Zотов
Еликсир в Ада (59)

Петдесет и осма глава
Евангелие от Юда

19 часа и 11 минути

Общо взето, дори изглеждаше странно, че момчето я бе открило. Това стана случайно. Всичко в нашия свят се гради на случайности — и човешките отношения, и щастието, и смъртта, и мъката, и радостта. Днес си никой, а утре печелиш един милион от лотарията, след като вместо ресто в магазина са ти дали билетче.

Бедният селянин, който продал Книгата на момчето срещу смешните двайсет долара, му разказал, че Евангелието се пазело в управлението на КГБ в грузинския град Самтредия в специална заключена стая. Охранителите не знаели какво точно има в бронирания сейф и само се досещали, че това е нещо изключително важно. От Москва вече четирийсет години не идвали никакви инструкции за този обект, а те се боели да им напомнят за него.

През декември 1991 година Съветският съюз изчезнал за една нощ заедно с московските инструкции, но на тях не им се наложило да скучаят, защото две седмици по-късно президентът на Грузия бил свален по време на „банановата“ революция, която вдигнали неговите приятели. Страната затънала в пожари и грабежи. Пияните бойци с петнисти униформи, които нахлули в Самтредия от юг, разгромили и подпалили сградата на КГБ. Охранителите се разбягали накъдето им видят очите, тъй като вече нямало какво да защитават. А бойците измъкнали от огъня сейфа, който взривили с противотанкова граната, тъй като командирът им решил, че в него има пари и скъпоценности.

Те разбили желязната кутия, която изпаднала от вътрешността на сейфа, и видели димящата Книга с кожена подвързия, чиито страници били изпълнени с неразбираеми знаци. Разочарованият командир се изплюл върху обложката, ритнал Книгата и хукна към горящия кабинет на финансовия отдел.

През нощта край овъглените стени на сградата се стекли жителите от близките села, които също се надявали да докопат нещо. Развинтвали дръжките на вратите, товарели столовете в каруците и събирали кутийките с разпилени кламери. А един от тях взел Книгата, която оцеляла по чудо в огъня. И той не знаел защо го направил. Просто си помислил, че е древна, което означавало, че е ценна.

Но се оказало, че в селото никой не проявява интерес към нея. Цели двайсет години Евангелието от Юда си седяло в дървената къщурка на дядото. От време на време той подпирал с Книгата разклатения крак на старата си маса. Мъжът в черно си представи изумлението на момчето, което отишло да посети един отдалечен планински манастир, отседнало да нощува в селската къща и открило много добре запазеното издание на арамейски език, което се мъдрело под масата.

Книгата от дълго време била извадена от сейфа и пергаментовите й страници били сгърчени и потъмнели, но от тях можело да се прочете онова, което шокирало момчето. Треперейки от възбуда, то креснало на домакина, че иска да купи Книгата. Гостът бил готов да даде и последната си риза, за да се сдобие с невиждания уникат, но за негово щастие старият селянин не знаел цената на Книгата, която струваше милиони. Зарадвал се, че глупавият чуждоземец е готов да му даде много пари за тази абсолютно ненужна вещ. Дядото затаил дъх и поискал двайсет долара, които се равнявали на цели четирийсет лири, а в тяхното село хората не можели да спечелят толкова дори за цял месец. След като получил двете зелени хартийки, старецът дълго ги галил, примлясквал, въртял глава и тихичко се кискал. Това е то да извадиш късмет!

Когато след седмица пребледнялото момче почука на вратата му, стиснало Книгата в ръка, отначало той не му повярва. Помисли си, че е твърде младо, че е гледало прекалено много холивудски мистики, че е видяло неразбираемото издание на арамейски език и че си е измислило разни неща. От целия Клуб арамейски знаеха единствено той и момчето, а всички останали само изучаваха повърхностно отдавна забравения език на библейска Палестина.

В началото му беше противно да пипне онова, което бе написано от онзи човек… Но момчето го убеждаваше толкова разпалено, дори се опита да падне на колене и той се предаде. И с всеки следващ потъмнял ред, с всяка следваща тежка и страшна дума, която се взривяваше болезнено в мозъка му, го втрисаше все повече. Той прелистваше древните страници с разтреперани пръсти, а момчето го гледаше и също трепереше, защото съвсем наскоро бе преживяло същите чувства на съмнения и страх в грузинското село. Само допреди час мъжът в черно не вярваше, че тази Книга изобщо съществува, но ето че тя стоеше пред него… Двамата я прелистваха цяла нощ, разговаряха и обсъждаха онова пророчество, което бе скрито в пергаментовата й вътрешност.

На сутринта излязоха от стаята съвсем различни. Трябваха му три дни, за да обясни на останалите членове на Клуба, и още два месеца, за да купи къща край Москва и да се премести там заедно с целия си багаж. Каза, че трябва да остане сам може би за година или за две и че това му е необходимо, за да се пречисти. Никой не му възрази.

Служителите на Клуба щяха да го разберат дори ако им беше казал истината, но бащината му поговорка за всезнаещата свиня беше заседнала дълбоко в съзнанието му. В продължение на две години двамата с момчето разработваха плана и набелязваха кандидатурите сред спорове и дори сред кавги. Трудно им беше да избират сред милион мръсници, а в Ада те бяха много повече от милион и дори можеше да се каже, че всички бяха такива. И за да определят точните хора, без да допуснат фатална грешка, трябваше да бъдат много прецизни. Изгубиха цял месец, за да установят директен и постоянен контакт със Свръзката и чрез нея да стигнат до Изпълнителя.

Кандидатурата на Изпълнителя, която му предложи Свръзката, много го изненада, но той се съгласи, защото този човек трябваше да е извън подозрения. И още от първите стъпки на Изпълнителя се убеди, че изборът му е бил мъдър и правилен. Макар че погледнато от друга страна, случаите, когато хората най-неочаквано откриваха в себе си скрити до този момент способности, не бяха малко.

Посредник между Свръзката и килъра стана вербуваният преди това вампир Хензел. Офицерът занасяше ампулите, които получаваше от куриерите, в багажната камера, откъдето носфератусът ги вземаше и ги даваше на Изпълнителя и това беше верига, в която тримата никога не се засичаха. След като се наложи да изтеглят Хензел на Земята, за да осигурят безопасността му, Изпълнителят и Свръзката заработиха съвместно, макар че никой не биваше да ги вижда заедно. За щастие до приключването на плана оставаха броени дни. Той чака много дълго. И макар нетърпението му да беше огромно, в това нямаше нищо страшно, така че щеше да почака още малко.

Момчето влезе в стаята. Лицето му беше бледо, но решително. Предишните куриери, които изпратиха в Ада, вече бяха мъртви. Някои трупове бяха съвсем пресни, а други лежаха в гората или в канавката от две седмици. Отначало го плашеше това, че от време на време лицата и крайниците на „пресните“ трупове потръпваха, сякаш те оживяваха. Когато момчето видя това за пръв път, се разкрещя и припадна. Той му обясни, че понякога това се случва, защото мускулите на мъртъвците се отпускат и от газовете се получават конвулсии. Често ставаха и по-сериозни неща — трупът можеше да отвори очи и да седне на пода. В такива моменти дори нервите на препатилите хора в групата му не издържаха.

Те си намираха телата на куриерите без проблеми. Още преди година регистрираха благотворителното дружество „Последен път“, което се бе нагърбило да погребва за своя сметка „безстопанствени“ трупове. По принцип те бяха на клошари и просяци, които намираха мъртви почти всяка сутрин в покрайнините на Москва. Милиционерите от близкото поделение само се зарадваха на тази изненада, защото вече можеха да слагат в джоба си парите, които им отпускаха за погребенията. И всеки път ченгетата сами се обаждаха на момчето да прибере поредния труп.

А да натъпчат куриера с еликсир и да извършат другите задължителни процедури вече беше въпрос на обичайна техника. Подробната рецепта за приготвянето както на „синия“, така и на „червения“ еликсир се намираше в Книгата и най-трудният компонент за изработването му беше прясната кръв от плъх, та затова им се наложи да се обзаведат с десетина капана.

Внезапно го порази мисълта какво ли щеше да стане, ако момчето се озовеше в Рая? То беше младо, невинно и романтично. Ами, ако душата му не бе предназначена за Ада? В такъв случай мъжът в черно нямаше да успее да подготви толкова бързо смяната му с нов куриер и тогава… Всъщност едва ли щеше да стане така. Нямаше съмнение, че момчето все пак бе извършило някакви смъртни грехове. И със сигурност му се бе налагало да лъже. Ако се съдеше по информацията на Хензел, за Града това щеше да е достатъчно.

— Татко — каза момчето и той потръпна. — Готов съм. Ето бележката. — Момчето му подаде лист от тетрадка. — Тук пише, че се прощавам с живота заради нещастна любов.

Без да каже нито дума, той стана и го прегърна. Още от самото начало му готвеше тази съдба и изобщо не съжаляваше за това. Какво да се прави — покрай сухото гори и мокрото. Но в последния момент трябваше да му демонстрира любовта и вниманието си.

— Няма да усетиш нищо — прошепна нежно той.

— Зная — изхлипа момчето. — Отче, имам една последна молба. Преди да отида там, мога ли само за минутка да надникна в заключената стая.

Той очакваше този въпрос и изобщо не се изненада.

— Разбира се. — Погали момчето по главата и извади ключа от чекмеджето на бюрото. — От този момент нататък няма да ти откажа нищо. Ела с мен.

Те тръгнаха към вратата и мъжът в черно пъхна ключа в ключалката и го завъртя два пъти. Сетне влезе пръв и се обърна към момчето.

Дори на мъждивата светлина на единствената крушка се виждаше как зениците му се разширяват. Момчето се олюля и неволно се хвана за рамката на вратата, стараейки се да не падне. А след това трескаво преглътна.

Отче, знаех… вярвах, че това е възможно — прошепна то, без да е в състояние да откъсне очи от омагьосващата гледка, която се разкри пред него. — Още от самото начало знаех.

— Разбира се — усмихна се мъжът в черно. — И аз също знаех.

Спринцовката беше на тайно място в мазето. Веднага щом слезеха долу, той щеше да направи инжекция на момчето. А ако то размислеше и започнеше да се съпротивлява, Хензел щеше да му помогне.