Zотов
Еликсир в Ада (43)

Четирийсет и втора глава
Достъпът до Тринайсетия

малко по-рано, 21 часа и 35 минути

Този път на шефа не му се наложи да слуша дълго в мембраната омразната музика на арфи. От другата страна вдигнаха слушалката почти веднага, след две секунди.

— Не мога да кажа, че се радвам да те чуя — рече сухо Гласът, щракайки с нещо. — Започваш да ми се обаждаш често, а това означава, че се е случило нещо много лошо. Надавам се, че си се справил с проблемите, за които ми говори миналия път?

— Представи си, не съм — отвърна с насмешка шефът и приближи с поглед чашата бърбън към себе си. — Ти нали отказа да ми помогнеш. И душите продължават да гинат. Веднага след като ти се обадих, убиха Менделеев… И това ме навежда на някои мисли…

Гласът изрече с нотки на съжаление:

— Знаех си, че ще стане така… Беше огромна грешка, че той все пак се озова при теб, а не при мен… От време на време съдбата е несправедлива към някои личности.

— Както е известно, ти си този, който се разпорежда с чуждите съдби — не се сдържа шефът. — Така че нека оставим настрана излишните терзания. Вече знаем, че каквото и да стане, все е по твоя воля.

— Така е на Земята — уточни Гласът. — Но не и тук. Нали пълноправната власт в Града принадлежи на теб и ти дирижираш музиката в това свърталище на порока. Всъщност това няма значение. Какво имаше предвид, когато каза, че Дмитрий Менделеев е загинал веднага след нашия разговор? Да не искаш да кажеш, че аз…

— Не, не — успокои го шефът. — Изобщо не намеквам за това. Колкото и странно да звучи, по всичко личи, че някой е подслушвал разговора ни. Убийството на Менделеев стана подозрително бързо и за нищо на света не бих повярвал, че това е случайно. Изтекла е информация.

— Информация ли е изтекла? Ти май че съвсем си откачил под Земята, нещастнико. Нали подсилихме сигурността, нали сложихме електронна защита, нали пуснахме силово поле покрай кабела?

Гласът се разсмя снизходително, за да подчертае колко безпочвени са подозренията му.

— Скъпи мой, ти си седиш на Небесата и нямаш никаква представа на какво е способен съвременният електронен шпионаж — отвърна шефът с невидима за събеседника си иронична усмивка. — Ако искаш да знаеш, прогресът не тъпче на едно място в нито една област. В момента на мястото на DVD навлиза технологията Blu-Ray и ти много скоро ще трябва да изхвърлиш DVD-плеъра си на боклука. Изобщо разбираш ли нещо от това?

Гласът мълчеше.

— Та така — продължи победоносно шефът. — Всеки, който пожелае, срещу десет златни дублона може да си купи от всяка нелегална работилница в Града китайски електронен „бръмбар“ с програма за подслушване, чиито обновени варианти редовно се публикуват в Хелнет — пробива всяко силово поле и сваля защитата за две секунди. Съжалявам, че ще трябва да те разочаровам, но разговорът ни може да подслушва дори и един сополив ученик от техникум, камо ли някой опитен шпионин. Имам основания да смятам, че помощникът на убиеца е офицер от моите служби, може би от Управлението за наказания. И точно той е съобщил на килъра, че сме на път да разгадаем тайната на така наречената светена вода. Затова нека се разберем, че сега няма да разказваме никакви подробности и няма да назоваваме никакви имена.

— Не се съмнявам, че е точно така — каза Гласът със задоволство. — Ама и ти си един ръководител? Само да се обърнеш и дори собствените ти подчинени започват да плетат интриги зад гърба ти. При мен такова нещо не може да се случи дори и в най-страшния ми кошмар.

— Защото си извадил късмет! — ядоса се шефът. — Служителите ти сигурно до един са ангели с крилца и образцово кротко поведение. Нямаш представа с какъв контингент ми се налага да работя! Ако при вас само за една седмица един след друг се изтърсят Пол Пот, Че Гевара и Чикатило, твоят Рай за три минути ще заприлича на лудница! Знаеш ли колко се изтормозих само с тоя Че Гевара, когато петдесет пъти избяга от затвора в крайните квартали и се опита да вдигне масите на революция, за да създаде социалистическа република в Града? Ако ти беше на мое място, щеше да се отровиш от успокоителни, а пък на мен нищо ми няма, държа се. А представяш ли си какво ще стане, като се има предвид, че Фидел Кастро също ще се появи всеки момент? Двамата ще създадат страшни безредици!

— Добре де, добре — отбеляза примирено Гласът. — Признавам, че малко прекалих. Просто новината, че учениците от техникумите могат да ни подслушват, никак не ми хареса. Кажи все пак защо ми се обаждаш? Сигурно става дума за нещо много важно?

— Много се радвам, че най-сетне разбра това — избоботи неохотно шефът. — Нямаш представа какви усилия ми коства всеки път, когато трябва да ти се обадя, но работата не търпи отлагане. Крайно наложително е да разрешиш на един от моите хора да се срещне с Тринайсетия. И е желателно тази среща да се състои веднага.

От другата страна замълчаха.

— Знаеш ли, тази идея никак не ми харесва — прошепна Гласът след кратък разговор. — Кажи ми, това наистина ли е чак толкова необходимо?

— Винаги правя всичко възможно, за да избегна личния разговор с теб. Щом отново съм се решил да направя това само след два-три дни, можеш да си сигурен, че е крайно необходимо — каза шефът и също несъзнателно започна да шепне. — Не е изключено Тринайсетият да знае нещо за събитията, които се случват в момента в Града. И може би единствено той е в състояние да им даде поне някакво обяснение. Или поне страшно много се надявам да е така.

— Преди две хиляди години вече разговаряхме с него — прошепна Гласът. — Ако нещата продължат така, ще го включат в програмата на туристите за задължително посещение.

— Така е — отпи отново от уискито си шефът. — А цената на билета може да е трийсет сребърника. Знаеш ли, това би било много забавно. Макар да съм наясно, че ти не го обичаш.

— Аз обичам всички — прекъсна го строго Гласът.

— Естествено. Но все пак някои ги обичаш по-малко от останалите, нали? Честно казано, аз също изпитвам симпатии към него. По това време аз също бях недозрял новак и в известна степен дори романтик. Ако знаех, че хората обичат толкова много парите… За трийсет денария ли те продаде? Направо е смешно, с толкова пари не можеш да си купиш дори една кана олио.

— Говори по същество — прекъсна го меланхолично Гласът. — Ако се съглася за срещата с Тринайсетия, това може ли да помогне за разкриването на убиеца на Менделеев?

— Никой не може да даде стопроцентова гаранция за това — заяви шефът. — Но на мен ми се ще да е така. Не мога да си гледам работата, нищо не ми върви. С четирите си убийства този неуловим мръсник съсипа целия ред в Града ми. По цели дни и нощи седя и мисля на кого му е хрумнало да внесе светена вода в Ада?

— Добре. Ще ти изпратя документ с официалното ми съгласие и с печата ми. Но имам едно условие — твоят човек трябва да отиде там сам. Без теб и без какъвто и да било придружител.

— Да не мислиш, че по цели нощи не спя и само си мисля как да се промъкна при Тринайсетия? Този човек ми е неприятен. Макар че това изобщо не означава, че ти някога ще ми харесаш. Просто този тип за половин кана олио може да предаде и теб, и мен, и родната си майка. Природата му е такава. А да не би олиото да е било много хубаво?

— Направо ще се разплача. Я не ми се прави на ангел — каза ехидно Гласът. — В момента направо сме като от филма „Мълчанието на агнетата“ — доброто и злото си помагат срещу още по-голямото зло, а зрителите са в екстаз. Но знаеш ли какво, веднага след като заловиш убиеца, отново ще подновим защитата на кабела. Неприятно ми е дори да си помисля, че тези дни ще качат сваления запис на разговора ни в най-посещаваните сайтове на Хелнет.

— Вече ти казах, че това няма да ни помогне — изсумтя шефът. — Може би ще действа една-две седмици, но след това пак ще стане същото — хакерите ще пробият защитата на новото силово поле и ще открия кода. Тук има достатъчно специалисти. Но ще го направим, нямам нищо против.

— Винаги съм смятал, че хакерите трябва да отиват в Ада — обобщи лаконично Гласът. — Добре де, разбрахме се. Чакай документа. И, моля те, обаждай ми се колкото се може по-рядко.

— Можеш да си сигурен, че няма да ми домъчнее за теб.

Шефът натисна синия бутон, който прекъсна връзката с Небесната канцелария, и замислено завъртя в ръка празната кристална чаша. Той излъга, като каза, че не държи на личен разговор с Тринайсетия, защото вече две хиляди години се опитваше да разбере какво е провокирало този човек да предаде Учителя си за жълти монети и да го обрече на мъчения.

След смъртта си Юда най-спокойно почука на Райските врати с пълната увереност, че мястото му е точно там. Разбира се, всички отдавна бяха наясно, че наглостта е по-лоша от кражбата, но чак до такава степен… Когато всички документални формалности приключеха, при Тринайсетия щеше да отиде Калашников и той можеше да го помоли да му зададе някои от въпросите, които го интересуваха. Юда обичаше да разговаря, само че нямаше с кого.

Шефът протегна ръка наляво и натисна бутона за конферентна връзка.

— Да, монсеньор — чу той мелодичния глас на обезглавената френска кралица Мария-Антоанета, която през последните двеста години работеше като негова секретарка.

— Калашников още ли е в приемната?

— Не, монсеньор. Хукна нанякъде. Каза, че скоро ще дойде.

— Ама че работа. Намери го. Трябва ми спешно.

— Разбира се, монсеньор. Един момент.