Джеф Абът
Адреналин (81)

81

Над рамото на Луси видях, че Едуард пусна куфарчето на Заид и извади тежък, чудноват пистолет от шлифера си. Беше по-голям от револвер и имаше странна черна секция с метална решетка, която ми се стори позната, и блесна за миг на ярката светлина в залата на гарата.

Изстрелът прогърмя силно и нагрятият куршум прелетя между Луси и мен. Двамата се хвърлихме на стълбите, но никой не пусна пистолета. След стъписаното мълчание, последвало изстрела, се разнесоха писъци и настъпи хаос.

Едуард стреля отново. Куршумът рикошира в зелените стъпала много близо до главата на Луси и докато още се боричкахме, ние се претърколихме наред с останалите.

Изправихме се и тя заби юмрук в лицето ми. Силно, точно под окото. Нямаше да пусна пистолета.

— Дай ми го или Даниъл ще изчезне! — изкрещя тя.

— Може би ще те разменя срещу него.

Луси ме удари отново. Тълпата се разпръсна и никой не ни гледаше, затова я спънах. Луси се стовари на пода и ме ритна в крака. Паднах върху нея. Суматохата на „Сейнт Панкрас“ се превърна в паническо бягство. Стотици хора тичаха и търсеха укритие. Ако останехме да лежим там, щяха да ни стъпчат.

Дръпнах Луси да стане. Пистолетът се беше изгубил в блъсканицата. Предположих, че тя има и други оръжия.

— Чуй ме — изсъсках в ухото й. — Сега ти не означаваш нито за мен. Абсолютно нищо. Не означаваш нищо и за приятеля си, защото той току-що избяга с гаджето си и се опита да те убие. Ето защо аз съм единствената ти надежда.

— Майната ти! — Гласът й потрепери от гняв и страх. Луси се помъчи да се отскубне от мен, но аз бях по-силен и по-ядосан. Лицето й пребледня от стъписване, че Едуард е искал да я убие.

Изправих я на крака и извих ръце зад гърба й. По време на паническото бягство никой не ме обвини, че не се държа като джентълмен. Тълпата ни помете и ни изкара на улицата.

Придърпах Луси до мен. Лицата ни бяха близо като на сватбената ни целувка.

— Ако се опиташ да избягаш, ще те хвана и ще ти счупя врата.

Тя поклати глава.

— Тогава няма да си получиш хлапето.

— Не, но ти ще бъдеш мъртва, а аз ще го намеря. Няма място на земята, където можеш да го скриеш от мен, Луси. Разбираш ли? Никога няма да се откажа. Ще намеря сина си. А ти ще бъдеш в ковчег.

Ръката й се плъзна зад гърба. Не я бях претърсил, защото ни повлече морето от паникьосани пътници. Съзрях блясъка на стомана в ръката й. Нож, къс и извит. Луси замахна. Избегнах удара и усетих, че острието одраска ухото ми.

— Сам, престани, моля те! Пусни ме!

„За да ме убиеш, нали?“ — помислих си. Забих юмрук в корема й — същия корем, който последния път, когато бяхме съпруг и съпруга, бях целувал, чувствайки потрепването на бебето ни вътре — Луси се преви на две и изпусна ножа. Взех го.

— Защо Едуард се опита да те убие? — попитах.

Луси беше зашеметена и спря на тротоара да си поеме дъх. В гърдите ми като буря се развихряха объркване и смесени чувства. Бях я обичал — безумно, романтично, вечно. Сега обаче любовта ми означаваше да умра от ръцете й. Потиснах емоциите си.

— Не знам. Обърна се срещу мен — задъхано отвърна.

— Той не се нуждае от теб. Странно. Ти предаде всичко заради този човек, а той ти измени. Дори е смешно.

— Не работя за него.

— А за кого работиш?

— Не за Едуард. Имаме един шеф. — Тя ме погледна накриво.

Явно беше склонна на сделка.

— Кой? Онзи, който те е накарал да си направиш татуировката? — Видях, че тя още не се е отказала от съпротивата. Луси не се предаваше лесно. Това беше една от характерните черти, които харесвах в нея. Допрях ножа под якето й и тръгнахме.

Погледнах я и видях сълзи на лицето й.

— Не плачи — машинално рекох аз. Бях й го казвал като съпруг. Сълзите на Луси, рядко явление, винаги бяха като гвоздеи в плътта ми. — Няма да ми въздействаш.

Наближихме подземния гараж.

— Защо се обърна срещу теб Едуард?

— Не знаех, че Ясмина ще убие баща си. Тя трябваше само да бъде върната в замяна.

— Срещу какво?

— Другата част на оръжията. Чиповете.

— Какви оръжия? Какви чипове?

Луси млъкна. Това означаваше, че тя знае важната информация, която ми трябваше.

— Ясмина уби баща си, затова мисля, че откупът и отвличането са били голяма измама, която тя и Едуард са измислили. Защо? — настоях.

— Не мога да си го обясня. Мислиш ли, че мога да обясня действията на другите хора?

— Промили са мозъка й като на Пати Хърст.

— Да бъдеш послушен е механизъм за оцеляване. Повярвай ми. Знам го.

Луси току-що сравни брака ни с похищение. Поклатих глава.

— Играта ти свърши — заявих.

— Да, но е съвсем друго да убиеш баща си или съпруга си. Убедих ги да пощадят живота ти в Лондон. Такава беше сделката.

— Ще съжаляваш. — Забързахме нагоре по наклона на закрития паркинг.

— Не, не мисля.

Думите й смразиха кръвта ми, защото ако Даниъл беше при нея, Луси държеше най-силния коз. Имаше всичко.

Мила стоеше до колата си и ни гледаше как се приближаваме. Лицето й беше безизразно.

— Хванал си я — каза тя. — Поздравления. Здравей, Луси. Чувала съм много за теб.

Луси се втренчи изпитателно в Мила.

— Не те познавам.

— Ще се запознаем. — Тя пристъпи към Луси и сложи пластмасови белезници на китките й. Бутнах Луси на задната седалка и седнах до нея, за да я контролирам. Мила изкара ягуара от гаража и аз й разказах за хаоса на гара „Сейнт Панкрас“.

— Нямам представа къде ще отидат — рече Мила. — Изгубих ги от камерите за наблюдение.

— Знам къде отиват — промълви Луси.

— Предполагам, че ще променят плановете си, след като ти си заловена — отбелязах.

— Сам няма да се разправя с теб — намеси се Мила. — Ще имаш работа с мен.

— Даниъл е наблизо, Сам. Пусни ме и след няколко часа ще го имаш.

— Не ти вярвам. Ти не знаеше, че ще бъда на гарата. Мислеше, че съм в Холандия, вероятно в болнично легло. Не си довела Даниъл. Няма начин да буташ детска количка, докато си играеш на наемен убиец. Скрила си го някъде и сделката е да ми кажеш къде е или ще те предам на Хауъл и Фирмата като убийца и атентаторка. Хауъл беше напълно прав за теб.

— Тогава ме убий, защото няма да ти кажа. Първо ще ме пуснеш.

— На него няма да кажеш, но пред мен ще проговориш — обади се Мила.

— Очарователна е — подхвърли Луси, — но той няма да ме застреля, малка Мис Русия. Между другото, имаш ли си име?

— Наричай ме Мила. Между другото, смятам да те пребия до безсъзнание. Ще ми бъде приятно.

— Луси ще говори — казах на Мила.

— Тук ли мислеше, че ще свършиш? — попита Луси. — Отишъл си във Фирмата, защото си искал да отмъстиш за брат си. А сега си преследвано куче и детето ти не е при теб. Загуби всичко.

— Не. Все още имам теб. — Загледах се в колите отпред.

— Какво ще правите с мен? — попита жена ми.

— Първо ще ни кажеш къде отиват Едуард и Ясмина — отвърна Мила. — И, Сам, млъкни. Това е заповед.

— Да, Сам, това е заповед — повтори Луси.

Мила спря рязко и гумите на ягуара изсвириха. Тя се хвърли към задната седалка и силно удари два пъти Луси, в носа и устата. От ноздрите и ъгълчетата на устата на Луси потече кръв.

— Виж, госпожо Капра, нека да изясним нещата. Ти не означаваш нищо за мен. Няма да говориш със Сам, ако не ти разреша. Ще ни кажеш всичко или ще те убия.

— Съмнявам се дали шефовете ти ме искат мъртва — изпищя Луси. Пръските от слюнката й бяха кървави. — Имам информация за размяна.

— Ти не знаеш за кого работим Сам и аз. Не работя за някое правителство, отговорно пред гласоподаватели, които не си правят труда да се информират по основни въпроси. Не работя за агенция, която се тревожи за бюджет, контролиран от дребни политици. Единственото ми задължение е да върна колата чиста. — Мила се подсмихна. — Не е необходимо да бъда добър пример за никого. Не те харесвам. Не ми харесва онова, което си сторила на моя приятел Сам. Не харесвам жени, които използват децата си като заложни вещи. Ти си ужасна майка и още по-лош човек.

— Знам каква съм — отвърна Луси с окървавените си устни. — И ще сключа сделка с вас. Ще ви заведа там, където мисля, че ще отидат Едуард и Ясмина. Ще отговоря на въпросите ви. Ще ви кажа къде е Даниъл.

— И каква ще бъде цената за този джакпот? — попита Мила.

— Ще ме пуснете, след като заловите Едуард и стоката му, която ви обещавам, че е много интересна. Гарантирайте ми свободата. Ако Сам ме увери, че ще го направиш, ще му повярвам.

Шофьорите на колите около нас лудешки натиснаха клаксоните, когато Мила се върна в потока на движението.

— Нямаш причина да ми вярваш — казах.

— Напротив. Познавам те и знам, че ще удържиш на думите си. — Луси ме погледна и за миг изпитах чувството, че сме се върнали в апартамента ни в Блумсбъри, млада и щастлива двойка, която очаква бебе.

— Ако я пуснеш, тя не може да свидетелства пред Фирмата, че си невинен — заяви Мила. — Няма да те вземат обратно и няма да престанат да те търсят. Ще прекараш живота си в бягство, Сам. Помисли си добре. Нима ще влачиш детето си със себе си?

Размяна. Детето срещу моята свобода. Така поне щях да го намеря, да го видя, да го прегърна и да бъда баща. Тя трябваше да постъпи честно с мен, иначе щеше да умре. И тя го знаеше. Играта й беше свършила. Луси нямаше да ходи никъде, докато не държах в обятията си сина си.

Погледнах Мила. Тя леко кимна и аз се облегнах назад.

— Добре, съдействай ни и ще те пуснем.

— Ако оцелеете — каза Луси.

— Къде ще отидат? — попита Мила.

— В Ню Йорк. Трябва да се срещнем с шефа ми.

— Защо?

— Хванете Едуард и ще разберете.

— Шефът ти. Татуировката ти. Това е „Новем солес“, Деветте слънца, нали?

Луси кимна.

— Какво е това?

— Групировка, която иска власт и не се интересува как ще се добере до нея. Но не мога да ти кажа повече. Не ги познавам.

— Но имаш татуировка.

— Те ме накараха да си я направя. — Луси повдигна рамене. — Като символ, че съм тяхна собственост. Те ме накараха да направя и всичко останало.

— Накарали са те? Нямаш ли свободна воля? Какво пренася Едуард?

— Само той, Заид и Ясмина знаят. Аз не знам.

— Лъжеш.

— Нямам причина да лъжа. Не знам каква е контрабандната стока.

— И ще заминат за Ню Йорк с първия самолет?

— Мисля, че Ясмина първо ще си отиде у дома. Тя и Едуард имат недовършена работа.