Zотов
Еликсир в Ада (28)

Двайсет и седма глава
Синият бутон

12:00 часа

Двете денонощия се изнизаха с такава скорост, с каквато на Земята минаваха сто години, но играта си струваше усилията. Опасенията му се оправдаха — Менделеев се оказа прав за състава на веществото. Това затрудняваше ситуацията още повече, защото нямаше никакви обяснения как веществото все още не е разрушило всичко в Града.

Независимо дали искаше или не, щеше да му се наложи да натисне синия бутон. Той се стараеше никога да не прави това, ако не е крайно необходимо, защото тези разговори не му доставяха удоволствие, а му носеха само разочарование и го ядосваха. Но сега необходимостта беше налице и имаше възможност да му съобщят информация, която можеше да се окаже изключително полезна.

Шефът погледна още веднъж към телефона и му прилоша. Преди време той почти не му се обаждаше. Правеше го много рядко — може би по веднъж на петстотин или на триста години. Но напоследък му се налагаше да му звъни все по-често. Какво ли щеше да стане по-нататък? Всъщност моментът не беше подходящ да мисли за тези неща. Той решително дръпна апарата към себе си, изчака секунда и натисна бутона.

Чу щракване и се разнесе музика, която можеше да се характеризира като сладникава. Май че свиреха на арфа. Шефът едва се сдържа да не се изплюе.

— Ало? Небесната канцелария слуша! — Дори и тази кратка фраза беше изречена невероятно учтиво. Явно слушалката беше вдигнал някакъв ангел.

— Ъ-ъ-ъ… Добър вечер. Обаждам се от Ада — изрече през зъби шефът, припомняйки си бавно езика на Палестина, който вече бе позабравил. — Разбирам, че моментът не е подходящ, но трябва да проведа един много спешен разговор. Свържете ме веднага с Главния.

Ангелът явно се напрегна, но запази любезния си тон:

— Моля, останете на линията. Ще видя какво можем да направим за вас.

Отново се разнесе музика. Професионален девически хор изпълняваше „Аве Мария“.

Изминаха няколко мъчителни секунди, преди най-сетне да вдигнат слушалката.

— Казваш, че има нещо много спешно, така ли? — каза добре познатият му Глас. — Знаех си, че в най-скоро време със сигурност ще ми се обадиш.

— А откъде си знаел? — не се сдържа и попита шефът.

— Ами, защото отдавна не си се появявал — отвърна му спокойно Гласът. — Какво става при теб? Казвай, целият съм слух. Само че, моля те, бъди кратък, затънал съм до гуша в работа.

— Какво става при мен ли? Да не би да не знаеш! — Шефът потисна яростта си. — Ако не възразяваш, много ми е интересно да разбера следното — откъде при нас в Ада се е взела СВЕТЕНА ВОДА?

От другата страна на жицата се възцари гробно мълчание, което продължи близо минута. И тя се стори на двамата събеседници като цяла вечност.

— Светена вода ли? — От притеснението на Гласа си личеше, че той искрено е изненадан. — Шегуваш ли се? Как би могла изобщо да се появи в Града?

— Точно това искам да те попивам — отбеляза студено шефът.

— Извинявай… но нямам какво да ти кажа.

В яда си шефът строши моливът от сандалово дърво.

— Нямаш ли? Тогава чуй какво ще ти кажа аз: сигурен съм, че са я домъкнали твоите туристи. Няма кой друг да довлече тази гадост в Ада, защото никой от моите грешници не може да се докосне до нея, без да се превърне в най-добрия случай в инвалид. От днес затварям официално границите с Рая и нека твоите ангели сами да се оправят с туристическите фирми. Повече няма да можеш да радваш благочестивото си население със стряскащите картини от врящите казани в Ада, които са успели да избегнат!

— Пак подхвана старата песен. Не изтъкваш никакви аргументи, а само изпадаш в паника — отвърна Гласът. — Хайде да оставим емоциите настрана и да разсъждаваме трезво. Откъде имаш прекрасната информация, че в Ада се е появила… ъ-ъ-ъ… светена вода?

— При мен работи прочутият химик Менделеев. Спомняш ли си го?

— Да. Искрено съжалявам, че не го взех при себе си.

— Късно е вече. Положението е следното — преди два дни в моя Град за едно денонощие бяха извършени две убийства. Очистиха Хитлер и Мерилин Монро. Спомняш ли си ги?

— Наистина е трудно да забравиш Хитлер. Но той беше твоя креатура, нали така? Ти непрекъснато се хвалеше, че си създал палач, в сравнение с когото Нерон е като момиченце с панделка.

Шефът се смръщи, сякаш бе погълнал цяло лимоново дърво.

— Хайде сега да не се обвиняваме взаимно! Аз също мога да си спомня някои неща и тогава ще си спретнем чудна вечер на взаимните обвинения. Общо взето, телата и на двамата са изгорени с някаква течност, в сравнение с която сярната киселина е като ягодов сироп. От труповете са останали по три грама пепел. Помолих Менделеев да направи подробен анализ. Не повярвах на първия резултат и го накарах да повтори изследването. Резултатите се потвърдиха. В останките от загиналите, тоест в онази пепел, се съдържат микроскопични частици сребро с проба 985. Менделеев си направил труда да преброи приблизителното количество на молекулите сребро и смята, че в малък съд с вода в течение на около три часа е било киснато сребърно бижу с тегло около двеста грама. Надявам се, че разбираш за какво бижу говоря? Твоите добри слуги го слагат на гърдите си, преди да започнат да пеят хвалебствени песни в твоя чест в неделя. Тъй че изводът на Менделеев е категоричен: течността, с която са били изгорени Хитлер и Мерилия Монро, е стопроцентова СВЕТЕНА ВОДА.

Този път мълчанието и на двамата продължи малко по-дълго.

— Бих искал да зная дали в момента Менделеев има свободен достъп до спирт? — попита замислено Гласът. — Не искам да го обидя, просто питам…

— Той не пие — отсече шефът. — Честно казано, изобщо не разбирам как се е озовал в Града. Той не е човек, а същински ангел. Е, какво ще кажеш по този повод?

— Напълно съм объркан — призна си честно Гласът. — Но преди всичко би трябвало да поразсъждаваме логично. Случвало ли ти се е да четеш Библията?

— Много добре знаеш — изскърца със зъби шефът. — Нали ти ми я изпрати.

— Помислих си, че може да си я пренебрегнал? Цели седем хиляди години ми се щеше да те попитам, но се притеснявах. Е, много ми е приятно да чуя това, защото тази книга моментално ликвидира твоята теория за заговор, която си изградил толкова старателно. Ако наистина си чел Библията, тогава би трябвало да знаеш, че Адът задължително ще рухне в мига, в който там попадне дори една-единствена капчица светена вода. Но ти твърдиш, че някой успява да вкара в града не само въпросната вода, а дори и средствата, с които да бъде приготвена! Това е направо гениално. В такъв случай я ми кажи, ти защо продължаваш да съществуваш?

Шефът понечи да възрази, но езикът му не се превъртя. И той посегна към кристалната чаша, която бе извадил предварително от бара, преди да започне разговора.

— И това не е всичко — продължи неумолимо Гласът. — Никой не е в състояние да вкара в Града нито една молекула сребро и нито един милиграм светена вода, защото тези вещества блокират автоматично силовото поле на Адските порти. И това ли трябва да ти обяснявам? Дори ако човек полудее до такава степен и предположи, че туристите от Рая са пожелали тайно да внесат светена вода в Града, преминавайки по някакво чудо през граничния контрол и митницата, при всички случаи щяха да претърпят неуспех на входа на Адските порти.

— Само че, както виждаш, те са успели — възвърна дар-словото си шефът, след като отпи малко уиски. — Затова нека се разберем така: от днес нататък туристическата агенция на Рая спира екскурзиите в Града. Поне докато си изясним обстоятелствата.

— Ако това ще те успокои, аз съм съгласен — отбеляза кратко Гласът. — Но ще видиш, че проблемът изобщо не е в тях. Моят съвет е да дадеш пепелта на Менделеев за повторен анализ. Може би тя съдържа нещо, за което ти не се досещаш. Повтарям ти отново, че истинската светена вода отдавна щеше да разруши Ада заедно с теб. Не е ли така?

— Добре. Можеш ли без обичайните си намеци и загадки съвсем простичко да ми кажеш защо някой убива обитателите на Града? Нали в Библията пише, че Ти знаеш ВСИЧКО.

— Дори и да е така — каза уморено Гласът, — знаеш ли, на мен изобщо не ми се ще да вниквам в тази история. Иначе ще ми се наложи да се занимавам с толкова много неща наведнъж, че няма да ми останат дори две секунди свободно време. Трябваше да възпирам кръстоносците от клането в Йерусалим, американците — от бомбардировките в Хирошима, хакерите от Индия — от създаването на вируси, джебчиите в Москва — от кражбите на портфейли. Сега си блъскам главата как да предотвратя Третата световна война, защото, ако нападнат Иран, ще настане пълен ужас. Между другото, това също е твоя работа! Както виждаш, имам далеч по-глобални неща за вършене, отколкото да изяснявам защо са изгорили някакъв си Хитлер. И изобщо защо съм длъжен да се занимавам с твоите проблеми? Нали ти създаде Ада такъв?

— Да — кипна моментално шефът. — Да! Аз го създадох такъв. Не ти ли харесва? Изобщо не ми пука. Защото аз смятам, че той е идеален. Знаеш ли какво сочат социологическите проучвания? Седемдесет и пет процента от хората смятат, че животът на Земята вече е Ад, и се надяват на промени в онзи, в другия свят. И затова, скъпи мой, се случват разни неща, като самоубийствата например. Просто хорицата са сигурни, че ТАМ няма такъв живот. Но се оказва, че има… И те ще живеят същия този втръснал им вече живот, от който са се опитали да избягат, още сто, двеста и триста хиляди години. Ще изпитват болка, ще им се гади, ще изпитват глад, жажда, жега, ще им се спи, ще трябва да се бръснат и изобщо всички най-лоши неща, които са ги вбесявали приживе, след това ще се превърнат за тях във вечни. И само след някакви си петстотин години те ще започнат да вият, да се каят за греховете си, да си скубят косите, ако са им останали, и да съжаляват за онова, което са извършили на Земята. Защото са си мислели, че на онзи свят ще пърхат като безплътни духове в прозрачното божествено пространство, но ще осъзнаят, че просто са се преместили в някаква дупка под наем в покрайнините! Само да можеше да видиш как се търкалят по пода, обзети от закъсняло покаяние, и се давят със собствените си сополи! Дори онзи Чаушеску и Малюта Скуратов при мен реват като тригодишни деца.

— О, да — подсмихна се саркастично Гласът. — Няма спор. Ти си гений, разбира се.

— Можеш да се подиграваш колкото си щеш, но в това няма никакво съмнение — покашля се шефът. — Когато убиха Хитлер, в мен се появи първото подозрение, което впоследствие се затвърди. Някой се опитва да разруши идеалната ми схема. И това не ми харесва. Ами ако убийствата придобият характер на масова епидемия и започнат да избиват грешниците с милиони както на Земята? Тогава кой ще остане в Града? Аз съм длъжен да спра това.

— Ти по-добре спри този масов приток на обитатели в Града, защото иначе могат да се случат и по-лоши неща — констатира Гласът. — Хората вече седят един върху друг, но на теб все са ти малко. Защо трябваше да изобретяваш вируса на птичия грип? Толкова години си живееха спокойно без него и на ти сега! Нямаш ли си друга работа? Измисли едрата шарка за пет минути, а пък аз се мъчих толкова време с нея. Едва преди двеста години успях да я овладея окончателно.

— Птичият грип е, тъй да се каже, проверка на силите — притесни се леко шефът. — Ако си забелязал, само се забавлявам с новите епидемии и те по-скоро плашат, отколкото убиват. Голяма работа — треската САРС взе седемстотин жертви, а от вируса ебола умряха двеста души… Съгласи се, че това дори е смешно. Чумата в Европа през XIV век дори и на мен ми дойде в повече, направо не знаех къде да слагам покойниците, тъпчех по четирийсет души в една стая. Тъй че не се притеснявай — всичко е под контрол.

— Вече толкова години чувам това от теб, но резултатите са все едни и същи — заяви разочаровано Гласът. — Тъй че се оправяй сам с убийствата в Града. Аз ти казах какво мисля.

— Никой не се е съмнявал, че ще предпочетеш да си измиеш ръцете! — ядоса се шефът. — Просто забравих с кого разговарям. Никога не си ми помагал в критични ситуации.

— Защото не бива да ти помагам.

— Прекрасно. Тогава ще ти кажа, че на мен също ми писна. Повече няма да ти се обаждам.

— Всеки път казваш така — изрече безразлично Гласът. — Само че къде ще се денеш…

В слушалката отново се разнесе нежна музика и той дори можеше да си представи как тънките пръсти на арфистката докосват струните. Шефът натисна синия бутон, за да прекъсне на свой ред връзката.

Известно време седя смълчан, осмисляйки съдържанието на разговора и отпивайки от уискито. Обаждането не даде резултат. Трябваше спешно да свика заседание на специалната група начело с Калашников. Може би те са успели да изровят нещо. Трябваше да признае, че Гласът беше прав. По всичко личеше, че тази течност не беше чиста проба светена вода, иначе от Града щяха да останат само рога и копита. Налагаше се да даде на Менделеев толкова време, колкото му е необходимо, за да изследва подробно всичко и да сложи нещата на мястото им. А пък Калашников и компанията му трябваше да разрият земята, но да намерят начин да преустановят първоизточника на тази вода. В крайна сметка това беше тяхна работа.

В един от районите на Града един офицер, облечен със зелен мундир, изключи кабела и с разтреперани ръце свали слушалките от главата си. Избърса покритото си с пот чело и бръкна в джоба си да извади цигари. Синкавото пламъче запали цигарата с черен тютюн от сорта „Житан“, който дереше гърлото като шкурка.

Те отдавна се бяха включили към кабела — още в края на осемдесетте години, след което сваляха разговорите между шефа и Гласа и периодично ги пускаха в анонимните сайтове на Хелнет. Откриваха и сваляха бръмбарите им, но сетне се появяваха нови, които бяха още по-добри и по-чувствителни. Но основният проблем се състоеше в това, че тези разговори се провеждаха изключително рядко и затова бръмбарите бяха снабдени със сигнали устройства, за да сигнализират на собственика на подслушвачката, че разговорът, от който се интересува, е започнал.

През последните три дни офицерът непрекъснато носеше със себе си сигналното устройство, защото беше убеден, че шефът всеки момент ще се обади на Гласа. И стана точно така. Новините не бяха добри.

Те бяха подценили хората, които работеха при шефа. И това беше много глупаво. Бяха предвидили участието на Калашников, предположиха, че ще поканят Склифасофски, но изобщо не се сетиха за Менделеев. Винаги ставаше така — струва ти се, че си обмислил всичко до най-малката подробност, но в последния момент се оказва, че не си забелязал слона. Не му се щеше дори да си помисля какво би се случило, ако Менделеев установи преждевременно по какъв начин се приготвя еликсирът. Трябваше да вземат мерки…

Той набра номера, от който му се обадиха някъде преди около час.

— Ало — каза офицерът, дишайки тежко в слушалката.

Убиецът, който отговори на обаждането, моментално разбра кой иска да си поговори с него. Гласът на абоната звучеше глухо, сякаш говореше от някаква бъчва.