Zотов
Еликсир в Ада (79)

Седемдесет и осма глава
Среща в гората

21 часа и 45 минути

Мъжът със сива фуражка отново ритна злобно твърдата гума на форда и колата безучастно се разтресе. Гадна бричка! Как можа да се повреди точно на този път, където дори денем не можеш да срещнеш никого, да не говорим за нощем. Ама че гнусна изненада! Мястото беше страшно затънтено, най-близо се намираше къщата на отец Андрей, който се бе заселил в самите покрайнини, но и дотам трябваше да извърви пеша около пет километра през гората. Сякаш напук забрави мобифона си вкъщи, а по радиостанцията не му отговаряше никой. Сигурно дежурният я бе пъхнал в бюрото и спеше на служебния диван, както често се случваше. А най-обидното бе, че фордът беше съвсем нов, но най-вероятно, когато са го сглобявали в завода, както винаги са си спестили една-две части. Когато караше бързо, колата започваше да хълца като пияна, а пък днес дори едва запали. Трябваше да се сети веднага, че ще стане така. Перспективата да се мъкне посред нощ през тъмната гора не беше от най-приятната, но той нямаше избор.

Артьомий Петрович въздъхна тежко, изстреля две сочни ругатни, извади ключа от таблото на автомобила и затвори вратата. Обърна се към черните шумящи от вятъра дървета и закрачи бързо по пътечката, която водеше към къщата на отеца.

„Отецът“. Ама, моля ви се, и това ми било отец. В момента те бяха доволни, че можеха да слагат в джоба си кинтите, които отпускаха за погребенията на неизвестните клошари. Но той си спомняше как преди време цялото им поделение се притесни, защото самият лидер на модната московска секта „Рай сега“, която пропагандираше „завръщане към изворите“ (към изучаването на арамейски, към поклонничеството в Палестина и към молитвите в пещерите) пристигна в селото им. Тревожеха се да не се случи нещо лошо. Но стана точно обратното. Отец Андрей живееше скромно и самотно, държеше се смирено и по никакъв начин не нарушаваше реда и не организираше оргии. Единствено Иванушка навестяваше наставника си, за да къпят и да обличат покойниците. Столичните вестници се гърчеха в догадки защо обожаваният от поклонниците си — жени на банкери и министри (клюкарите го наричаха Неораспутин), лустросан „отец“ е сменил луксозна Москва с пущинаците край Москва.

Естествено, в началото отец Андрей не беше никакъв отец и не беше учил нито един ден в семинарията. Беше служил двайсет години в специалните части на армията и къде ли не бе ходил — и в Афганистан, и в Карабах, и в Чечения. А военната му кариера бе завършила точно когато бил на гости при чеченците. Една нощ някакъв двоен агент от местните хора извел разузнавателната му група право на минираното поле. Една осколочна противопехотна граната се взривила точно под краката на отец Андрей и станало чудо невиждано — петима души загинали и оцелял единствено той. По него нямало нито една драскотина, само изхвърчал във въздуха и три дни лежал в безсъзнание. Препатилите хора слушаха тази история като приказка и въртяха глави, защото не беше възможно човек да оцелее в самия епицентър на взрива, но лекарите от военната болница в Ханкал едва ли щяха да лъжат. Друг е въпросът, че подполковникът се събудил съвсем друг човек и започнал да разказва, че в момента на взрива съвсем ясно видял един ангел, който му казал, че небесата ще опазят живота му, за да извърши велики дела. Той въртял очи и обяснявал, че е започнал да чува гласовете на мъртвите. Никой не му обръщал внимание, защото след контузия хората обикновено дрънкат какви ли не глупости, но отец Андрей си внушил, че той не е какъв да е, а избраник. След като го изписали от болницата, напуснал армията и стигнал бос до Москва, за да проповядва словото си из улиците.

И говорел много странни неща. Разправял, че хората вече са съгрешили толкова много, че отдавна е време цялата Земя да полети в тартарите и колкото по-скоро стане това, толкова по-добре. Отначало органите на реда се притеснили, но тъй като „отецът“ не сглобявал атомна бомба от резервни части в дома си, не купувал вируса на ебола от учените и не призовавал за масови самоубийства като американския пастор Джоне, нито пък се опитвал да извърши такова, те го оставили на мира. Естествено, официалната църква продължавала да мърмори, но кой в наше време я чува.

Лейтенантът се спъна в един възлест корен на пътеката и удари крака си. Ама че гадория! Все едно че е на сафари, всичко се размазваше пред очите му. Там му се привиждаше мечка, на друго място — вълк, а наоколо имаше само вековни дървета, които дори не можеш да обгърнеш с ръце. Вятърът виеше все по-силно и запращаше окапали листа в лицето му. Сигурно утре щеше да излезе ураган, както обещаваха синоптиците, а те никога не грешаха в лошите си прогнози. Пронизващият вой разтърсваше всички вътрешности на милиционера. Всички знаеха кой не се страхува нощем в гората, но той нямаше от какво да се бои, тъй като в техния край никога не се бяха появявали маниаци, а пък местните хорица бяха мързеливи и само пиянстваха.

Наблизо изпука клонка. А сетне и още една. „Ама че силен вятър“ — помисли си Артьомий Павлович и моментално изстина, защото клонката явно се бе прекършила от това, че я бе настъпило някакво едро и тежко същество. Само това му липсваше. Той сграбчи кобура си, извади пистолета си „Макаров“ и свали предпазителя.

— Милиция! Ей, стой на място! Кой е там? — извика той, като насочваше дулото насам-натам и едва дочуваше собствените си думи от шума на вятъра. През черните облаци над главата му най-сетне едва-едва се подаде бледата нащърбена луна и милиционерът се разтрепери.

На няколко метра от него в гъстите храсталаци от диви малини видимо се различаваха очертанията на нечия едра прегърбена фигура. Неизвестното същество стоеше на задни лапи, а големите му жълти очи излъчваха студен блясък. Злобният им поглед беше насочен право към милиционера и не му обещаваха нищо добро.

„Това е мечка“ — стрелна се през ума на Артьомий Павлович и той натисна три пъти спусъка на пистолета, без да се цели, след което усети болка в китката от отката. Но вместо очаквания рев на ранен звяр или шум от тежко падане чу тихичък смях.

Съществото се движеше бавно към него, промъквайки се през малиновите храсти. След като стреля още пет пъти и се убеди, че куршумите не причиняват никаква вреда на чудовището, обезумелият лейтенант запрати безполезния пистолет по него и хукна да бяга покрай дърветата. Тичаше неудържимо през гората към къщата на отец Андрей. Ала смехът зад гърба му не стихваше. Ако колегите му го видеха в този момент, щяха да останат шокирани от скоростта, с която тичаше сто и трийсет килограмовият дебеланко.

След двайсетина минути, покрит от главата до петите с кървящи драскотини и рани и изгубил фуражката и обувките си, Артьомий Петрович стигна задъхан до ягодовата полянка в края на гората. На хълмчето светеха прозорците на спасителната къща на отец Андрей. Той се свлече изтощен върху мократа трева, усещайки нетърпима болка в краката си. Май че успя да се откъсне и през последните пет минути преследвачът вече не се чуваше. Но какво беше това, мили боже! Мечка или не, човек или не — някаква ужасна уродлива твар, която не можеха да убият дори куршумите.

Първото, което щеше да направи, когато допълзи до къщата на хълма, бе да се обади в другото поделение, в което дежурните поне не спяха на работното си място, и да вдигне всички на оръжие. Щеше да им каже да грабнат всичко, с което разполагат — автомати, сълзотворен газ и гранати, веднага да претърсят онзи участък от гората и да ликвидират онова, което най-вероятно се криеше там. Разбира се, имаше случаи, в които куршумите не можеха да пробият кожата на някоя яка мечка, и лейтенантът бе чувал такива неща от своя дядо, който беше ловец. Нищо де, у момчетата, които щяха да дойдат тук, след като ги повика, сигурно щеше да се намери някакво по-сериозно оръжие.

Артьомий Петрович потръпна от ужас… Каква ти мечка! Мечките не се смееха. Май че вицовете, които се разказваха за ченгетата, бяха много верни и той също осмисляше съвсем елементарни неща с огромно закъснение. Лейтенантът се изправи мъчително на пулсиращите си колене, подпря се на ръце и запълзя към къщата… И в същия миг косите му настръхнаха, защото зад него отново се разнесе същият смях. Милиционерът положи огромни усилия, за да се извърне и с облекчение видя, че там няма никого. Беше му се дочуло, но след такова сафари из среднощната гора в това нямаше нищо странно. Трябваше да пълзи. Оставаше му съвсем малко.

Черната сянка върху високия дебел дънер на дървото се премести с ловко движение в края на възлестия клон и студените жълти очи отново проблеснаха. Съществото се напрегна, спусна се мълниеносно надолу и се метна като стрела върху превития гръб на лейтенанта.