Zотов
Еликсир в Ада (35)

Трийсет и четвърта глава
Дневният бар

12:00 часа

Въпреки плановете си Алексей и Малинин отидоха във вампирския квартал едва по обяд. Както установи Калашников, след като пристигнаха, моментът се оказа крайно неподходящ. Улиците бяха пусти, а вятърът гонеше парчета вестници по тротоарите. Денем вампирите спяха като заклани и работеха единствено дневните барове, в които уморените от тежката работа през нощта богати върколаци сваляха стреса си с коктейли от сушена кръв.

— Жалко, но май ще ни се наложи да събудим някои хора — отбеляза Малинин, запали цигара и моментално се закашля от силния черен тютюн, който дереше гърлото му.

— Виж ти, ама че добричък си станал — отвърна му злобно Калашников, разтърквайки с юмруци клепачите си, които упорито се затваряха. — Само че тази сутрин не ти дожаля да ме събудиш!

— Че вие и без това не спяхте, вашброде? — учуди се Малинин. — Защо да не станете?

Те пристигнаха в жилището на Менделеев съвсем навреме, но по-скоро от гледна точка на бързината, отколкото на ползата. Там не откриха нищо ново — на масата се търкаляха съборени колби и счупени мензури, а върху блестящия от паркетина под имаше пепел и обгорели парчета от нокти, които се виждаха само под увеличително стъкло. Беше им необходим само един час, за да установят, че великият химик е бил ликвидиран в момента, в който се е доближи до прозореца. В жилището му не бяха открити никакви следи от взлом, отпечатъци от пръсти и каквото и да било друго, което би могло да свидетелства за тайното проникване на външен човек в дома му.

Мненията по въпроса как килърът е успял да извърши убийството напълно се разминаваха. Краузе се изказа в полза на водния пистолет. Калашников не издържа и направи германеца за смях пред всички. Как можа да изтърси тази глупост за водния пистолет! Някой виждал ли е в живота си водни пистолети, който не текат? А пък ако от пластмасовата цев беше капнала дори и една капчица, убиецът моментално щеше да последва жертвата си.

Но най-гадното в среднощното убийство беше това, че шефът явно започна да подозира някого от тях. А още по-гадното бе, че той имаше известно право. В този случай проблемът не беше в поредното убийство на градската знаменитост от маниака. Естествено, никой не оспорваше факта, че Менделеев беше световноизвестна личност. Но все пак не чак дотам! За зулусите например името му беше абсолютно непознато, за разлика от това на Мерилин Монро, тъй като видеокасетите с цицорестата блондинка се гледаха дори и в Африка. И в крайна сметка шефът беше обладан от идеята, че убиецът е ликвидирал Дмитрий Иванович, след като е бил предупреден от някоя „къртица“ от Управлението, тъй като ученият беше само на стъпка от окончателното разгадаване на състава на веществото. Алексей изобщо не се шокира от предположението за съществуването на „къртица“, защото те се намираха в Ада, а както е известно, тук се озоваваха хора с крайно специфични морални принципи. Но това, че шефът започна да ги посвещава в мислите си крайно пестеливо, никак не му харесваше. Макар че той имаше известно право. Защото, честно казано, „къртица“ можеше да е всеки от тях. Да речем, Малинин. Че защо не?

Калашников погледна напрегнато към Малинин и моментално се отказа от мисълта, която го разтревожи. Изплезил език, унтерофицерът се бе вторачил с детинско любопитство в жълтата лъскава лимузина с въртяща се на покрива фигура на мъж от чисто злато, облечен със сако и с вдигната нагоре ръка, която бавно се показа от завоя. В Града с такива елегантни коли, които обикновено се изработваха по поръчка, се возеха новопристигналите VIP-персони. Върху персоналния номер на колата със зелени букви беше написано: „Сапармурат Ниязов“. Човекът в колата — чернокос мъж с подпухнало лице, облечен с риза с къси ръкави и със завързана набързо вратовръзка, гледаше с почуда улиците на вампирския град, сякаш не вярваше на онова, което му се бе случило. И от време на време вадеше иззад ухото си изсъхнали листа на цветя.

— Вашброде, тоя пък кой е? — поинтересува се Малинин, докато изпращаше колата с поглед.

— Ако се съди по името му, сигурно е някакъв татарин — отвърна му с безразличие Калашников. Свърши ли? И без това си имаме достатъчно работа, за да те чакам да стоиш и да зяпаш наоколо.

— А защо прави такъв боклук? — не преставаш® Малинин, смачквайки с ботуш едно паднало листо. Розата веднага се размаза по асфалта като масло.

— Защото на погребението е имало много цветя. Виж какво, не ме ядосвай, чу ли! — разгневи се Калашников. — Нямаш ли си друга работа? Остава да ме попиташ защо тревата е зелена!

— Да, бе, наистина! — облещи широко очи Малинин. — А защо тревата е зелена?

Алексей искаше да го цапардоса по мутрата още тук, на улицата. Наоколо нямаше свидетели, тъй че репутацията на Ведомството нямаше да се накърни. Това намерение толкова видимо се изписа на лицето му, че Малинин долови колко застрашителен беше този момент за него и благоразумно замълча.

Калашников изчака една минута и неохотно отпусна юмрук.

— Най-сетне. Дръж си устата затворена. И така, успях да разбера, че повечето служители на Дракула прекарват времето си в популярния тукашен бар „Самотата на кръвта“. Само че сега ние, братко, няма да отидем там…

На Малинин много му се щеше да попита къде, но му беше изключително трудно да го направи със затворена уста. Калашников разгърна подготвената предварително подробна туристическа карта на града, шумолейки силно с хартията.

— Ей тук, в съседната пешеходна пресечка — заби той пръст в очертания с червено мастило кръг, — се намира уютният дневен бар „Тъжните кучешки зъби“. Там също има много постоянни посетители, само че те не носят в джобовете си пари, а сълзи. И Хензел редовно е посещавал този бар три пъти в седмицата. Засега ще оставим колата тук.

Картата беше точна и те се озоваха пред вратата на бар „Тъжните кучешки зъби“ точно след две минути. Всъщност тя беше затворена, а на бравата й висеше табелка с надпис „Няма места“.

— Забрави ли къде се намираш? Това е най-обикновен градски номер — успокои Калашников унтерофицерът, който понечи да разбие вратата. — Нямало места! Само че за нас веднага ще се намерят.

Той почука. Разнесе се неясно скърцане, сетне се чу шум от дърпане на резе и на горната част на вратата се отвори едно импровизирано прозорче. Оттам надникна унило лице с жълти очи и сива кожа, което приличаше на жива илюстрация на наименованието на бара.

— Не можете ли да четете, мамка ви? Скъсахте ми нервите. Имаме вечер на авторските песни, билетите са продадени преди една седмица. Днес ще пеят Висоцки, Галич и Талков. През последния час на три пъти се опитаха да разбият тази врата, та се наложи да я подпрем с дъбов стол. Махайте се оттук, докато не съм извикал полиция.

— Пич, ние сме от полицията. — Пред жълтите очи се появи черна пластмасова карта. — И сме в много лошо настроение заради начина, по който посрещате гостите си.

След пет минути те седяха на кожения диван в ъгъла на бара, а пред тях в полукръг стърчаха изопнати сервитьори. Навеждайки се в раболепен поклон, запъхтеният оберкелнер постави на масата две високи чаши с червена течност.

— Заповядайте, уважаеми господа… Това е от заведението, поднасяме ви нашия специалитет.

Калашников потръпна.

— Ние не пием суха кръв. Махни тая гадория. Оберкелнерът вдигна потресено вежди.

— Не сте ли вампири?! Моля да ме извините. Тук просто ъ-ъ-ъ… не идват други същества. А пък аз се чудя защо лицето ви има такъв здрав розов тен…

— Ако в момента изпием нечия кръв, това ще бъде вашата — усмихна му се студено Алексей. — Седнете! Трябва да си поговорим сериозно за един ваш клиент.

Оберкелнерът кимна угоднически и седна на крайчеца на съседния стол. Той видимо нервничеше, а стърчащите му от полуотворената уста кучешки зъби трепереха.

— И така — започна Калашников и извади от джоба на сакото си сгънатата на четири снимка на носфератуса. — Естествено, вие познавате много добре това лице, нали?

— Разбира се — призна с готовност оберкелнерът. — Това е склададжията Хензел, който работи при Дракула. Той е наш постоянен клиент. Но откакто сте разлепили физиономията му из целия квартал, не е идвал при нас. Ако се беше появил, веднага щяхме да ви съобщим.

Малинин въртеше в ръка чашата, вглеждайки се в проблясващата тъмночервена течност. Личеше си, че изгаря от любопитство да я опита, но не можеше да се реши.

— Проблемът не е в това — махна с ръка Калашников. — Ясно е, че след като изправихме на нокти половината Град, момчето се е свряло й някоя дупка. Интересува ни нещо съвсем друго. Хензел винаги ли идваше в бара сам или с някого? Правил ли си е срещи тук, прекарвал ли е романтични вечери или нещо такова?

Оберкелнерът завъртя отрицателно глава, а кучешките му зъби продължиха да треперят.

— Срещи ли? Хензел не блестеше с красота дори според вампирските представи. Не, винаги идваше сам. Поръчваше си от най-евтината кръв, явно нямаше пари за друга, пък и откъде би могъл да има пари един обикновен склададжия? Дори никога не сядаше край маса, а винаги стърчеше на въртящия се стол до бара, защото даваме по двайсет процента отстъпка на онези, които си купуват питиетата там. И ако е разговарял с някого, правил го е само с онзи наш барман. Ей, Вили! — подвикна най-неочаквано оберкелнерът, заглушавайки звучащата китара с фалцета си. — Остави чашите и ела веднага тук! Едни хора искат да си поговорят с теб.

Барманът се втурна към масата толкова чевръсто, че без малко не събори сервитьора по пътя си. Докато гледаше от другия край на залата, че началникът му разговаря прекалено любезно с двама странни непознати, вече се бе досетил, че това не са обикновени хора.

— Вили, разкажи на тези господа всичко, което знаеш за Хензел — разпореди се строго оберкелнерът. А пък аз с ваше позволение ще се оттегля. Нали разбирате — в момента имам страшно много работа. Висоцки може да се обиди, че не му отделям достатъчно внимание. Звездите са си звезди дори и в Ада.

Калашников махна с ръка и оберкелнерът моментално изчезна.

— Казват, че сте контактували с Хензел доста дълго. — В немигащите очи на вампира проблесна слабо пламъче. — Интересува ни поведението му през последния месец.

Барманът усети, че по челото му избиват бели капчици ледена гной. Нещата се оказаха много по-лоши, отколкото си мислеше. Тези двама души бяха от Ведомството. Ако разговорът не тръгнеше в правилната посока, за такива типове не беше никакъв проблем да сменят жестокото ти наказание с още по-лошо.

На ресторантската естрада, оголил кучешките си зъби в усмивка, се появи едно лустросано конферансие.

— А сега, уважаеми посетители, следва изпълнението на един човек, когото вие дълго чакахте. Моля за вашите аплодисменти за заслужилия артист на Града, председател на районния Съюз на трезвениците и шеф на местната общност за борба с тютюнопушенето, нашия почетен гост Владимир (последва пауза от две секунди) Висоцки!

На украсения с балони подиум се появи мъж на около четирийсет години, стиснал китара в ръце. Волевото му лице сякаш беше изсечено от камък. Той извика нещо с дрезгавия си глас, но никой не чу думите му, защото бурните аплодисменти ги заглушиха.

Барманът Вили се опита да се усмихне, демонстрирайки дружелюбие с целия си вид.

— Искате ли да ви донеса нещо за пиене? Не се притеснявайте, веднага се връщам.

— Ако искахме да пием нещо, със сигурност нямаше да дойдем в бара във вампирския квартал. — Калашников започна да губи търпение. — Имаш ли какво да ни кажеш за Хензел или искаш да се разходиш до Управлението и да си поговорим там?

От сцената се разнесе дрезгавото:

— Сън сънувах за ковчег във моята квартира, а на погребението ми пристигнаха вампири…

Калашников повиши глас и продължи:

— Във вашия бар сервират свободно сушена кръв. Известно ли ти е, че това е забранено? Ако ни дойдеш на гости, мисля, че ще ти хареса.

Вампирът се съмняваше, че е така, и това пролича по разтрепераната му брадичка.

— Моля да ме извините, казах го просто от гостоприемство… Да, имам какво да ви разкажа. Не дойдох сам във Ведомството просто защото не предполагах, че това е толкова важно…

— Или защото вампирите ни наричат тъпи копои, а строгата корпоративна етика не им позволява да се издават взаимно — парира го Алексей.

Лицето на бармана придоби такъв оттенък, сякаш само след миг щеше да припадне. Малинин побутна кървавия коктейл към него и вампирът го погълна на един дъх.

— Не… аз не… ваше… аз не… — Макар че си възвърна способността да говори, речта му все още беше доста нечленоразделна. Наложи се да прибягнат до последния останал коктейл. След като погълна и него, барманът се разприказва неудържимо, сякаш някой бе натиснал някакво копче във вътрешността му.

— Да-да-да-да. Общо взето, положението е следното, аха. Някъде преди около две седмици Хензел се отби по стар навик тук след работа. Обикновено винаги се държеше по един и същ начин — напоркваше се сам до безобразие и изпълзяваше към къщи. Само че, когато този път се появи, беше необичайно бодър и весел. До този момент никога не го бях виждал такъв. Не седна край бара, а на VIP-масата и изпи три от най-скъпите коктейли. А пък аз го гледах и се чудех откъде ли това момче е докопало пари. Да не би граф Дракула внезапно да е повишил заплатите на всички? А пък той веднага се напи от тези коктейли и продължи да седи, да се поклаща и да се хили до ушите. Забеляза ме и ми махна с ръка да отида при него. Но аз не можех да зарежа клиентите и направих жест той да дойде при мен. Хензел дойде, качи се на стола и поръча още един коктейл за себе си и един за мен. Попитах го защо е толкова щастлив? И тогава той ми каза…

Вампирът се приближи плътно до самото ухо на Калашников и думите му потънаха в шума от поредните аплодисменти за Висоцки.