Zотов
Еликсир в Ада (39)

Трийсет и осма глава
Пропуснатото обаждане

3 часа и 11 минути

Мълчанието на Свръзката можеше да означава само едно — че куриерът още не е пристигнал. Но макар да осъзнаваше това, килърът не можеше да си намери място. В продължение на един час той на няколко пъти грабваше телефона и набираше заветния номер, но в следващия момент натискаше червения бутон за прекъсване на връзката. „Няма защо да прекъсвам работата на човека“ — успокояваше се той. Щом се сдобиеше с някакви новини, Свръзката щеше да се обади още в същия миг.

Светещите минути на електронното табло на будилника се сменяха една след друга, но телефонът продължаваше да мълчи. Той се опита да чете книга, но редовете се размазваха пред очите му, така, че, убивайки времето в очакване на заветното обаждане, килърът се търкаляше на дивана и гледаше телевизия, обзет от гадно усещане. В Града нямаше почивен ден, а отпуски даваха само на държавните служители за десет дни в течение на сто години, тъй че през деня телевизия гледаха само домакините. Но телевизионните програми бяха направени така, че можеха да докарат до припадък всеки нормален зрител.

Вторачил помръкналия си поглед в екрана, той съжаляваше, че не са му възложили да убие някой телевизионен водещ.

— Вие сте с риалити шоуто „Стон 2“, което се излъчва на живо. Аз съм Кристина Онасис — врещеше в микрофона бившата брюнетка, пребоядисана на блондинка с контрабанден перхидрол. — Само при нас можете да видите как влюбени двойки от сутрин до вечер строят дома на своята мечта. Всяка нощ нашите работници го разрушават до основи, след което двойките откачат напълно и започват да го строят отново. И това става всеки ден! Сърдечни пристъпи, викове „Докога ще продължава това!“, травми на строителната площадка, заплахи за развод и робски труд като в древния Египет — всичко това можете да видите в шоуто „Стон 2“! Не го пропускайте!

„Истински кошмар — помисли си убиецът, потръпвайки, и превключи канала. — И кой измисля тези идиотски шоупрограми? А най-странното е, че в тях не можеш да се разминеш от доброволци.“

Следващото предаване също никак не го зарадва. Разтърсвайки пода, от тонколоните се разнесе изпълняваната със сираческа покруса песен: „Озърни се, озърни се настрани, виж дали не искаш някого да изядеш? Ако щеш, хапни от себе си дори! Твоите очи изплашиха света, съжали най-сетне тези хора и не яж месо, а хрупай морков!“ Суперпопулярният сериал в Града вървеше вече цели десет години и отдавна бе изгубил сметката на епизодите, които бяха няколко хиляди или нещо подобно. По всичко личеше, че сюжетът отново бе измислен от малоумниците от Холивуд или Латинска Америка, които задръстваха на табуни местната телевизия.

В него се разказваше как в съответствие с разпореждането на Главния съд едно момиче вегетарианка попада на стаж във фирма, в която работят кръвожадни людоеди. Започват ужасни интриги. От чантата й открадват краставици и зеле, слагат във витаминозната й салата месо и насила я карат да гледа филма „Изяждане на живо“. В крайна сметка, както става винаги в такива филми, нещата се нареждат — в момичето се влюбва директорът на фирмата — елегантен млад канибал, който започва да яде покълнали семена и да пропагандира здравословния начин на живот, в резултат на което половината хора от фирмата влизат в лудницата.

Убиецът отново потръпна и пак превключи канала. Не, все пак местната система за наказания беше страшно несправедлива. Например неговата дърта комшийка — унтерщурмфюрерът от СС фрау Браунщайнер, с огромно удоволствие би гледала такива филми, но естествено никой не й ги показваше, тъй като филтърът на Ведомството следеше строго излъчването на телевизионните сериали. Изключение правеха само новинарските емисии. Те бяха предназначени за всички, а журналистите в Града си скъсваха задниците, за да излъчват задължително само лоши новини и да причиняват депресия, която съсипваше зрителите.

Сериалът не изчезна. Очевидно бутонът на дистанционното не работеше. Той го натисна отново, но бутонът само издаде пронизителен звук и по каналите се завъртяха реклами, които заемаха половината от ефирното време. В такива моменти дистанционното автоматично блокираше, а телевизорът продължаваше да работи дори ако го изключеха от контакта, тъй като се включваше автоматично захранване.

— Здравейте на всички. Това е операцията „Сайд“ или варене. Новите алуминиеви казани „Сайд“ са прекрасни съдове за наказание на грешниците в туристическия квартал — крещеше забързано от екрана един младеж с гъзарски костюм. — Няма нужда да мъкнете до мястото на мъченията дърва или да чакате убийствено дълго водата да заври. Казаните „Сайд“ завират десет пъти по-бързо и причиняват непоносими страдания на грешниците.

— Съмнявам се — колебаеше се театрално една дебелана в униформена ватенка, на която младежът даде микрофона си. — Обикновено по време на моята смяна варим грешниците съвсем нормално и аз съм доволна от своя обикновен казан. Не мисля, че „Сайд“ ще ми помогне.

— Аха-а-а-а! — изврещя истерично в отговор младежът. — Ще видим какво ще кажете, след като изпробваме „Сайд“! Я го включете.

Парата от лъскавия казан се вдигна буквално след секунда, а след това оттам се разнесоха сърцераздирателни викове на грешници. Туристите от Рая, които минаваха покрай тях, отскочиха встрани и защракаха с фотоапаратите си, опитвайки се да фиксират варенето за спомен.

— Е, какво ще кажете, какво избирате сега? — намигна палаво водещият.

— О-о-о… само „Сайд“! — усмихна се нежно дебеланата, тъпчейки обратно в новия казан попарените грешници, които се опитваха да излязат навън.

Младежът се обърна енергично към телевизионната камера.

— Още ли варите? — изкрещя той. — Тогава идваме при вас.

Килърът бе установил от предишните си опити, че няма никакъв смисъл да замеря телевизора с дистанционното. Той простена, запуши ушите си с ръце и затвори очи. Рекламата късаше нервите на всички по един и същ начин и проклетото Ведомство се възползваше от това. Той стисна очи още по-силно и най-неочаквано сред пъстрите точици в съзнанието му ясно се очерта лицето на Калашников — същото онова лице от рекламния билборд на вестник „Смърт“. На онзи мръсник и тъпанар. Кога ли най-сетне щяха да се срещнат?

Той вече беше избрал средството срещу него. На разсъмване трябваше да се отбие до багажната клетка и да вземе порцията специален еликсир. Без да сваля ръце от ушите си, отвори очи и хвърли поглед към шкафа, в който имаше два ключа. Грижовният Хензел му бе направил копие от собствените си ключове. Засега беше решено да не дават ключове на Свръзката, тъй като можеха да възникнат подозрения защо толкова много и различни хора по неизвестни причини ходят до една и съща багажна клетка.

До края на рекламния блок оставаха около десетина минути. Той съзнателно не извръщаше глава към телевизора. И все пак защо Свръзката изчезна? Може би Поръчителят се бе обидил от издънката по време на работата му с Мерилин Монро, заради която се наложи да се откажат от помощта на Хензел, и… бяха решили да намерят друг изпълнител? Той потръпна. Щеше да е много лошо, ако беше станало така. Тогава какво щеше да прави? Без еликсира беше абсолютно безпомощен! Стисна пръсти и кокалчетата му сухо изпукаха. Не, не! Това не беше възможно. Те си бяха нужни един на друг като звена от една верига. Дори ако Поръчителят беше полудял, той просто нямаше време да търси нов изпълнител, защото времето го притискаше.

Килърът погледна съвсем случайно към мобифона си и потръпна. Мобифонът! По дяволите! Заради тази шибана реклама съвсем забрави за него! Сграбчи рязко апарата и обзет от отчаяние, видя проблесващите цифри на дисплея. Докато седеше със запушени уши, беше пропуснал едно обаждане. По дяволите, по дяволите, по дяволите! Килърът натисна бутона толкова силно, че палецът му почервеня от напрежението. На дисплея се изписа номерът на Свръзката.

— Защо не ми вдигнахте? — Щом чу познатия глас, на убиецът му олекна и от гърдите му се изтръгна дрезгава въздишка, а гърлото му пресъхна.

— Извинете ме — изпъшка той, — бях излязъл, не съм чул, че звъните. Какво става при нас?

Той замря тревожно, вслушвайки се в настъпилата тишина.

— Току-що пристигна куриерът — отвърна му най-спокойно Свръзката, сякаш самият той не бе прекарал нощта в нервно напрежение. — Моля ви, бъдете на линия и чакайте обаждането ми. През следващия час ще реша къде и как ще е най-добре да се срещнем. Този човек носи изключително важна информация за вас. Дръжте мобифона си под ръка.

— Да, да — каза убиецът. — Разбира се. Можете да сте сигурен, че и сега…

— Няма значение — констатира гласът в слушалката. — Просто чакайте. До скоро.

— Ще чакам. Всичко хубаво.

Рекламният блок на екрана на телевизора свърши и сериалът продължи.