Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Элемент крови, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Еликсир в Ада

Преводач: Ива Николова

Език, от който е преведено: руски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5069

История

  1. — Добавяне

Четирийсет и девета глава
Обект номер четири

8 часа и 40 минути

Небръснатият готвач с мръсна шапка лениво разсипа кафеникавата каша в пластмасовите чинии. Посетителите на столова №300 гадаеха какво ли може да е това. Оптимистите предполагаха, че прилича на пюре от ряпа, а песимистите също смятаха, че това е пюре, но вече е било изядено веднъж от някого.

След като получиха полагаемите се порции, двамата мъже с раирани дрехи наляха в пластмасовите си чаши гъстата субстанция с наименованието „кисел“ и се отдалечиха към дъното на помещението. Обстановката в столовата беше обичайна и изобилстваше от хлебарки, наплют от мухи черен хляб и персонал, който мразеше посетителите. По-ниският мъж избърса повърхността на мръсната маса с ръкав и покани другия да седне.

Двамата мъже бяха твърде различни. Единият беше як, с бича физиономия, разкрасена с дълбоки белези, с едно изтекло око и с квадратна челюст. Другият беше дребен, плешив, с брадичка и толкова подвижен, та създаваше впечатлението, че не може да се задържи на едно място дори за две секунди. Няколко минути двамата колеги мълчаха, разпъждайки от време на време мухите, които възторжено кацаха върху сивкавата маса в чиниите. Накрая плешивият не издържа:

— И въпреки всичко е странно защо си тук. Мислех си, че ти изобщо не съществуваш.

— Вече за стотен път ми казваш това — отвърна здравенякът и с видимо неудоволствие се откъсна от пюрето. — Няма ли да престанеш, а? Граф Дракула също е тук, но това кой знае защо не учудва никого. А пък мен ме изтормозиха да ме питат цели двеста години… Само да мина по улицата, и хлапетата ме сочат с пръст! — Той почука възмутено с чугунената вилица.

— Това е съвсем разбираемо, защото ти на практика си персонаж от приказките — обясни му плешивият и размаза с отвращение ряпата по чинията. — Също като цар Иван и Сивия вълк или нещо подобно. В природата няма такива същества. И изведнъж — хоп! — я ме вижте какъв съм красавец! Дракула е реална историческа личност, питай когото си щеш. Той си е имал лично княжество в Трансилвания, където набучвал на кол поданиците си.

— Да, бе, а сега най-спокойно продава цветя, докато ние се гърбим от сутрин до вечер — измърмори мрачно дебелакът с пълна уста. — Пък и тук е пълно с разни царе Ивановци. Я виж — синът на цар Иван Грозни, който също е Иван, отива да си вземе още една порция ряпа.

— Не се изразих съвсем правилно — изрече плешивият. — Просто за теб не се споменава нищо в никакви документи. Има само една книга на някаква смахната писателка и толкова. А след това се озоваваш в Града и — стой, та гледай! Започваш да се оглеждаш и изведнъж зърваш наблизо и децата на капитан Грант да слагат асфалт, и Квазимодо да продава бира.

Доволен от шегата си, плешивият се изкиска.

— Може да не си чувал, но, общо взето, опитите за възкресяване на хора се правят доста отдавна. — Здравенякът очевидно се разгневи и белезите му почервеняха.

— Защо не ти минава през ума, че това може да е реалност? Да, аз бях възкресен, а след това умрях отново и се озовах тук. Преди това не съм съществувал като човек. И какво странно има в това? В града срещнах хората, заради които съм се появил на белия свят. Благодарение на един от тях мога да свиря на цигулка. Те не са ме молили да им върна ръката си или главата си. До ден-днешен не зная защо се държах така — дали защото съм имал мозък на друг човек, или защото това е било проява на ужасния ми характер? Я, по-добре да хапнем.

Плешивият отново се съсредоточи в кафеникавата маса. А след като се бори известно време с нея, побутна с отвращение чинията към колегата си.

— Яж, батка. Аз се нахраних, честна дума.

Дебелакът с удоволствие дръпна към себе си новата порция. Явно му беше абсолютно все едно какво ще яде, само и само да си натъпче стомаха.

— Само че — продължи плешивият, въртейки се на табуретката, — защо хората не изчезват оттук, когато ги възкресяват на Земята? Например на остров Хаити възкресяването на заровени в пресни гробове трупове и превръщането им в послушни зомбита, което негърските магьосници вуду извършват, е придобило повсеместен характер.

— Направо ще ме подлудиш — разсмя се дебелакът.

— И откъде научи това? Да не си чел вестник „Експрес смърт“? Разбира се, случват се такива неща и е достатъчно да погледнеш мен. Но, от друга страна, това е пълна глупост. Ние попадаме в Града в състоянието, в което сме умрели. Дори се наложи да направят пластична операция на Хитлер, защото беше толкова овъглен, че никой не можеше да го познае. Но ако възкресяват някого от нас на Земята, се получават две копия — направо раздвоение на личността. Абе, пълна глупост! В Ада говорих с онзи пич, чиято ръка ми присадиха. Когато ме възкресиха, ръкава му се държеше много странно… Но това няма значение. Най-важното е, че съществувам. Макар че, честно да ти кажа, самият аз не разбирам тази работа напълно. Уж вече съм мъртъв, но изведнъж — хоп! — и въпреки това съм в Ада. Излиза, че кръгът се е завъртял отново. Поне да имаше за какво!…

— Знаеш ли за какво още си мисля — рече плешивият, докато наблюдаваше как пюрето изчезва в необятната паст на събеседника му, тъй като все не можеше да се успокои на тази тема. — Дали това, че вече от осемдесет и две години живеем в една стая и спим в едно легло, е наказание за теб или за мен?

— За мен ли? Ха-ха-ха! — разсмя се гръмогласно дебелакът и коремът му се разтресе. — Само да беше видял физиономията си, когато те доведоха за пръв път при мен… Денем седмици наред се свираше в ъглите, а нощем викаше майка си! Я се погледни, кого би могъл да изплашиш? И без това не можеш да говориш ясно, а когато ме зърна, без малко не стана пелтек завинаги. Това наказание е за теб. Ти да не би да си се надявал, че вечно ще си седиш в транзитната зала, докато не се наканят да те погребат?

Той огласи залата със смеха си и хората започнаха да се обръщат. Плешивият свъси вежди.

— Аз лежа под земята, така че мавзолеят ми по право се смята за гроб — изрече бавно той и в очите му проблесна ярост. — Озовах се в Града само три дни след като попаднах в транзитната зала. И престани да се кискаш, белязано лайно такова! Навремето една моя дума беше достатъчна, за да се разтрепери целият свят. Ти не завари моето време и това е проблемът ти. От теб се страхуват заради страшния ти вид. А пък от мен се страхуват, защото това съм аз.

— Да, бе — ухили се събеседникът му. — Наистина ли не си спомняш? Ти всъщност си просто едно много мило създание. И за теб са написани толкова много детски книжки, в които те представят като кротко деденце с много добри очи.

Плешивият скочи от стола.

— Ще отида да донеса още кисел.

— Много добре. Вземи и за мен, че вече привършвам моя.

Здравенякът изпрати с насмешлив поглед почервенелия от гняв плешив мъж и грабна бялата пластмасова чаша, която по чудо не се сплеска в огромното му ръчище. Най-неочаквано някой го побутна лекичко. Той се обърна и се ухили до ушите:

— О-о-о, здравейте. Какво ви води насам?

— Отбих се за малко по работа — отвърна мило гостът. — Надявам се, че при вас всичко е наред. Цели десет години не сме се виждали. Надявам се, че нямате промяна в състоянието си.

— Че какво може да му се случи на моето тяло? — ухили се човекът с белезите. — Седнете. Днес сте облечен много странно. Носите шлифер с качулка, държите ръцете си в джобовете, също като някой монах сте. Ако бяхте застанали някъде по-далеч, честна дума, нямаше да ви позная.

— Всички казват така — усмихна се гостът. — Отбих се при вас само за минутка, за да ви поздравя, но за съжаление вече трябва да тръгвам. Между другото, докато идвах насам колегите ми разказаха един страхотен виц. Ще ви го кажа, преди да си тръгна, ще умрете от смях.

Той прегърна дебелака, надвеси се към него и започна разпалено да му шепне нещо в косматото ухо. След половин минута и двамата се разсмяха. Здравенякът се кискаше и бършеше избилите сълзи в ъгълчето на оцелялото си око, а пристъпите на смях непрекъснато разтърсваха мощното му тяло.

— Бива си го… А пък мъжът, значи, лети от балкона и… ха-ха-ха! — тресеше се той.

Гостът се озърна внимателно наоколо.

— Всичко хубаво — плахо изрече той. — Не зная дали ще се видим отново.

И закрачи бързо към изхода, заобикаляйки хората с раирани дрехи, които бързаха за нови порции пюре от ряпа. На вратата спря за част от секундата, хвърли светкавичен поглед към дебелака, сякаш го преценяваше, и излезе.

Плешивият се върна на масата, стиснал пластмасови чаши в двете си ръце. И се вторачи с недоумение в колегата си, който се гърчеше от смях.

— Какво ти става?

— Чакай малко — махна с ръка здравенякът и отново се разкикоти. — Току-що ми разказаха един страхотен виц… Ей сега ще ти го разкажа и направо ще паднеш, гарантирам ти. Хайде де, сядай. А! Донесъл си кисел. Прекрасно, ще допия моя и…

Той грабна чашата, на чието дъно имаше мътна лепкава течност, отвори широко устата си с гнили зъби и го гаврътна наведнъж.

Столовата се разтресе от див нечовешки крясък, който повече приличаше на вой, и таблите изпопадаха от ръцете на посетителите. Крещеше плешивият мъж, вторачен в събеседника си, който почти моментално се превърна в черна искряща пепел.