Zотов
Еликсир в Ада (47)

Четирийсет и шеста глава
Багажната клетка

7 часа и 21 минути

Вдигайки очи нагоре по навик, придобит на Земята, убиецът благодари на всички демони покровители за късмета, че му се наложи да се забави на път за гарата. Само на някакви си сто метра от него копоите отваряха с помощта на най-обикновен ключ същата онази багажна клетка, в която Хензел бе сложил последната пратка, пристигнала на негово име. Ако бе дошъл тук с двайсет минути по-рано, всичко щеше да е свършено и както се казва в криминалните романи, щяха да го спипат топъл-топъл.

Той наблюдава известно време действията на копоите, убеди се, че никой не му обръща внимание, седна на пейката и дръпна сивата шапка над очите си. Естествено, най-логично бе веднага да хукне да бяга от гарата, защото ако копоите го разпознаеха, щяха да си зададат твърде много въпроси… Но изкушението да види какви ще са последствията беше огромно. И така, едната капсула явно бе изчезнала. В резултат на това копоите щяха да се сдобият не просто с пепел от жертвата, в която се съдържат някакви жалки молекули, а с чиста проба еликсир, който много бързо щеше да ги отведе до отговора. Това означаваше, че му остава много по-малко време, отколкото си мислеше.

Какво пък, той все пак имаше изход. Просто щеше да се върне към първия си опит — за едно денонощие щеше да убие двама души и това щеше да накара копоите да тичат напред-назад с изплезени езици. Веднага, щом изпълни последната поръчка, веднага ще си купи нови документи от „Чайнатаун“, ще се качи в експреса и ще замине за някоя от отдалечените покрайнини. Ще постои там две години, изчаквайки копоите да се укротят и да изгубят следите, и тогава ще приведе в действие плана, за който си мечтаеше толкова сладостно.

Килърът вече съвсем прозрачно бе намекнал на Свръзката, че няма смисъл да му изпращат еликсира на малки дози, а сега поводът за това направо беше прекрасен. Още днес щеше да се обади и да каже, че копоите са взели всичкия еликсир от багажната клетка и че следващият куриер трябва да бъде последен.

Той отново съсредоточи вниманието си върху копоите, наобиколили клетката, и се изплю презрително. Дърварска работа. Правеха се на гениални следователи, но цялата им операция не струваше. Трима прикриваха с телата си четвъртия, който се бореше с вратичката, а останалите се бяха пръснали наоколо, правейки се на скучаещи зяпачи или на пътници, които чакат влака си. Но пронизващите им професионални погледи, с които оглеждаха тълпата, издаваха напълно какви са тези типове. „Дилетанти — помисли си със задоволство убиецът и се отпусна на пейката. — Ако не беше Калашников, никога нямаше да се докопат до тази клетка.“

В същия миг тялото му се разтресе, сякаш го прониза ток. Докога щеше да търпи този копой? На Поръчителя му беше все едно, защото се вълнуваше единствено от изпълнението на задачата и не знаеше какво му се пише на Изпълнителя ден след ден, но в същото време той всеки миг ходеше по острието на бръснача. Затова взе категоричното си решение. Когато довечера се обадеше на Свръзката, щеше да го помоли да му изпратят по последния куриер специална капсула — като онази, която му свърши работа за отстраняването на Менделеев. Той нямаше да се лиши от удоволствието да доближи мензурата с еликсира до разлигавената уста на този копой и да си поговори с него една-две минути, та да му каже всичко, преди да го изпрати в НЕБИТИЕТО.

В същото време край багажната клетка се случваше онова, което развълнува убиеца. По лицата на копоите край клетката не се четеше никаква радост. Те бяха мрачни и загрижени. Единият от копоите — азиатец с жълта вратовръзка, извади мобилен телефон от джоба си. От какво ли бяха толкова недоволни? Поклащайки се на болните си от подагра крака, при копоите отиде старец с униформа на служител на гарата, посочи към клетката и заговори раболепно. Азиатецът му задаваше отривисто въпроси, а дядото свиваше притеснено рамене. В следващия момент дотичаха още десетина души с еднакви костюми и убиецът се изненада от огромния брой копои, които бяха изпратили на тази гара. Лицата им помръкваха все повече и повече и станаха откровено зли. Килърът най-искрено съжали, че не притежава способността да чете думите по устните, тъй като в момента би дал мило и драго, за да разбере за какво си говорят.

След като оставиха охрана край багажната клетка, азиатецът и още един от копоите — европеец с бели коси, отидоха някъде заедно със стареца, който изглеждаше страшно разстроен. Охранителите имаха доста изнервен вид и започнаха да разглеждат тълпата още по-съсредоточено. Един от копоите задържа за миг погледа си върху килъра и на него му прилоша. Явно вече нямаше да се случи нищо интересно и щеше да е по-добре моментално да изчезне оттук.

Убиецът стана от пейката и си пое дъх. Нямаше съмнение, че висшите сили го покровителстваха. Приживе винаги се дразнеше от хората, които често закъсняват и за оправдание измислят невероятни предлози, но в този момент беше готов да разцелува всеки от тях. И ако някой му кажеше, че мързелът удължава живота, нямаше да спори с него.

Тръгна бавно към изхода на гарата, за да не привлича ничие внимание. Мина покрай продавачите на вестници, зави покрай будката с неизменните fish and chips и излезе навън. Там на безплатния паркинг търпеливо го очакваше верният му стар велосипед с огромни колела…

Той не видя как Краузе и Ван Ли продължаваха да се обясняват на висок глас с дон Филип, който въпреки уплахата си упорито твърдеше, че точно това е багажната клетка на Хензел и че той я познава безпогрешно, защото на вратичката й е надраскана неприлична руска дума, която нито един истински кабалеро не би изрекъл на глас.

Ван Ли отново набра номера на Калашников, но телефонът му не отговаряше. Китаецът изруга на родния си език. Той нямаше представа как ще обясни на Алексей онова, което изпита през първите секунди, след като отвориха багажната клетка… И откриха, че тя е празна.