Джеф Абът
Адреналин (89)

89

Цамбурнах във водата. Не видях тялото на Ясмина. Усетих тегленето на подводното течение под относително спокойните води в шахтата.

Ясмина беше потънала и отнесена.

Напълних белите си дробове с кислород, поемайки си дъх бавно и дълбоко, и прогоних страха си от водата.

И след това се гмурнах. Тъмната вода беше студена, мътна и лепкава. Имах чувството, че ме прегръща смъртта. Понесох се близо до тавана на пещерата, която се срещаше с края на шахтата. Беше от гладък камък, изтрит от водата. Течението ме понесе. Ударих се в скалите и охлузих гърба и главата си. Болка прониза ребрата ми.

Десет секунди в дълбоките води.

Не изпитвах болка, нито страх. Опитвах се да не се паникьосвам и да придам на тялото си форма на торпедо, за да се движи по-бързо. Мракът беше непрогледен. Не бях преживявал такова нещо. Ритах, държах ръцете си пред себе си, за да се предпазя от скрити препятствия в тъмнината, и си повтарях, че имам всичкото време на света.

Петдесет секунди. Поне така предполагах. Белите ми дробове започнаха да ме болят. Започна да ме обзема паника.

Съзрях светлина вляво и се изтласках към нея. Светлината стана по-ярка. Ритах и плувах, опитвайки се да пресека течението и да се отправя към неочаквания блясък. Видях неясните очертания на каменен кръг, същия като шахтата, от която бях избягал. Заритах нагоре, преборвайки се с импулсивното си желание да изпусна стаения въздух от дробовете си. Шахтата беше по-тясна от другата. Издигах се нагоре.

И излязох на въздух.

Поех си дъх няколко пъти. На шейсетина сантиметра над главата ми имаше решетка, кафява от ръжда. Дишах както никога дотогава. Помъчих се да вдигна решетката, но беше завинтена с тежки железни болтове. Не можех да изляза от шахтата.

Звукът на водата обаче беше силен и това сигурно беше течението, което бях чул от конюшнята. Опитах се да изкъртя решетката от камъка, но осъзнах, че не стигам доникъде и губя ценни сили.

Исках да остана в тази ниша на светлина и въздух, но не можех. Детето ми се нуждаеше от мен. Мила също. Дали Едуард я беше убил? Предположих, че не е, защото искаше да знае за кого работи.

Налагаше се да се върна в мрака.

Поех си дъх и погледнах нагоре в каменната шахта като бебе, което наднича към далечен свят в края на родилния канал. Напълних с въздух дробовете си и отново се гмурнах в тъмните води.

Студената река ме повлече. Усетих внезапна промяна надолу в ъгъла на тавана. Спускаше се далеч от земята, повърхността и свещения въздух. Не изпадай в паника. Където и да отидеш, не се паникьосвай.

Потиснах желанието си да се върна в предишната шахта и после докоснах камък не само отгоре, но и отдолу под мен. Тунелът се беше стеснил в гроб. Помъчих се да се върна и водата ме понесе напред между каменните челюсти.

От двете ми страни имаше тесни черни скали. Майка ми, баща ми. Брат ми, който гледа в обектив и безмълвно моли за живота си. Отново щях да бъда с Дани. Детето ми. Луси. Не исках последната ми мисъл да бъде за нея. Замислих се за брат си и си представих как силната му ръка хваща моята.

И после скалите около мен изчезнаха. Далеч горе съзрях светлина. Започнах да ритам. Мускулите ми даваха последните си сили. И в следващия момент главата ми изскочи над водата. Блажен миг. Поех си жадно дъх, закашлях се, обърнах се към водата и повърнах. Бях в озарената от слънчева светлина река. Жив.

Чух бръмчене. Самолет. Спомних си за пистата за частни самолети на картата. Вдигнах глава, както се бях отпуснал в студената вода, и видях самолета „Лиърджет“ на Заид.

Едуард заминаваше.