Джеф Абът
Адреналин (11)

11

Оли уволни един барман, когото не харесваше, и назначи нов, за да има свежо лице, на което да се кара. Огъст дойде два пъти и изгледа част от баскетболен мач, без да разговаря много с мен. Имах чувството, че събира смелост да подхване някаква тема, но не знае откъде да започне.

И красивата Мила. Тя дойде още четири вечери, обсъди световната политика с Оли и ме попита за тренировките ми по паркур, но нищо повече. Усещах обаче, че ме наблюдава, докато работя, сякаш ме преценява. Майката на Оли в Ню Джърси се разболя и той ме остави да отговарям за бара два дни. Една нощ взех отпечатъци от електронното табло на сейфа. Кодът съдържаше същите четири цифри като номера на улицата на адреса на бара. Изпробвах го и сейфът се отвори. Вътре имаше чанта с пари, револвер „Глок“ с три резервни пълнителя и паспортът на Оли, използван веднъж преди три години, за да посети Ирландия. Оставих всичко, където си беше, почистих таблото и изпитах облекчение, че мога да взема пистолет, когато ми потрябва. Смятах, че е дошло време да действам. Съгледвачите на Хауъл бяха станали небрежни и не се втурнаха към мен, когато велосипедистът ме блъсна. Или те проявяваха небрежност, или Хауъл ми отпускаше юздите. Бяха се убедили, че съм готов да кротувам. Това беше ключът за бягството.

Сега знаех откъде да открадна пистолет, но нямах паспорт, а трябваше да се върна в Европа. Следите на Луси започваха оттам.

Не знаех откъде да си набавя фалшиви документи в Ню Йорк. Сегашните паспорти имаха електронни водни знаци и сложни чипове и не можеха да се подправят така лесно като преди. Трябваше ми човек, който можеше да се сдобие със специалната хартия за паспорти — обикновено като подкупи някого, който се занимава с дипломатическата поща или работи в правителствена печатница. Не беше необходимо паспортът да е американски. Всъщност за мен щеше да е по-лесно, ако съм от Белгия, Обединеното кралство или Канада. Беше известно, че белгийските паспорти се фалшифицират лесно.

И така, трябваше да намеря човек, който да ми осигури паспорт, за да мина през проверките на границите. Знаех, че цената на един фалшив паспорт е около осем хиляди долара. Налагаше се или да спестявам, или да открадна пари, да залича следите си и да намеря продавач. Купих си мобилен телефон с предплатена карта близо до бруклинския пазар за вещи втора употреба, като използвах тълпата, за да се изплъзна от сенките на Хауъл за няколко минути, докато извърша покупката. Направих няколко дискретни опита и се обадих на свръзките си извън ЦРУ в Прага, Париж и Лондон, търсейки човек, който да ми помогне да се върна в Европа.

Никой от онези, на които се обадих, не знаеше, че съм от Фирмата. Използвах старата си самоличност от операцията в Прага на бившия канадски войник на име Самсън — сходно със Сам, за да не сбъркам, когато го казвам, който беше контрабандист и наемен убиец.

Мотаха ме три дни и накрая един приятел в Лондон спомена за фалшификатор в Ню Джърси на име Китър, който можел да ме снабди с белгийски документи. Обадих се на Китър и си уредихме среща в Брайънт Парк в центъра на Манхатън на другия ден.

Отървах се от съгледвачите, като влязох в „При Оли“ — преследвачите не седяха в бара, а наблюдаваха отвън — и след това се измъкнах през задната страна на сградата и съседния магазин за деликатеси. Ако ме видеха, а трябваше да предположа, че ще го сторят, щях да вляза в универсалния магазин, да изляза и да забързам към хотела на отсрещната страна на улицата. Огледах се за познати лица. Лесно е да смениш дрехите си, затова трябва да разчиташ само на лицата за разпознаване. Не забелязах никого от сенките и взех такси до Манхатън час преди срещата. Слязох на Централната гара. Вглеждах се в движенията на хората, докато влизах и излизах от фоайета на сгради и хотели, обикалях и се връщах, но не забелязах да ме следи Хауъл или някой от обичайните му хора.

Мъж отговарящ на описанието на Китър, седеше на ръба на пейка и беше пъхнал слушалките на айпод в ушите си. Кабелите се скриваха в якето му. Четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Беше облечен в тънки сиви джинси и памучна риза. Седнах на другия край на пейката.

Той извади слушалките от ушите си, но не ме погледна.

— Изпрати ме нашият общ приятел — рекох аз. — Нуждая се от документи. — В гърлото ми заседна нещо. Трябваше да бързам. Беше глупаво, но бях чакал дни, седмици, месеци за шанс да открия Луси. Бях като куче, което опъва каишката, готово да побегне. Как можех да чакам още? Всяка нощ сънувах семейството си.

— Носиш ли снимки и парите?

— Четири хиляди и снимките. — Щях да му дам другата половина, когато получех готовия паспорт.

Китър взе плика от ръцете ми и ми каза да почакам.

— Ще се срещнем в „Старбъкс“ в северната страна на централната гара след три часа.

Той стана и тръгна. Поседях още минута и се замислих. След това се изправих. Направих няколко крачки и изведнъж стомахът ми се сви. На десетина метра от мен стоеше Хауъл, пъхнал ръце в джобовете на палтото си. Обърнах се. Китър и парите ми бяха изчезнали.

Отново се отпуснах на пейката. Хауъл се приближи до мен, но не седна.

— Не те обвинявам — каза той. — И аз бих направил всичко за съпругата и детето си.

— Може ли да ми върнеш парите?

— Не. Нека това ти бъде за урок.

— Ти се нуждаеш от урок. Мога да привлека похитителите на Луси, ако отида в Лондон.

— Не можем да ти се доверим. Виж, че не изпълняваш инструкциите.

— Но ти каза, че не ме обвиняваш.

— Не си уволнен, Сам, и служебните ти задължения са същите като преди, затова не можеш да ни напуснеш без разрешението на директора. А ти нямаш такова разрешение. Ти си наш. Прави каквото ти се казва и се радвай, че не си заключен в килия до края на живота си. Щедри сме към теб. Върни се в онзи очарователен квартален бар, усмихвай се на хората и бъди благодарен, че не ядеш студена супа от дървена паница и не те бият всяка нощ.

Поклатих глава.

— Сънувам сина си. Това пише ли го в досието ми, Хауъл? Сънувам жена си и детето си, защото знам, че тя е невинна и те са някъде, но… ти ми пречиш. — Долових твърда нотка в гласа си за пръв път от дълго време.

Хауъл остана невъзмутим.

— Сам си пречиш. Върви си у дома, Сам. Играй по правилата. Следващия път няма да ти простя толкова лесно. В офиса имаше спор дали да не те застреляме за опита ти да се сдобиеш с фалшиви документи. Действията ти може да са на отчаян или на виновен човек. Аз твърдях, че си отчаян, и за твой късмет надделях. Обаче направиш ли го още веднъж, ще бъдеш виновен.

— Не ти стиска да ме арестуваш, защото ти трябвам като примамка. Прозрях блъфа ти. Натикай ме обратно в килията. Няма да седя със скръстени ръце, Хауъл.

— Прибери се у дома и ще се престорим, че това не се е случило.

— Не се е случило. Любимият ти израз. Няма да си заровя главата в пясъка.

Той се обърна и тръгна. Запали цигара, докато вървеше, и нервно избълва облак дим.

Погледах го още малко и после станах и се отправих в противоположната посока.

Върнах се с автобус в Бруклин. Не си направих труда да се отърва от съгледвачите. Пътуването беше много по-бързо. Отидох на работа, слушах как Оли ми разказва същите истории като вчера, наливах халби с „Харп“ и „Будвайзер“ и чаши с газирана вода, слушах как редовните посетители бъбрят за проблемите си с трудни клиенти или заядливи шефове и съпруги, които не ги разбират, и когато Оли ми се скара, че не съм заредил „Гленфидич“ — беше останала само една каса, се замислих как да избягам от втория си затвор.