Zотов
Еликсир в Ада (13)

Дванайсета глава
Теглото на водата

21 часа и 34 минути

Сервитьорката, която отиде при тях, не ги попита какво ще си поръчат. Това нямаше никакво значение, защото винаги предлагаха едно и също. Тя завъртя на два пъти колелцето на фалшивата запалка „Зипо“ и запали фитилчето на свещта, която се бе разтекла върху изпъстрената с мазни петна покривка.

— Добър вечер, господа. Имате ли купони?

Вместо да й отговори, Калашников протегна черната пластмасова карта с рогатата холограма в левия ъгъл, стискайки я небрежно с два пръста за единия край.

Сервитьорката примигна, изправи се и започна да мачка къдрите на захабената си престилка.

— Ей сега ще сменим покривката. А освен това с този статут ви се полага неограничено количество „Хелтика“. Изчакайте един момент, трябва да изтичам до VIP-склада.

В Адската жега студената бира се смяташе за невиждан разкош. Алексей кимна небрежно. Лека-полека свикваше с ролята на галеник на съдбата. До него Малинин бе свалил фуражката си и се гърчеше от задуха и любопитство, но деликатно не задаваше въпроси на началството си.

Край масата им се появи лустросаният оберкелнер, който явно беше бивш милиардер. Застлаха масата с шумоляща колосана покривка, а върху нея, хвърляйки игриви сенки, се появиха две халби ледена бира „Хелтика“. Оберкелнерът се приведе и постави между колегите чиния, от която се разнасяше миризмата на изгоряло олио отпреди три дни. Тя беше пълна със стандартното блюдо fish and chips. За съжаление условията за VIP-снабдяване не засягаха качеството на местните храни.

Калашников неохотно набоде с вилицата си прегорялата суха треска. Естествено, те можеха да отидат в нелегалния ресторант на Вонг и да хапнат по едно пиле с лимонов сок, но никой не знаеше дали шефът не се е разпоредил да следят движението им из Града. При всички случаи сега не биваше да излага на опасност Вонг, защото след това щеше да се изтормози, докато открие хубаво нелегално заведение в „Чайнатаун“.

Малинин забрави за миг съмненията, които го терзаеха. Отпи глътка ледена бира и докато усещаше как блажената хладина се разлива по хранопровода му, изпита чувство, което много приличаше на оргазъм. Само след секунда щеше да изпадне в състояние на анабиоза като истинска жаба.

Калашников въртеше замислено вилицата в ръцете си. „Ни хайвер ти се яде, ни компота можеш да преглътнеш“, спомни си той фразата от книгата на един велик драматург, която преди година размени срещу нещо на черния пазар. Драматургът също живееше отскоро в Града, но Алексей не знаеше къде точно го бе разпределило Управлението за наказания.

— Вода — прошепна ясно той, след като най-сетне успя да забие зъбците на вилицата в треската. — Това е било вода.

Унтерофицерът не се задави с бирата, но застина с халбата, която вече бе вдигнал към устата си. Кехлибарените струйки потекоха по покритата му с рижава четина брадичка.

— Общо взето, аз реагирах по същия начин — каза мрачно Калашников, загледан в Малинин, и заряза треската. — Казано накратко, анализите, направени от Склифасофски, потвърдиха, че веществото, което е изпепелило Хитлер, представлява петдесет грама дестилирана вода, макар че в нея можеше да има и някакви примеси. Ние пием такава вода всеки ден. Остана да уточним само една дреболия — как е успяла да се превърне в течност, в сравнение с която сярната киселина е като портокалов сок.

Малинин постепенно започна да възвръща способността си да говори. Но произнесе първите думи, без да сваля халбата от устата си и край масата се разнесе нечленоразделно бълбукане.

— Ашехакокаха… Пу, да ти се не знае… Извинете, вашброде. А шефът какво каза?

— Че какво може да каже? — усмихна се горчиво Калашников. — Той просто е изпаднал в шок. Изпрати спешно група специалисти да вземат проби от водопровода, от артезианските кладенци и дори от канализацията. Последното никак не им хареса, но нали познаваш боса. Ако нещо му трябва на всяка цена, може да натика главата на човека в лайната.

— А Ван Ли и Краузе наистина ли не успяха да установят нищо? — Малинин пресуши останалата бира на един дъх. — Нали най-добросъвестно претършуваха целия приют за възрастни хора, в който фюрерът работеше.

Калашников побутна настрани чинията, тъй като не можеше да се насили да преглътне дори и едно парченце от ястието, което му бе писнало. Сетне също отпи от ледената течност и лекичко примижа от възторг. Половината заведение го гледаше с нескрита ненавист.

— Както се очакваше, не откриха нищо — обобщи Алексей и се облиза. — Най-младият престарял евреин в това весело заведение е на деветдесет и осем години. Те дори нямаха представа кой точно е приготвил ястието за празника. Всичките са почти слепи, нямат зъби и от сутрин до вечер точат лиги в леглото. Това е положението на тяхната крехка възраст. Аз никога не съм се радвал, че се озовах в Ада млад, но сега си мисля, че по принцип това не е чак толкова лошо.

В ъгъла се разнесоха разочаровано свиркане и ругатни — руският национален отбор отново бе изгубил по време на световното първенство по футбол. Калашников не знаеше какво ставаше на Земята в действителност. Може би в руския квартал на Града показваха тези шегички нарочно, за да развалят настроението на запалянковците. Не беше изключено това да е и някаква фалшификация, защото просто нямаше начин нашите да губят с такова завидно постоянство. Само че повечето руснаци в Ада, особено онези, които се бяха появили в Града наскоро, смятаха, че картината, която им излъчват, е истинска и затова със садистично нетърпение очакваха двамата треньори на националния отбор на Русия да им дойдат „на гости“.

Врявата още не бе стихнала, когато изображението на футболната топка изчезна от екрана на огромния телевизор и рошавият водещ на новините отново се появи. Този път не беше с очила и не излъчваше тържествено високомерие.

— Добър вечер, вие сте с Влад Кистев. Прекъсваме прякото предаване на световното първенство, за да ви съобщим новината за едно извънредно произшествие.

Мобилният телефон в джоба на Калашников иззвъня настойчиво.