Zотов
Еликсир в Ада (42)

Четирийсет и първа глава
Мъжът и жената

4 часа и 51 минути

Разговорът със Свръзката беше кратък. Те почти не виждаха лицата си, тъй като се срещнаха в една мръсна пресечка на нигерийските покрайнини, където дори денем цареше полумрак, защото уличните лампи бяха счупени. След като каза паролата, килърът не толкова чу, колкото усети познатия отговор. Свръзката сложи в отворената му чанта плоската кутийка, в която, както тихичко му пошушна, се намираха еликсирът и новите снимки.

Двамата не си стиснаха ръцете, тъй като смятаха, че в тяхната работа сантименталността е излишна. Сбогуваха се, разминаха се и тръгнаха в противоположни посоки. Убиецът стигна до велосипеда си, който бе оставил на едно малко по-осветено място, метна се на седалката му и завъртя педалите. Вече не мислеше за човека, чието обаждане очакваше с такова вълнение само преди час. Мислите му изцяло бяха обзети от предстоящия сладък миг, когато щеше да се прибере вкъщи и да отвори кутийката. Желанието му да направи това още на улицата бе огромно, но той умееше да се владее.

След един час, залитайки като пиян, убиецът влезе в жилището си. Потисна отново изкушението моментално да счупи капака, събу обувките си и отиде от коридора в средата на стаята. Спусна пердетата на прозорците, седна на леглото, изчака малко и отвори внимателно кутийката. Както винаги всичко беше много просто — в нея имаше три ампули с еликсир и две снимки с имена. Поръчителят държеше, да се презастрахова. Убиецът знаеше, че имената няма да са му нужни, тъй като лицата на предишните снимки бяха известни не само на него, но и на целия задгробен свят. И най-вероятно този път също нямаше да има никакви усложнения.

Той бавно извади с два пръста като джебчия едната от навитите на руло снимки от кутията и я разгърна. Личността, срещу която бе изписана голяма четворка, не бе позната в Града може би единствено на слепите и глухонемите. Ако срещнеш този човек на улицата, цял живот не би го забравил. Нямаше нищо по-просто от това да се добере до него, но първо трябваше да проучи комплекса, в който се намираше обектът, защото не бе изключено Ведомството да е сложило охрана на най-популярните личности. Макар че, погледнато обективно, на кого беше помогнала тази охрана? В Града всеки ден пристигаха бизнесмени и политици, надупчени с пистолети със заглушители или взривени от бомби с часовников механизъм.

Единственият проблем се състоеше в това, че този човек не живееше сам в стаята си. Но трябваше да напрегне малко ума си и щеше да намери изход от ситуацията. Килърът потри ръце, предвкусвайки неизбежната среща с обекта. Интересно, как ли щеше да мине всичко? Дали щеше да се съпротивлява, или щеше да се остави на съдбата с овче покорство? Скоро щеше да разбере това. Защото Поръчителят деликатно бе помолил да се заеме с отстраняването на обекта колкото се може по-бързо и той нямаше намерение да го разочарова. Все пак беше приятно да си има работа с него. Веднага си личеше, че е интелигентен човек, който моли, а не заповядва.

Когато разгърна втората снимка, го обзе неописуема радост. Прекрасно! Обектът отново беше жена. Това не беше работа, а истинско удоволствие. Вестникарите и телевизионерите щяха да затънат в тресавище, докато обсъждат как е нанесъл поредния удар на жертвата. Само че прякорът „Ангел на смъртта“ никак не му харесваше. Звучеше банално. Но как би могъл да очаква фантазия от журналистите? На Джак Изкормвача му се бе наложило да си измисли прякора сам и да изпрати писмо във вестника. Сега вече беше ясно защо.

Покритото с дебел слой грим лице на жената, тиражирано в милиони екземпляри по целия свят, го гледаше от снимката с познатата усмивка. Да, тази девойка беше известна много преди бабата и дядото на Мерилин Монро да се появят на белия свят. Тя беше в Града много отдавна и вероятно вече бе уморена от наказанието си, което продължаваше столетия наред. Този път нямаше да приложи номера с цветята, тъй като благодарение на пресата всички вече знаеха как е била убита Мерилин, а щеше да измисли нещо друго. Той знаеше за тази жена всичко, абсолютно всичко — и навиците й, и вкусовете й, и предпочитанията й… И щеше да изпълни поръчката артистично.

Убиецът нави снимката отново. Нямаше време да спи, освен може би да подремне половин час, тъй като трябваше да планира подробно предстоящата акция и да обмисли как ще е най-добре да използва еликсира. Начинът, по който действаше въздушната пушка, му хареса, но тя имаше един минус — оръжието беше много голямо. Ако го мъкнеше всеки път, когато отиваше да изпълнява задачата си, криейки го под шлифера, патрулът рано или късно щеше да се заинтересува какво носи. Разбира се, можеше да прелее еликсира в мензура, но и това вече го беше правил, беше го правил…

Какво ли трябваше да измисли, за да не се повтори? Остави кутийката на нощното шкафче, отпусна се на леглото, затвори очи и сложи ръце под тила си. Близо четирийсет минути лежа, без да помръдва и без да отваря клепачи. Ако човек го погледнеше отстрани, заради равномерното му дишане можеше да си помисли, че е заспал…

Но той не спеше.