Zотов
Еликсир в Ада (92)

Деветдесет и първа глава
Любовната нишка

малко по-късно, 7 часа и 55 минути

Малинин се чувстваше изключително зле. Импровизираната превръзка бързо се напои с кръв и сега тя се стичаше на тънка струйка по пода. Той гледаше със замъглени очи Калашников, който душеше тревожно въздуха и се оглеждаше.

— Извинявайте, вашброде — каза със слаб гласец Малинин. — Видях, че този гадняр се шмугна зад вас в мазето… И си викам: сполетя ни беда… Запалих клечка кибрит, за да намеря някакво желязо и дори забравих за бензина… И като тресна, едва успях да изскоча през прозореца…

Калашников трябваше да положи огромни усилия, за да не се разсмее в присъствието на умиращия.

— Странен финал се получи — разсъждаваше Малинин, кашляйки кръв. — Лично аз смятам, че в цялата история липсва любовна нишка. И романтиците би трябвало да добавят нещо. Да речем, някакъв вманиачен доктор да преследва някое момиче, а пък вие да го защитите, а сетне неусетно да се влюбите. Според мен това би било много готино. В трилърите винаги става така.

— Наистина — разстрои се Калашников. — Май изпуснахме романтиката. А пък имаше толкова много кандидатури и това изобщо не беше без значение. И Монро, и Клеопатра, дори и Лилит можеха да свършат работа. Разбира се, че е обидно. Нищо де, обещавам ти, че следващия път ще наваксаме.

— Внимавайте, вашброде… Ще запомня това — усмихна се Малинин и умря.

Калашников затвори очите му и сложи автомата на коленете си. В пълнителя му имаше още два патрона. Отец Андрей вече се бе съвзел. Лежеше на пода и гледаше Калашников с омраза, но в същото време не изпитваше страх, а по-скоро някаква смесица от уплаха и любопитство.

— Адска твар — изсъска мъжът в черно с къркорещ глас.

— Такъв съм — съгласи се охотно Алексей, разглеждайки изпръсканото с кръв брадато лице.

Отец Алексей малко се смути от откровения му отговор. Дискусията очевидно не вървеше.

— И защо трябваше да правиш това? — попита Калашников, възползвайки се от паузата. — Не ти ли стигаше властта над сектантите, да не би да си превъртял от скука? Искаше да управляваш Земята, така ли… отче?

— Хората заслужават това — простена дрезгаво отец Андрей. — Какво добро са направили в нашия свят? Навсякъде има само болка, смърт, кръв, ужас и страдания.

— Така си и знаех. Всички глобални маниаци говорят едно и също — смръщи се Алексей. — Трябва да си наемете добър пиар, чувате ли? И в киното, и в живота непрекъснато се леят едни и същи тиради. Няма ли поне веднъж някой да реши да сложи край на света просто защото го е изтормозила рекламата на йогурт?

— Аз не исках да управлявам — обясни отец Андрей. — Аз не съм Черния ангел, и през ум да не ти е минало. Канех се да застана на колене и да моля като покорен роб, поднасяйки властта на света на НЕГО. Исках да настане НЕГОВОТО царство.

— На НЕГО ли? — разсмя се Алексей. — Колко гениално! Вие, всички вие, които говорите и действате от НЕГОВО име, поне веднъж направихте ли опит да попитате самия НЕГО? Замислихте ли се дали самият ТОЙ иска това? През разтърсващо умната ти глава не е ли минавала мисълта, че ако ТОЙ пожелаеше, краят на света щеше да настъпи още утре? А не ви ли е жал за стотиците милиони хора, които ще загинат, когато земетресенията и цунами започнат?

— Че защо да ми е жал за тях? — учуди се мъжът в черно. — Те са заслужили това с греховете си.

— Да, този въпрос наистина е глупав — кимна Калашников. — И аз също съм глупав. Защо ли дискутирам тук с теб като в парламента… До скоро. В нашия Град отдавна вече те чакат.

Алексей изплю треската, която се бе забила между зъбите му, и се прицели.

Най-неочаквано отец Алексей осъзна, че не изпитва болка. Това го изпълни с небивала радост и сила. Той не знаеше, че вторият удар със стола беше счупил гръбнака му.

— Зная какво съм вършил — разсмя се той. — Нищо не можеш да ми направиш! ТОЙ ме пази. Страх ли те е? Тогава се махни, ти не можеш да ми навредиш, проклети демоне!

Той се кикотеше и тъй като не можеше да спре, се смя дълго до пълно изтощение. Скоро се разхълца. И по брадата му потекоха сълзи.

— Грешиш — каза безизразно Калашников и стреля.

Когато излезе навън, къщата срещу него пламтеше, покривът й се бе продънил, а езиците на пламъците облизваха почернелите стени. Ако вътре имаше някой, значи беше изгорял или се бе задушил от дима, защото дори живи трупове като Франкенщайн и Дракула също можеха да бъдат засегнати от унищожителното въздействие на огъня.

В далечината се чу вой на пожарни сирени. Явно към огнения стълб, който се виждаше добре от всички страни, идваше пожарна. Избата също започна да бълва гъст черен дим, тъй като на излизане Калашников хвърли запалена клечка кибрит на пода. Наоколо цареше нетърпима жега от пламъците, а въздухът трептеше, сякаш се разтапяше. Явно огънят се бе прехвърлил и в градината. Нищо де, макар дърветата да бяха красиви, не му беше жал за тях.

Калашников бръкна в джоба си и извади ампулата. Жалко, че не съществуваше самостоятелен сборник от древни арамейски заклинания, иначе щеше да си го купи, независимо колко струва. Дрехите му се превърнаха на прах, докато пътуваше от Града към Земята, но еликсирът беше оцелял. Той подхвърли капсулата в дланта си и отчупи тъничкото капаче.

Алексей знаеше, че еликсирът може да убива и тук, тъй като въздействаше на обитателите на отвъдния свят като най-обикновена светена вода. Да, в момента той беше точно такъв, какъвто бе и преди смъртта си — човек от плът и кръв, но все пак по-различен, защото преди не биха могли да го убият с течността, в която е престояло сребро.

Но дали принадлежеше на ТОЗИ свят? Май че вече не. Беше живял трийсет години на Земята и осемдесет години в Града. Какво го чакаше тук? Нищо. Разбира се, можеше да се разходи по „Арбат“, както се канеше да направи покойният Малинин, да си купи едно юзче водка на „Столешников“ и да отиде в „Яр“, за да види как мажат пресен хайвер върху жълтото масло. Само че защо му беше всичко това? Само за да измъчва душата си. Алевтина нямаше да стане от гроба и двамата никога повече нямаше да се срещнат тук. А пък там може би имаха шанс. Макар и един на милион, но имаха.

Калашников вдигна капсулата към устните си. Вече беше време. В кантората му се бе натрупала работа и само разпитите на доктора и отеца му бяха предостатъчни. Пак нямаше да се наспи, а сетне трябваше да участва и в спешната мозъчна атака за наказанието, което Върховният съд щеше да предложи за отец Андрей. Дали да го погълне или не? Добре де, все едно… Няма как да се наживееш малко преди да умреш.

Той огледа яростния пламък, който започна да обхваща дърветата. И глътна еликсира.

Пожарникарите, които нахлуха в градината, мъкнейки подире си брезентовия маркуч, видяха сред ябълките ярко избухващи огнени искри, които се изстреляха с огромна сила нагоре.