Джеф Абът
Адреналин (54)

54

— Ти си тъпак — рекох, докато гледах насочения към мен пистолет. — Преди малко спасих живота ти. Ако те исках мъртъв, можех да те застрелям в гърба, докато тичахме към микробуса.

— Не те познавам. И щом ти се намесиш, всичко отива по дяволите.

— Всичко отиде по дяволите, защото Ник се обърна срещу теб. Аз го разкрих и всичко, което се случи оттогава, потвърждава, че той се е готвел да те прецака.

— Не те познавам — повтори Пит. Логиката не беше силната му страна. — Загубих всички.

Беше уплашен.

— Виж, Пит. Имам приятели в Амстердам. Може би ги познаваш. Например Грегор. Той имаше магазин за часовници в Прага. Сега живее тук. Беше приятел на Ник. Вършили сме бизнес през годините. Попитай го за мен. — Излагах се на огромен риск, защото не знаех дали Грегор ще потвърди думите ми. Пристъпвах по опънато въже.

— Познавам Грегор. Странният часовникар. Кой друг? Кажи ми друго име. Едно не е достатъчно.

Единственият друг човек, когото познавах, беше Хенрик, любезният барман в „Де Роде Принс“, и бях разговарял с него само един-два пъти. Ако обаче беше умен, той щеше да ме покрие. Нямах представа дали знае каква работа вършим с Мила. Но ако кажех на Пит за „Де Роде Принс“, щях да издам скривалището си в Амстердам. Мила щеше да ме убие.

Но нямаше значение дали Пит ще ме свърже с „Де Роде Принс“. Той скоро щеше да умре.

— Пия в бар на име „Де Роде Принс“ на Принсенхрахт. Знаеш ли го?

— Пил съм там веднъж.

— Барманът Хенрик ме познава.

— И какво пиеш?

— Обикновено бира. — Хенрик ми е сервирал бира само веднъж, но бих пил бирата, която той ми препоръча. Затаих дъх. Не бях много оригинален.

Пит започна да работи с телефона си. Предположих, че търси номера на „Де Роде Принс“ в интернет. Той натисна бутона на високоговорителя, за да чувам разговора.

Но за Пит аз бях Питър Самсън, а за Хенрик — само Сам. Господи!

— „Де Роде Принс“ — чу се гласът на Хенрик.

— Може ли да говоря с Хенрик?

— Аз съм.

— Хенрик, може да ти прозвучи странно, но познаваш ли господин на име Самсън, който пие там от време на време? Не е холандец.

Мълчание. Болезнено и дълго. Усещах дулото на пистолета на Пит, опряно в слепоочието ми.

— Самсън? — попита Хенрик. — Имаш предвид Сам?

— Да. Така ли го наричаш?

Слава Богу.

— Да, всички му викат Сам. Със светлокестенява коса, висок, на двайсет и пет години.

— Да. Какъв е той?

— Каква националност ли е? Не знам. Почакай. Веднъж го видях да изважда разни неща от джоба си, за да намери пари. Остави ги на бара. Паспортът му беше канадски. Забелязах това.

— Знаеш ли с какво се занимава?

— Нямам представа. Той не говори много за себе си. Неприятности ли има?

— Не. Какво обича да пие в бара?

— „Хайнекен“. Виж, имам работа и ти говориш като проклет преследвач. Може би харесваш зелените очи на Сам? — презрително попита барманът. — Да ти уредя ли среща с него? Доколкото ми е известно, той не е обратен, но за всеки случай може да оставиш номера си.

Пит затвори. Мълчанието продължи пет дълги секунди.

— Харесва ми, че не говориш за онова, което правиш. Не обичам хората, които говорят много. — Пит набра друг номер. — Раздрънкаш ли се, умираш.

— Ало? — попита нечий глас.

Грегор. Можеше да бъда мъртъв в следващите десетина секунди.