Джеф Абът
Адреналин (65)

65

Очите на пътника блеснаха от изумление, като видя, че някой стои зад кабината. Беше четирийсетинагодишен и як.

Времето спря за три секунди и после той внезапно протегна ръка и стреля.

Скрих глава зад кабината. Куршумът запали ярка искра върху метала и рикошира някъде в дъжда.

Камионът рязко свърна, премина в другата лента и после бързо се върна в предишната.

Опитваха се да ме изхвърлят. Вкопчих се в хлъзгавия метал и видях, че микробусът на Пит се приближава към страната на шофьора, разпръсквайки фонтани вода. От камиона се разнесе приглушен изстрел, насочен към Пит.

Шофьорът не можеше да кара и едновременно с това да стреля, затова очевидно пътникът стреляше по Пит. Рискувах и събрах сили. Върнах се до ъгъла на кабината и отново чух изстрел. Дръпнах вратата, но друга ръка се опита да я затвори.

Вкопчих се във вратата и се хвърлих напред. И в следващия миг краката ми се подхлъзнаха върху мокрия метал на стъпалото и увиснах над асфалта.

Изпуснах пистолета, който изтрака на пътя и беше смачкан под колелата.

Прозорецът над главата ми експлодира. Разхвърчаха се парчета, които опариха черепа ми. Пътникът стреляше паникьосано. Извих ръка, преместих тежестта си, подпрях крака на вратата и закрих с ръце главата си — всичко това с едно плавно движение, сякаш скачах по перилата на обществени сгради в Лондон.

Хвърлих се с главата напред през прозореца. Гърбът ми се удари в ръба. Започнах да се гърча, опитвайки да се хвана за нещо, ударих силно с лакът пътника в гърлото и го повалих върху шофьора.

Имах пет секунди да спечеля битката. Шофьорът извади пистолет и го насочи към мен. Стреля и куршумът мина над главата ми. Усетих топлината му. Хванах дулото на пистолета и го наведох надолу. Шофьорът трябваше да задържи едната си ръка на волана и неволно натисна спусъка. Куршумът се заби в седалката до крака на пътника, който изкрещя и се преви. Ритнах го. Той се блъсна във вратата и се свлече долу.

Ударих силно шофьора, който се стовари върху вратата. Там, където ме беше одраскал куршумът, болката беше като горяща кибритена клечка, която прокарваха по кожата ми.

Шофьорът ме блъсна, но стъпалата ми се удариха в предното стъкло и ме изтласкаха към него. Нанесох му няколко бързи удара във врата и очите.

Камионът лудешки сменяше посоката си и шофьорът изпусна пистолета, но усетих, че колелата излязоха от пътя и поеха по неравна затревена повърхност.

Подпрях се с крак и увих ръка около врата на шофьора.

— Ще го счупя. Слушай внимателно. Аз няма да те убия, но мъжът с мен ще го направи, ако не ни съдействаш. Искаме само товара. Разбираш ли? — казах на мандарин и леко извих врата му.

Той кимна.

Взех пистолета и го опрях в ребрата му.

— Карай нормално.

Шофьорът овладя управлението и върна камиона на магистралата. Човекът в мерцедеса, който профуча край нас, гневно натисна клаксона и размаха юмрук, без да има представа за схватката в кабината.

Микробусът се изравни с нас. На покрива му имаше дупка от куршум. Пит предпазливо се показа през прозореца. Махнах му.

— Мъжът в микробуса ще те убие — повторих. — Говориш ли английски?

— Малко — отвърна шофьорът.

— Не му показвай, че разбираш. Той е луд. Аз съм единствената ти надежда. Разбираш ли?

Шофьорът кимна. Пътникът беше в безсъзнание и не участваше в разговора.

— Кажи на пазача отзад, че ще спреш. Да остави оръжията си и да излезе с вдигнати ръце. Ако му кажеш нещо друго, ще те прострелям в коляното.

Той се подчини и заговори по предавателя.

Направих знак на Пит да кара след нас и по моя заповед шофьорът зави на следващия разклон. Примигах, за да изтръскам потта от очите си. Карахме по пътя четири километра и нещо. Видях пустеещи земи, над които се стелеше сива мъгла. Крави пасяха трева. Може би наблизо имаше мандра. Не забелязах хора. Пътят беше стар и тесен. В далечината съзрях каменна сграда. Приличаше на склад.

— Запомни, прави каквото аз ти казвам. Не слушай мъжа в микробуса. Ще отидем в склада и после ще вземем камиона. Разбираш ли?

Шофьорът кимна.

Пит слезе от микробуса. Държеше пистолета си. Измъкнах шофьора от кабината, като го държах на прицел.

Чух изтракване на метал и се обърнах. Задната част на камиона се отвори. Пит отскочи назад.

— Прави каквото аз ти казвам — извика шофьорът на мандарински.

— Не стреляйте! — изкрещя пазачът и слезе с вдигнати ръце.

Престъплението е вид война. Но докато хората умират за родината си, малцина биха дали живота си за престъпни босове като фамилията Лин. Лоялността е дим, който се разнася от пепелта на алчността в този свят. Промяната на вятъра го разпръсква.

— Откъде да знам, че няма да ме убиеш? — попита шофьорът на китайски.

— Защото ако исках да те убия, вече щеше да си мъртъв — отвърнах.

Настъпи мълчание, докато той взимаше решение. Предпочете да се довери на спокойствието в гласа ми. Пазачът беше четирийсетинагодишен, уморен и възпълен. Устните му трепереха, докато гледаше кравите върху меката пръст.

— Вземи. — Пит ми подаде пистолета си. — Убий ги.

— Не тук навън. Изстрелите ще отекнат в празното поле и няма да влача трупове в гората. Ще ги заведа в склада. Ти провери товара. Ако има чипове за проследяване на стоката, откъсни ги. Фамилията Лин може да следят стоката. Аз ще се погрижа за тези типове.

Пит погледна китаеца и се усмихна.

— Боже, колко са тъпи. Стоят си кротко, докато ние говорим как ще ги убием, а те нямат представа.

Пазачът обаче може би схващаше за какво става дума, защото имаше такъв вид, сякаш се готвеше да побегне панически.

— Успокойте се. Всичко е наред. Елате с мен — казах на мандарински и наредих на шофьора да смъкне приятеля си, който беше в безсъзнание, и да го носи. Той се подчини и преметна на рамото си пътника.

— Това е първият ми курс — заеквайки, каза пазачът на мандарински. — Бях учител. Зетят ми ме забърка. Не разбирам много от такива курсове… — Той носеше бейзболна шапка с емблемата на „Янките“.

Двамата вървяха пред мен. Прехвърлихме се през оградата и се отправихме към склада. Обърнах се. Пит беше влязъл в камиона.

Складът беше стар и когато ритнах вратата, старата ключалка се разби. Направих им знак да влязат.

— Моля те, не ни убивай! — с уплашен глас каза пазачът.

— Седнете.

Шофьорът остави на пода мъжа, който дойде в съзнание, и седна.

— Той трябва да си мисли, че двамата сте мъртви. Разбираш ли? Но аз няма да ви нараня.

Те кимнаха, без да откъсват очи от пистолета.

Отстъпих крачка назад.

— Дай ми шапката си — казах на пазача.

Той свали бейзболната шапка от главата си и ми я хвърли. Улових я и покрих с нея окървавената си глава.

— Портфейлите и документите ви.

Те ми ги хвърлиха треперейки и аз ги разгледах.

— А сега станете и се обърнете.

Те го направиха бавно. Ударих ги с ръкохватката на пистолета и те се свлякоха на земята. Удрях ги, докато изгубиха съзнание, а след това изстрелях три куршума в рушащата се стена. Пред лицето ми се разхвърчаха трески и прахоляк. Избърсах кръвта от кокалчетата на пръстите си.

Върнах се при камиона. Пит четеше документите. В товарителницата пишеше, че цигарите са турски и пътуват за Лондон. Разбира се, не беше така. Бяха произведени в Китай, по всяка вероятност във фабрика, полускрита в земята.

— Имаше ли проследяващи чипове?

— Не — отвърна той. — Хубава шапка.

— Тогава да тръгваме.

— Искам да видя китайците. — Той се втренчи изпитателно в мен.

— Ами, отиди. — Трябваше да го застрелям.

Изведнъж на пътя се появи малък син фермерски камион.

Шофьорът, възрастна жена, ни изгледа с любопитство, докато минаваше покрай нас.

Това ядоса Пит.

— Да се махаме оттук. Ще почистим кръвта и ще те превържем в кабината. Аз ще карам камиона, а ти — микробуса.

Потеглихме.

Погледнах малкия склад в огледалото за обратно виждане. Никой не излезе оттам.

* * *

Пристигнахме в Белгия и минахме покрай пустеещите сгради на стария граничен пункт. Лампите по пътя, които се активират в облачни дни, в Белгия светеха в жълто, а във Франция — в бяло.

Нямах мобилен телефон. Пит все още беше нервен и мислеше, че може да го измамя. Нямаше начин да се свържа с Мила. В микробуса нямаше вграден телефон, но имаше джипиес. Нямах оръжия и не можех да заложа капан. Главата ми се замая от загубата на кръв от раната в скалпа.

Реших да не действам слепешката.

Време беше да разбера дали Мила ми е казала истината.