— Не ми е позволено да взимам пътници.

— Да, разбира се, но няма да се отклоняваш от пътя си — рекох аз и се приготвих да хвърля бомбата: — Каза, че ти се иска да шият ризите тук. Работата ми ще бъде на сушата. Трябва да взема онова, което мога да получа. — Внимателно бях отброил малък бакшиш за кафето пред сервитьорката. Исках да изглеждам такъв, за какъвто се представях от мига, в който влязох в ресторанта. Трябва да играеш ролята си докрай. Сервитьорката, която слушаше разговора ни, след като тълпата оредя, наля още кафе в чашата ми, без да съм поискал.

Дърдоркото остави чашата си и се замисли. Повечето хора са свестни и са склонни да помогнат.

— Ами…

— Мога да ти дам малко пари за бензин.

— Как се казваш?

— Сам Капра. — Нямах фалшиви документи за самоличност и нямаше смисъл да лъжа. Имах обаче шофьорска книжка и той поиска да я види. Показах му я.

— Капра като кинорежисьора ли?

Разсмях се, сякаш никога не бях чувал този въпрос.

— За съжаление не сме роднини. Какъв ли процент бих могъл да получа от „Животът е чудесен“?

— Хубав филм — отбеляза той, сякаш бях потвърдил роднинска връзка с най-известния Капра. — Спомена, че живееш в Ню Йорк. Защо си дошъл тук?

— Очаквах да ме вземат на работа в Олбъни, но не стана. — Представях се за човек без късмет.

Бъбривецът отново се вгледа в шофьорската ми книжка, сякаш беше дълга книга, върна ми я и допи кафето си.

— Тогава животът е чудесен, Сам Капра. Намери си превоз — каза той и се засмя на шегата си. И аз се засмях.