Джеф Абът
Адреналин (70)

70

Ясмина.

Нямах време да чакам да се появят тримата смешници. Старите палети с бира бяха наредени в пет дълги правоъгълника в единия край на товарното пространство. Между мен и външните врати имаше дванайсетина метра. Чух най-малко два гласа през две палети. Трябваше да преодолея разстоянието с едно плавно движение.

Мислите ми превключиха на скорост, с каквато не бяха препускали, откакто се опитвах да спася Луси в Лондон. Над главата ми светеха неонови лампи. Стрелях в тях. В помещението настана сумрак. Единствената светлина идваше от залата с казаните.

Ясмина изпищя отново.

Огледах обстановката с окото на трасьор. Имаше палети, върху които да скоча, перила за прескачане и стени, от които да отскоча. Можех да използвам паркур, за да надхитря хората на Едуард. Не бях сигурен колко стабилни са палетите и обикновено тренирах със свободни ръце, а не държейки пистолети.

Забелязах движение вляво, рискувах, изправих се и стрелях веднъж, а после отново се хвърлих на пода. От другата страна на палетата се чу задавен писък.

Забързах по коридора, образуван от палетите. Изведнъж под краката ми изхрущяха стъкла.

От три страни избухнаха изстрели — отпред, зад мен и вдясно.

Бях обкръжен.

Поех наляво, по посока на мъжа, когото бях прострелял. Чух стъпки, които драскаха наоколо. Някой се промъкваше в гръб, за да предотврати отстъплението ми към помещението с казаните.

Само че аз не отстъпвах. Те ме търсеха само между палетите. Ако не бях там, където очакваха, можех да спечеля временно предимство.

Скочих върху високите четири и половина метра палети и побягнах по ръба. Съзрях движение вдясно — друг човек, който завиваше зад ъгъла, където се криех допреди двайсетина секунди — стрелях. Не го улучих. Той стреля едновременно с мен и аз усетих, че куршумът разкъса якето ми и одраска гърба ми. След това почувствах в рамото си парене, което се превърна в мъчителна болка.

Под краката ми се чупеха бутилки. Палетата се разпадаше отгоре. Купчината рухна. Обувките ми се напълниха с бира. Знаех, че ако се спъна и падна, ще се срежа на назъбените стъкла и ще стана лесна мишена.

Скочих на покрива на мотокар и погледнах надолу. Видях изненадано лице, което се криеше зад него. Стрелях, без да се прицеля точно, и изненаданият човек падна. Куршумите надупчиха раменете му. Скочих върху следващата палета и не се обърнах. Болката в рамото ми се засили. Усетих, че по гърба ми се стича топла кръв. Бях ранен.

Не можеше да е истина. Скочих от купчината и се приземих върху бетона.

Единият от двамата се беше върнал. Тупнах на три крачки пред него.

Той вдигна щурмова пушка, но не стреля, а изкрещя:

— Хвърли пистолетите!

Пуснах двата глока и паднах на колене. Ръката ми се изви зад мен към меча уакизаши.

— Горе ръцете! Да ги виждам!

Пръстите ми се увиха около дръжката на японския меч. Обърнах го и острието разряза тънкия ми кожен колан. Благодаря ти, Пит, че ти беше скучно и наточи меча, докато чакахме камиона на фамилията Лин пред нелегалната фабрика. Ако го извадех, мъжът щеше да го види. Престорих се, че дясната ми ръка е увиснала.

— Прострелян съм в ръката. Не мога да я вдигна.

Той направи крачка към мен.

— Кой си ти? Полицай?

— Да бе, полицаите идват по един. Не бъди идиот. Не съм полицай.

Чух хрущене на стъкло зад мен. Краката ми бяха в сянка. Единствената светлина проникваше от помещението с казаните. Човекът зад мен щеше да види меча всеки момент.

— Кой си ти? — отново извика първият мъж.

Другият беше на две крачки зад мен. На три. Едно, две…

Хвърлих се по гръб в разпръснатите стъкла и се претърколих. Якето ми ме предпази от острите ръбове. Мечът уакизаши прониза плътта до костта на крака на човека зад мен. Той изкрещя и мъжът с пушката се вцепени от изумление. Издърпах меча, размахаха го и разрязах бедрото на човека пред мен. Той изрева и политна назад. Куршуми осеяха пода, докато падаше. Никой от нас не е подготвен да бъде посечен с меч. За миг болката сигурно беше толкова силна и остра, че мъжът забрави да ме застреля.

Правилното решение е да не обръщаш внимание на болката.

Чух, че се приближава и някой друг. Боже, колко бяха? Започнах да ритам двамата, докато изпаднаха в безсъзнание. Извадих гранатата от якето си, активирах я и я пъхнах под ръката на единия.

Забързах по другата страна на палетата. Движех се безшумно и пренебрегвах болката.

Чух стъпки, които се приближаваха бързо. Някой паникьосано изстреля серия куршуми в прохода, оформен от палетите. Бутилките се строшиха и избълваха бира.

Чух, че някой коленичи на обсипания със стъкла под и измънка някакво име, а после избухнаха светлина и звуци като малка ярка бойна глава. Разнесе се рев. Забързах край ъгъла и видях мъж, но само един, който се гърчеше в стъклата, заслепен и оглушал от светлинната граната. Грабнах бирена бутилка и я разбих в главата му. Не се олюля. Вторият ритник в главата го простря в безсъзнание. Раменете ме боляха твърде много, за да замахна и да го ударя.

Бях извадил от строя дванайсет души. Едва се държах на краката си. Оставаше още един. Едуард. Проверих пистолетите си. Бяха празни. Единият мъж имаше пистолет с пълен пълнител. Взех го.

Изпълзях от пространството между палетите. Стъклата от бирените бутилки бяха като сигнал. Хрущяха под краката ми и издаваха позицията ми. Движех се колкото можех по-внимателно. Ушите ми кънтяха от експлозията и кръвта ми се лееше. Всичко ме болеше.

Луси. Вързопчето. Ясмина, младата жена, която бях изпратен да спася, мъжа, който беше откраднал семейството и живота ми. „Съсредоточи се. Не се предавай точно сега.“

Не чувах нищо друго, освен хлипане на младата жена. Тя беше ценна за Едуард. Може би заповедите бяха да я пази на всяка цена.

И после гласът й се извиси в писък. Чух ехото от коридора вдясно.

Може би Едуард беше отишъл при нея и бе решил да отстоява позицията си близо до плячката си.