Zотов
Еликсир в Ада (93)

Деветдесет и втора глава
Фрау Браунщайнер

след една седмица, 14:00 часа

Мария-Антоанета разглеждаше с любопитство окървавения гост, който вече повече от час чакаше търпеливо шефа в черното плюшено кресло. Пришелецът не изглеждаше много добре, но през двата века, откакто работеше в канцеларията на шефа, кралицата бе свикнала да вижда и по-страшни неща.

Мъжът, облечен в димящи остатъци от петниста униформа със зелена лентичка, разкрасена с арабски плетеници, държеше на коленете си картонена кутия и непрекъснато вадеше от нея ту ухо, ту челюст, ту око, като безуспешно се опитваше да ги сглоби, сякаш бяха елементи от детски конструктор „Лего“. Странният посетител нямаше глава, а на оцелялата му по чудо част от брадичката се виждаше само кичур от обгорената му дълга брада и затова беше невъзможно да се разговаря с него.

В Града очакваха идването му вече единайсет години, често съобщаваха, че всеки момент ще пристигне, и изпращаха пред Адските порти лимузина, на която със златни букви беше изписано „Шамил“. Но всеки пък се оказваше, че съобщението е фалшиво. В крайна сметка той пристигна в момента, когато изобщо не го очакваха, и шефът вече половин година не можеше да намери време да си поговори с него.

Мария-Антоанета се накани гостоприемно да му предложи чаша чай, но веднага се сети, че той няма с какво да пие. Нищо не можеше да направи по този въпрос, но трябваше да забавлява с нещо госта, докато шефът се освободеше. Тя се усмихна дежурно и му подаде тубичка лепило „Момент“. Той й благодари с кимване, отново извади ухото от кутията и го намаза с лепило с обгорения си пръст. Ако се съдеше по синята лампичка, която мигаше на интеркома, шефът продължаваше да се опитва да се свърже с Небесната канцелария, но по неизвестна причина номерът даваше заето. Щракването от осъществената връзка прозвуча много неочаквано и я накара да потръпне. Прекрасно, най-сетне му провървя.

Шефът с неописуемо страдание изтърпя паузата, изпълнена с музиката на арфистките.

— Може да прозвучи банално, но нямах съмнения, че пак ще се обадиш — каза царствено Гласът. — Ако не се лъжа, последния път се сбогувахме за следващите сто години, нали?

— Общо взето, последния път се обади ти и беше доста разстроен — парира го шефът. — Така че нека не започваме веднага с хапливите подмятания.

— Това е много трудно, особено в светлината на последните новини за изригването на вулкана в Индонезия — избоботи Гласът. — Пак ли е дело на твоите ръце? Както и да е, кажи какво искаш?

— Предполагам, че тъй като ти непрекъснато виждаш и чуваш всичко, вече отдавна знаеш какво се е случило? — изрече ехидно шефът. — Не искаш ли да ме поздравиш?

— Никога не съм ти пожелавал успех — отсече студено Гласът. — Така че ще минеш без поздравления. Раят и Адът не рухнаха, всичко се успокои и системата от контрасти и противовеси ще си остане същата. Знаех, че заплахата ще се размине, и затова не ти помогнах.

— О, да, разбира се! — възхити се шефът. — Как можах да забравя! Това е просто една прекрасна, направо великолепна позиция! А това, че благодарение на твоя вечен будистки непукизъм и удобната ти позиция „да става каквото ще“ изгубихме Менделеев, не те вълнува особено, нали?

— Вълнува ме — съгласи се Гласът. — Но какво да се прави? Значи такава е била съдбата му.

— На всички въпроси имаш един и същ отговор — въздъхна шефът. — Между другото, поръчителят на всички тези убийства се оказа ъ-ъ-ъ… едно момче, което май е работило за теб.

— Той не е работил за мен — отвърна Гласът. — Ако се съди по постъпките му, по-скоро е работил за теб. Искам да ти напомня, че вече съм казал: „Ще дойдат при вас и ще говорят от мое име, но вие не им вярвайте, защото тези пророци са лъжливи.“ Забрави ли това?

— Помня го — потвърди унило шефът. — Добре, да оставим тази тема. Но искам да ти заявя, че аз също нямам нищо общо с това. Понякога хората сами си измислят ужасни неща, а околните започват да твърдят, че аз съм ги тласнал по наклонения път и аз съм им натъпкал главите с такива идеи. Нищо подобно. В сравнение с някои хора аз съм направо агнец.

— Това е интересно сравнение — развесели се Гласът. — И какво си решил да правиш с тях сега? Имам предвид с твоите оперативни работници и с твоите престъпници?

— За отец Андрей още не зная — сподели уклончиво шефът. — Тези неща ги решава Главният съд. Но той няма да скучае. Във Ведомството ще свикаме специално заседание, ще направим мозъчна атака и ще измислим такива неща, че всички ще ахнат. Общо взето, той е страшно изненадан, че се е озовал в Ада. Мислел си, горкичкият, че ще се озове в Рая, и без малко не откачи. С Краузе постъпих както се канех — изпратих го в деветия кръг, във вечните ледове да приготвя месо за печени шишове на пингвините. Мисля, че там ще развие бурна дейност, защото той все пак е германец, а тази нация е като еврейската и навсякъде се урежда добре. На доктор Склифасофски, който окончателно полудя, му заличих самоличността и го направих бяло тигърче в зоопарка. По всичко личи, че там му харесва, туристите с радост се снимат с него и го хранят с мляко от бутилка. Прослушах записа на диктофона му. Най-обидното е, че е прав за някои неща. Нашата система в Града може да вкара в лудницата дори здрав човек. Но няма да я променям, я! Тя нарочно е създадена така, та хората да страдат и да се мъчат в Ада.

— Би трябвало да работиш в правителството на Русия — подсмихна се Гласът. — Там е същинско неразорано поле за твоите експерименти. Добре, а с какво реши да наградиш Калашников?

— Дадох му ново жилище в елитен район — обяви важно шефът. — С камериерка, с портиер и с всичко останало. Дадох му и нова кола. Каня се да му вдигна и една вила в хавайския район. Какво друго му трябва на един руснак? Даваш му кола, апартамент и вила и той вече си мисли, че от Ада е отишъл в Рая. Бях сигурен, че той ще се върне от Земята, макар че дори и на мен ми харесва от време на време да си почивам на морето. Засега момчето е затънало до гуша в работа, макар че на мен ми се ще да направя изключение и да го пусна в отпуск за една година. Заслужи си го. А ти защо не пуснеш жена му от Рая да се видят? Поне по време на някоя туристическа екскурзия?

— Ще си помисля — обеща Гласът. — Но само ако гарантираш, че няма да се случи нищо греховно. Много добре знаеш, че не мога да допусна това.

— Двамата не са се виждали осемдесет години. Разбира се, че между тях не може да се случи нищо греховно! — каза иронично шефът. — Добре де, по-късно ще обсъдим това. В момента Малинин е на пластична операция, както и отец Андрей, защото беше много обгорял по време на пожара в избата. Отначало беше страшно сърдит на Калашников, че не го е измъкнал навън. Високото звание и пълната ракла със злато, както и постоянен пропуск за квартала на нимфетките са му гарантирани. Да, взеха ни акълите този Андрюша и старият доктор! Още не мога да си поема дъх. Но всичко е добре, когато свършва добре.

— За мен би свършило добре, ако Адът престанеше да съществува — изхили се цинично Гласът. — Но какво хубаво би могло да има в това, че са победили силите на злото? Обаче аз ще взема предвид факта, че в крайна сметка те са надвили едно още по-голямо зло, и ще си замълча.

— Благодаря — поклони се палячовски на слушалката шефът. — Жертвите на престъпленията също се съвземат лека-полека. Отначало бяха толкова обгорели, че никой не можеше да ги разпознае, а освен това бяха изпаднали в шок. Дори на Франкенщайн му е било трудно да преживее такова нещо. Не си спомнят нищо, защото Поръчителят през пялото време им е слагал приспивателни и обездвижващи серуми. Ще преминат през курс на рехабилитация в болницата, сетне ще им направят по една бърза пластична операция на лицата и отново ще отидат да изтърпяват наказанията си. Момичетата в еврейската столова вече тъгуват за Хитлер. Вярно, Хензел така и не се намери. Малинин каза, че го нямало в къщата на отец Андрей. Майната му. И без това рано или късно пак ще се появи в Града и тогава вече ще ми плати за всичко. Не открих при нас и брат Ираклий. Сигурен ли си, че го няма и при теб в Канцеларията?

— Сигурен съм — потвърди Гласът. — Щом не е нито в Рая, нито в Ада, просто нямам представа къде би могъл да се дене след смъртта си. Преровихме всички архиви, но не открихме никаква следа от него.

Шефът се замисли дали да не съобщи на Гласа още една информация, която леко го тревожеше, но след като се поколеба за миг, се отказа. Разполагаше с още малко време и щеше да се опита да реши сам проблема.

Плазменият екран излъчваше новите реклами, които бяха изпратили по „хелент“, за да получат одобрението му. Разтърквайки червените следи от въжето на шията си, Саддам Хюсеин излизаше от гроба и размахваше мобифон с думите: „Мама не отговори! Излиза й скъпо, когато някой я търси!“ Не звучеше зле. Трябваше да се разпореди да започнат да я въртят по двеста пъти на ден. Съдът още не бе заседавал за Саддам, тъй че можеше да изкара малко кинти.

— Имам работа — откъсна го от мислите му Гласът. — И за разлика от работата на такова чудовище като теб моята е благородна. Доколкото разбирам, вече каза всичко, което искаше. Ще се сбогуваме ли?

— Чакай малко. — Шефът взе от бюрото предварително подготвените листове, запълнени с едър разкривен почерк. — Искам да ти кажа нещо, направо ще пукнеш от смях. Само чуй какво изумително писмо получих днес.

Шефът сложи ръка на кръста си и започна да чете, имитирайки артистично баварски акцент:

— „Скъпи и любими Ръководителю! Пише ви една ваша скромна поклонница — инвалидът от войната, унтерщурмфюрерът от СС фрау Хермина Браунщайнер. Бързам да ви информирам, че моят съсед — русише доктор фон Склифасофски, е държавен престъпник, опасен убиец и тайно подкопава устоите на Града…“

Шефът едва сдържаше смеха си, но продължаваше да говори с акцент:

— „Аз нямам крака, но имам умна глава. Когато забелязах, че докторът често се прибира късно вкъщи, си спомних, че у нас, в Германия, така постъпваха нелегалните и червените свине — врагове на Третия райх. След като пробих с помощта на перфоратор дупки в бетонната стена, която ни дели, започнах да наблюдавам Склифасофски. За кратко време успях да събера потресаващи данни за това, че той се кани да извърши серия от убийства на известни хора. Въпреки отвратителното качество на протезите на краката ми и старата ми инвалидна количка на два пъти го проследих до местопрестъплението, наблюдавайки го с военен бинокъл от едно безопасно укритие. Първия път с помощта на някаква неизвестна напитка той изгори един китаец с очила, а втория път уби с въздушна пушка с някаква загадъчна система за действие непознат за мен интелигент. Успях да заснема всичко това отдалеч с любителска камера и любезно прилагам касетите. Хер Шеф! Искрено се надявам, че моят донос ще бъде оценен по достойнство от вас и аз най-сетне ще бъда преместена от тази кочина в достойно жилище, оборудвано със специална техника за инвалиди. Искам също така да ви информирам, че вече цял месец не мога да следя новините, защото скромната ми заплата не ми позволява да харча пари за вестници, а телевизорът ми отдавна не работи, тъй като домоуправителят пренебрегва настоятелните ми молби да ми изпрати телевизионен техник. Моля да ме извините, че не можах да ви изпратя това писмо по-рано, но през последната седмица изпитвах фантомни болки в краката и почти не ставах от леглото. Смятам, че усилията ми за залавянето на престъпника ще бъдат щедро възнаградени. Зиг хайл! Винаги ваша унтерщурмфюрер от СС и инвалид от войната Хермина Браунщайнер.“

Шефът захвърли листа на бюрото. Лицето му се свиваше и отпускаше като гумена топка.

— Само си представи! Ние се побъркахме, вдигнахме на нокти всички, хората по цели нощи не спяха, а пък тази бабичка отдавна го е проследила. И целият проблем е в това, че телевизорът й не работи от сума време и тя не е знаела какво съобщават за започналите убийства. Ако не беше старческото й оглупяване, може би щяхме да хванем Склифасофски почти веднага! Да, направо звучи като виц.

Без да се наговарят, шефът и Гласът се разсмяха едновременно.