Zотов
Еликсир в Ада (78)

Седемдесет и седма глава
Името

19 часа и 37 минути

Калашников убиваше времето си в дългия затрупан с вещи коридор. Приседнал на крайчеца на стола с извити крачета, той разглеждаше листовете, получени от отдела по криминалистика, върху които бяха фиксирани отпечатъците от гумите на кетлеровския велосипед. И какво си въобразяваха? Велосипедът беше стар модел, произведен около деветдесетте години на XIX век. Той също беше виждал такива велосипеди, само че вече не помнеше къде и кога. Тъй като не искаше да развява кирливите ризи пред всички, шефът го помоли да почака отвън и му обеща, че ако се наложи, ще го извика в качеството на тежка артилерия. Иззад плътно затворената врата се разнасяше глух шум, в който можеха да се дочуят отделни думи като „говедо“, „животно“ и „ти пък откъде се взе“, но репликите на боса не се чуваха, тъй като женският крясък ги заглушаваше. Очевидно моментът, когато на шефа щеше да му потрябва тежка артилерия, вече наближаваше.

Алексей размърда изтръпналия си крак и отново се зае да разглежда листовете от оризова хартия, покрити със схеми, рисунки и снимки. Да, отдавна вече не произвеждаха такива велосипеди. Очевидно собственикът му беше доста консервативен човек на възраст, иначе отдавна да си е купил по-модерно колело. Преди революцията такива старомодни велосипеди караха младите интелигенти, които нямаха пари да платят за услугите на кочияш. А заради страшните задръствания, които в момента блокираха улиците на Града, много от старите обитатели на Ада нямаха друг избор, освен да въртят педалите и дори бяха направили отделни алеи за тях по големите шосета, възползвайки се от опита на Китай. Нали дори в самото Ведомство имаше хора, които всеки ден лавираха сред потока коли и пристигаха на работа с вярното си старо колело? Охо, имаше много такива! Ето, например… Ох, как му беше името… По дяволите, излезе му от ума. Този мъж не само беше заклет велосипедист, а освен това винаги носеше специална верига със специален катинар, за да завързва превозното си средство за дървото, та някой доброжелател да не му го отмъкне.

Сякаш токов удар разтърси Калашников, и то толкова силно, че косите му се изправиха. Майко мила… Точно този човек имаше истински кетлеровски велосипед, който отдавна вече трябваше да изхвърли на боклука. Гумите му бяха изтъркани, а едното му колело беше огънато и затова леко поднасяше, когато го караше — нещо, което много добре личеше от следите по асфалта. Пред очите му като на кино се появи велосипедът, който беше виждал на паркинга пред входа на Ведомството. Алексей отново премести помръкналия си поглед към рисунката. Да. Майко мила, това беше той!

Калашников не забеляза, че листовете се изплъзнаха от ръцете му и затанцуваха, сипейки се по пода.

Той се олюля и се смъкна от стола. Не! И още веднъж — не! Имаше просто и логично обяснение на целия този ход на мислите му. Той просто беше полудял. Постоянното недоспиване и нервните сривове през последните десет дни бяха дали плодотворен резултат. Пък и в края на краищата да не би старите велосипеди с поднасящи огънати колела да бяха малко в Града!

Сигурно бяха милиони, ако не и повече. И се питаше защо трябваше да си прави зловещ извод от едно случайно съвпадение?

Но в същата секунда, обзет от слабостта и световъртежа, каквито изпитваше човек, болен от грип, той осъзна за какво става дума. Щом Калашников надуши името на убиеца, много неща започнаха постепенно да изплуват от мъглата. Всичко беше просто като бобена чорба. Налице бяха много насочващи подробности, но никой не искаше да ги забележи.

Убиецът имаше възможността да научава плановете им, защото беше изключително близък до Ведомството. Той беше ликвидирал вампира, след като се е издънил с букета цветя. Този човек беше на възраст и страдаше от склероза. В паметта му отново изплуваха двете старомодни дами, които разговаряха чинно пред купичките със сладолед. „Тук, миличка, всичко е различно.“

Точно така. И това трябваше да се има предвид още от самото начало, но те, включително и опитният им шеф, по навик продължаваха да оценяват човека и постъпките му според земните стандарти. Точно затова килърът се бе наслаждавал на тяхното неведение, унищожавайки виртуозно жертвите си една след друга и вършейки това весело и подигравателно фактически пред очите им. Неясно беше само едно — очевидно убиецът определено искаше Алексей да го открие. На два пъти му оставя доста видими намеци, чийто смисъл му стана ясен едва сега. Защо ли го е правил?

Калашников потръпна, изпитвайки неприятно ледено гъделичкане по гърба. Плъзна поглед по почти тъмния коридор, по чиито стени играеха сенките на свещите, и му призля. Засега всички тези налудничави версии не променяха основната същност и предположението му продължаваше да звучи ужасно. Какво невероятно самообладание и хладнокръвие би трябвало да притежава този човек, за да му се усмихне в лицето и демонстративно да се покруси, че в Града стават такива кошмарни неща! Той стана, настъпи листа от оризова хартия и той изхрущя под обувката му. Както и да е, нямаше нужда от излишни емоции, трябваше да бъде спокоен. Сега щеше да се обади на две места и без проблеми да разбере какво представляват изводите му — ярки фантазии, давещи разсъдъка му от постоянното безсъние, или истина, заради която не само цялото Ведомство, но дори и самият шеф щеше да изхвърчи.

Калашников извади машинално мобифона си, чиято батерия беше почти паднала, спомни си нужните цифри и бързо набра номера. След два дълги сигнала се разнесе пукот, който обозначи началото на връзката.

— Ало.

Щабскапитанът отговори тихо, въпреки че разговорът му и без това не се чуваше зад вратата, където всичко гърмеше и се тресеше. Ако се съдеше по звуците, по шефа вече бяха започнали да мятат чинии.

— Добър вечер. Обажда се Алексей Калашников от Ведомството.

— О, радвам се да ви чуя — отвърнаха в слушалката. — Нещо спешно ли има? Мисля, че вече ви казах всичко. Някаква допълнителна информация ли искате?

— Искам да попитам само за пропускателния режим. — Калашников полагаше огромни усилия, за да говори. — Ако не греша, при вас той е доста строг.

— Да, така е — с известна гордост изрече гласът в слушалката. — Външни хора не могат да влязат при нас, защото появата им понякога влияе негативно на нашите тъй да се каже квартиранти. Правилата са еднакви за всички. Това се отнася дори за вашето Ведомство. Има само две категории служители, които могат да проникнат в сградата по всяко време и без предварително съгласуване. Но и те са длъжни да покажат на портиера документ за самоличност и да се подпишат на входа.

— Трябва да изясним една банална формалност — продължи Алексей, полагайки известно усилие да говори спокойно. — Кой е идвал при вас в деня, когато стана убийството в столовата? Пазите ли записките в дневника?

— Боя се, че за да разберем това, ще ни трябва време — смути се малко гласът. — Нали разбирате, посетителите, общо взето, са доста, а пък тези туристически групи от Рая, от които вече се уморихме да се оплакваме, направо ни изтормозиха…

Шумът зад вратата се засили и сега Калашников без проблеми чуваше не само отделни думи, но и цели фрази. Смисълът им не оставяше никакво съмнение, че шефът всеки момент ще се появи в коридора, за да потърси помощ от тежката артилерия. Алексей затисна свободното си ухо с ръка, за да чува по-добре, и прекъсна събеседника си:

— Няма да си простя, ако ви причиня безпокойство. Не ми трябват имената на всички посетители. Ако не ви е трудно, моля ви проверете веднага в компютъра дали сутринта болницата не е посетил един човек…

Прехапвайки болезнено устни, той назова името и то отекна като ехо в мембраната на мобифона, а Алексей се порази от тона, с който го изрече.

Човекът отсреща замълча за две секунди.

— Да-да, разбира се — чу отново Калашников топлия глас, който достигаше до него сякаш от друга планета. — Виждам бележката на портиера. Точно в осем часа сутринта е фиксирано посещение с този документ за самоличност. Подписът е поставен с кръв и всичко е както трябва… За да сте по-сигурен, веднага ще направя анализ на ДНК, имаме съвсем нова електронна апаратура… Един момент… — В слушалката се разнесе бълбукане, тракане и шумолене.

— Да, със стопроцентова сигурност това е той. Не биваше ли да го пускаме? Този джентълмен идва доста често, лично шефът е подписал пропуска му. Винаги идва по работа, а не просто така.

— Всичко е наред — успя да процеди Алексей. — Просто в момента пишем окончателния протокол и трябва да изясним дали, когато трагедията се е случила, наоколо не е имало наши служители. Много ви благодаря за помощта.

— Няма за какво. Ако има нещо, обадете се пак, винаги ще се радваме, ако можем да ви бъдем полезни.

Когато след пет минути, засипан с ругатни (обидните изрази крещеше една млада огнена брюнетка, облечена с леопардови бикини), оглушалият от крясъците шеф надникна в коридора, за да покаже на опърничавата дама своя служител, станал популярен от новинарските емисии на телевизията, той с изненада установи, че Калашников го няма.