Zотов
Еликсир в Ада (60)

Петдесет и девета глава
Примамката

20 часа и 48 минути

Задължителното наказателно вечерно предаване „Смъртта не бива да не изглежда сладка“ разтърсваше стаята с пронизващите писъци на вокалиста от немската група „Helioween“. Пускаха тази песен често и тя май се казваше „Падайки отгоре“. Но убиецът по навик не обръщаше внимание на вибриращия под и на подскачащите мебели. Той беше зает с работата си — изучаваше подробно и старателно голямата снимка на Калашников на първата страница на жълтия вестник, който си купи зад ъгъла.

С последните си действия много ловко подхвърли една примамка на копоя. Тя беше съвсем ненатрапчива и той явно бе клъвнал. Убиецът беше обмислил всичко много добре и ако копоят не беше пълен идиот, в крайна сметка щеше да съпостави доказателствата, които му остави, и щеше да стигне до него. Доколкото познаваше навиците на копоя, той щеше да дойде на акцията сам и дори щеше да се въздържи да вземе със себе си онзи малоумник, който стоеше до него на снимката.

Да, схватката с килъра беше опасна и копоят сигурно осъзнаваше това, но той се надяваше да го хване неподготвен. Желанието му да обере лаврите сам беше твърде голямо, както и на всички копои с неговата скапана професия. И мръсникът щеше да разбере прекалено късно, че го очаква изненада. Ако изобщо успееше да разбере.

Убиецът още не си бе купил билет за експреса, който отиваше в хавайския квартал, но на гарата се снабди предварително с две туристически брошури. Те бяха до него и лъщяха съблазнително с гланцираните си снимки. Той нито веднъж не бе ходил на подземните морета, но запознатите разказваха, че те изобщо не са по-лоши от земните, че дори са и по-хубави, защото концентрацията на солта е по-голяма. Естествено, нямаше да успее да се сдобие с тен, защото в Града нямаше слънце, но това не беше страшно, защото можеше да се изкъпе и да отиде в солариума.

Хонорарът му възлизаше на един милион златни дублона и той можеше да пръска пари. Само че как щеше да вземе със себе си такова количество злато наведнъж? Два куфара нямаше да му стигнат. Дали да не помоли Свръзката да скрие част от монетите при себе си? Едва ли щеше да успее. Двамата вече твърдо се бяха разбрали, че след като изпълнението на поръчката приключи, няма да се виждат повече.

Убиецът си спомни как Хензел дойде при него първия път и му предаде деловото предложение на Свръзката. Той познаваше вампира отдавна — двамата контактуваха в цветарския магазин на Дракула, където на склададжията му се налагаше да изпълнява задълженията и на продавач. Той не се изненада от предложението и дори изпита радост. Нима не бе очаквал точно това през последните сто години?

Килърът зададе на Хензел откровения въпрос защо изборът падна точно върху него. И след като получи точно толкова откровен отговор, искрено се възхити, че Свръзката умее да мисли логично. Двамата дълго разговаряха, обсъждайки подробностите, а вампирът на няколко пъти се обажда на Свръзката, който му обясняваше тънкостите в предстоящата работа. С Хензел се видяха още четири пъти, преди да постигнат окончателно споразумение, а след един месец той получи имената на първите кандидатури.

Килърът не се интересуваше какви са греховете, заради които Поръчителят иска да ги ликвидира. Който плаща, той поръчва музиката. И бе обзет изцяло от предчувствието за предстоящия лов. Значи някой мразеше Хитлер и Монро до такава степен, че искаше да съсипе съществуването им дори и в Ада, така ли? Няма проблеми. Да отправиш някого в НЕБИТИЕТО е приятно само по себе си, а когато за това ти плащат, е два пъти по-приятно.

Не биваше да избърза толкова с Хензел. Трябваше да помисли къде би могъл да го скрие, но той моментално отхвърли този вариант. Вампирът се набиваше на очи и сред съседите му щяха да се намерят доброжелатели, които да се обадят в Управлението за наказания. Издънката с цветята много го изплаши. Ако копоите бяха успели да накарат Хензел да проговори — а те половин час по-късно вече трополяха по пода в хола на Дракула — цялата верига можеше да се разпадне още в самото начало. Залогът беше много голям и не биваше да рискува.

В тази работа имаше само две главни фигури. Това бяха Поръчителят и самият той. Свръзката ли? Той беше умен, но очевидно не беше гений. Би могъл да се досети, че ще намерят ключа на вампира, само че на него и през ум не му мина, че копоите са в състояние да извършат повторен обиск. Сякаш не вършеха заедно опасна работа, а тихомълком отмъкваха бонбони от разсеян магазинер.

Телевизорът проблясваше в тъмното и показваше зелени бирени запушалки, които се сипеха, описвайки сложни чупливи линии, образуващи симпатичен рисунък. „В свободното си време нашият главен пивовар задължително измисля нещо — обясняваше гласът зад кадър. — А той има страшно много време. И направо се чуди какво да прави, защото ние не си поставяме за цел да създаваме хубава бира. Ние знаем, че тя не е оригинална, но на вас не ви се полага друга. Бира «Ведрачов» — пийте каквото има. Друго няма.“

Килърът пусна покрай ушите си омразната реклама и продължи напрегнато да мисли. Краят наближаваше и трябваше да се подготви за бягството — да събере багажа си, да реши как ще превози златото, след като му изплатят хонорара, и изобщо да не позволи да го заварят неподготвен. Веднага след като отстранеше последната кандидатура, щеше да си разчисти сметките с Копоя, щеше да грабне куфарите си и да хукне към хавайския влак.

Когато откриеха прясната пепел от поредните жертви, вече щеше да бъде далеч. А след две години, когато се порадваше до насита на подземното море, можеше да се позабавлява и с останалия еликсир и да види сметката на онези, които му бяха дошли до гуша, откакто пристигна в Града. Освен Калашников имаше доста такива изроди.

Свръзката му се обади в пет и половина сутринта, когато навсякъде започнаха да палят уличните лампи.

— Имам добра новина. Преди четвърт час пристигна последният куриер. Веднага след като приключа работата си с него, ще се свържа с вас. Трябва да сте готов — чу той гласа, който сякаш звучеше от бъчва. Но това звучене му се стори като сладка музика.

— Прекрасно — отвърна убиецът. — Ще съм готов, когато трябва.

— И още нещо — добави Свръзката. — Имаме още една допълнителна кандидатура, която Поръчителят иска да ви възложи. Ако желаете, ще ви я платят извънредно, но нещо ми подсказва, че ще сте доволен да се справите с нея и безплатно.

Носът го засърбя от любопитство. Разбира се, че нямаше да вземе допълнително пари. Какво значение имаше дали са с един повече или с един по-малко. Един милион златни дублона му бяха предостатъчно или поне достатъчни за определен брой години в хавайския квартал. А когато валутата му свършеше, щеше да измисли нещо друго. За съжаление в този проклет Град нямаше нормални банки, за да държиш парите си в тях, иначе щеше да си направи влог „Вечен“ и да си живее с процентите неограничено време.

Не, банки имаше и те бяха много известни. Същите като онези, които съществуваха на Земята — „СБС-Агро“, „Менатеп“, „Енрон“, „Албания Сървис“. Но от техните услуги се възползваха само неопитни новаци, а останалите вече бяха научили горчивия урок, че ако дадеш спестяванията си в тях срещу огромни проценти, никога няма да си ги получиш обратно. И нямаше никакъв смисъл да се оплакваш.

— Разбрахме се — обобщи той. — Всичко ми е ясно. Много ви благодаря за обаждането.

— Аз ви благодаря за вашата работа. Имате ли други въпроси?

Убиецът малко се поколеба, но все пак попита това, което отдавна го вълнуваше:

— Само един. В какъв срок, след като изпълня поръчката, ще мога да получа парите си?

— О, веднага — отвърна гласът в слушалката след секунда колебание. — След като приключите с изпълнението на поръчката, ми се обадете веднага. И ще се разберем.

— Прекрасно — каза килърът. — Тогава до скоро.

— Дочуване.

Убиецът прекъсна връзката и погледна замислено към прозореца. Това, че Свръзката най-неочаквано се запъна, докато говореха за хонорара, не му хареса.