Zотов
Еликсир в Ада (49)

Четирийсет и осма глава
Книгата

23 часа и 55 минути

Сталин скучаеше. След като Мюлер си обу обувките от кожа на питон и отиде на нощна смяна, той обикаляше из апартамента му и се опитваше да се заеме с нещо. Нощта мина ужасно. Лицето на брат Ираклий със забелени мъртвешки очи му се появи пет пъти, а той се събуждаше, задушаваше се от страх и бършеше лепкавата пот от лицето си. Не можа да го успокои дори любимата му лула.

Йосиф намери веднага Книгата и я извади от непретенциозното скривалище на брат Ираклий. Оказа се, че тя е точно на мястото, за което той му говореше — в каменната ниша под леглото. Но той така и не се осмели да я отвори. От страшните думи на монаха бе запомнил онова зло, което се съдържаше в нея, но не можеше да се застави да прочете сам зловещите редове, тъй като видя какво се случи с Ираклий, който я намери. Коко не беше чак толкова отдаден на религията, както останалите братя, които изнуряваха плътта си с пост и молитви, но гледката на ослепелия млад мъж се запечата в паметта му.

През всичките тези години той не бе забравял за Книгата — и когато ограбваше банките като верен войник на партията, и когато прислужваше на Володя в Политбюро, и когато най-сетне стана некоронован император на огромната страна, която, както справедливо бе отбелязала Екатерина Втора, дори не беше страна, а цяла вселена…

Той на няколко пъти искаше да изгори Книгата, тъй като в крайна сметка последната воля на брат Ираклий беше такава. Тресеше се по същия начин след безсънните нощи, давейки се от тютюневия дим, който гълташе на гладно, и си мислеше: „Край, ще я изгоря.“ Но След това се плашеше дали няма да стане по-лошо. Кой знаеше каква сила притежава тази Книга и каква вреда би могла да причини на онзи, който понечеше да я унищожи? Брат Ираклий беше прочел само десет страници и ето какво стана с него.

Не, беше по-добре да стои настрана и да се пази от нея като от прокажен и само тогава можеше да избегне разрушителното въздействие на заразата. Ако докоснеше Книгата, това беше равносилно на смърт.

През цялото време, докато живееше в Кремъл, пренасяше Книгата на най-различни места, защото се боеше, че някой ден някой ще я прочете и ще разбере това. Хората, които пренасяха Книгата от едно място на друго, не знаеха какво има в заключения сейф, но след всяко пренасяне той за всеки случай заповядваше да ги убият.

Един месец преди смъртта му занесоха Книгата в малко градче, което се намираше под охраната на местното поделение на Държавна сигурност. След това парализата го повали и той не можа да даде последните си инструкции.

Когато чу, че Хитлер е станал на пепел, в ума му веднага изплува: палачът. И вече му беше все едно коя ще е блудницата, която щеше да го последва. Той включваше стария телевизор в стаичката на Мюлер и гледаше с безразличие новините за смъртта на Монро и Брус Ли.

Нямаше съмнение, че в момента всичко зависеше от копоите и от това колко бързо щяха да заловят Изпълнителя и Поръчителя. През последните дни покушенията май престанаха. Може би бележката беше помогнала. Разбира се, той не беше сигурен, че Тринайсетият щеше да пожелае да говори за Книгата, но може би щеше да подскаже добра идея на Калашников. При всички случаи беше по-добре това да го направи Юда, отколкото той. Защото, колкото и да искаше, Изпълнителят нямаше да успее да се добере до Искариотски. Но щеше да докопа Сталин без проблеми.

И все пак колко отвратително нещо беше страхът. Не че му беше мъчно за каменоломната, но дори и там беше спокоен, защото никой не го заплашваше, че ще го изпрати в НЕБИТИЕТО. Да-а, старият Мюлер беше дяволски прав, като казваше, че е много тежко да живееш, криейки се като плъх. Сталин бе отвикнал от това. Беше живял в нелегалност съвсем малко, докато Хенрих се криеше десетилетия наред и непрекъснато се маскираше, променяше външността си и си правеше нови паспорти… Но въпреки всичко се тресеше, че ще го спипат. Все пак групенфюрерът бе доживял до деветдесет години и как ли бе издържало сърцето му на този постоянен страх?

Вече тук, в каменоломната, Сталин съжали, че изплашен от случилото се с брат Ираклий, така и не намери сили да прочете Книгата. Кой знае какво още съдържаха пергаментовите страници? Може би там беше казано нещо, което би му помогнало да се превърне в повелител на света и да живее вечно. Да, да, че защо не? Но за нещастие бе изпуснал шанса си завинаги. И сега му оставаше само да гадае, защото въпреки многобройните забранени издания на черния пазар никой в Града нямаше тази книга.

Откакто научи, че Хитлер е изгорял, го тревожеше и още нещо. Кой точно е намерил тази Книга? Как е успял да открие онова, което той толкова години пазеше зад девет печата далеч от хорските очи? Този човек можеше да бъде както демон от плът, така и най-обикновен следотърсач любител. Не, все пак по-скоро беше демон. По всяко време и навсякъде винаги е имало достатъчно луди, готови да се заемат с това. Йосиф отдавна го очакваше и се боеше, че някой ще открие Книгата. Но толкова дълго никой не я намираше, че той се успокои и шокиращата новина го завари неподготвен.

На вратата най-неочаквано се почука. Чукането беше лекичко и кокетно, сякаш отвън стоеше госпожичка, която вечерта тайно е избягала от родителите си, за да се види със своя любим. Пръстите избарабаниха тихичко по дървото, сякаш едва го докоснаха и ръката в миг се отдръпна.