Zотов
Еликсир в Ада (68)

Шейсет и седма глава
Ромарио Гонзалес

11 часа и 39 минути

Дрехата приличаше на екзотична птица, докато той тичаше из цялото жилище, размахвайки ръкави и крачоли. Убиецът слагаше по нещо в куфара и моментално грабваше бележника, за да го запише. Нямаше да е странно, ако забрави нещо важно, тъй като още от дете беше страшно разсеян, когато събираше багажа си.

Докато копоят Калашников се сетеше да клъвне на поредната сламка, която му бе подхвърлил, той трябваше да е напълно готов за тръгване. Нямаше съмнение, че с хонорара, който Свръзката му плати за изпълнението на поръчката, килърът можеше да си купи от черния пазар в хавайския район всичко необходимо. Но през първите месеци не биваше да привлича вниманието към себе си, защото един пришелец, който пръска злато наляво и надясно, щеше да предизвика подозрения. Около година щеше да живее скромно, но за сметка на това сетне… Сетне щеше да се развихри.

Така, какво още липсваше в куфара? Светлият костюм и платнената му широкопола шапка. В Града и без това беше задушно, а в хавайския квартал беше направо кошмарна жега. Въздухът можеше да се реже като масло. Но всяко зло за добро. Не можеше да хване тен, но за сметка на това нямаше опасност да изгори, защото усещането, че кожата ти е опъната като барабан, а след това започва да се бели на парцали, беше ужасно. Най-сетне щеше да може да си почине и да поживее само за себе си, а не за някого другиго. Напоследък в Града се появяваха все повече чиновници с неговата професия, обвинени, че са умъртвили десетки хора, и това стана нещо нормално. Какво да се прави, когато ритъмът на живот беше такъв, че на човек му изневеряваха не само нервите, но дори направо превърташе.

Дракула се оказа костелив орех. А на пръв поглед уж окончателно бе изгубил човешки облик и се търкаляше до кофата за боклук. За щастие килърът не се доближи много до Влад. И постъпи правилно.

Вампирът се метна към него с такава бързина, че той едва успя да напръска озъбеното му лице с еликсира. Една-две капки паднаха върху кожата на Дракула, а останалото вече беше въпрос на техника… Всичко, което убиецът бе видял многократно през последната седмица — съскането, което приличаше на звук от загасена във вода цигара, хъркането, искрите и шумоленето на падащата пепел.

Постоя около минута пред тлеещите останки, за да се наслади на сътвореното, и напусна местопроизшествието с познатия велосипед, като направи две допълнителни обиколки по размекнатия асфалт специално за любознателния копой. Идеята, че шести номер трябва да бъде Дракула, беше на Хензел, тъй като той не обичаше вече бившия си бос. Вампирът сподели предложението си със Свръзката и Поръчителят скоро одобри кандидатурата.

Можеше да изглежда смешно, но след серията убийства Влад дори не заподозря, че самият той би могъл да се превърне в кандидатура, макар че личният помощник на Изпълнителя работеше в неговия магазин. Пребиваването в Ада наистина отпускаше хората, защото на Земята те живееха много по-предпазливо. Но тук те си мислеха, че след като са умрели, вече нищо не ги застрашава.

Той хвърли в куфара любимата си хавлиена кърпа, избродирана с червени розички. Върна се при нощното шкафче, върху което в чинийка бе оставил пластмасовата карта — електронния паспорт на името на Рамиро Гонзалес, който бе купил в китайския квартал. В него вече бяха нанесени отпечатъците от пръстите му, сканираните му ириси, анализът на неговото ДНК и коригираната компютърна снимка. Всичко беше като по ноти и нямаше да се натъкне на никакви проблеми, когато си купуваше билет.

Естествено, рано или късно на работното му място щяха да се усетят, че го няма, но по това време вече никой нямаше да знае къде да го търси. А след половин година, когато откриеше нужните хора, щеше да плати за сложната, но необходима операция, с която да променят структурата на ирисите му и да присадят нова кожа на пръстите му. Това трябваше да се направи, за да смени данните в паспорта си, и тогава вече нито една компютърна база-данни нямаше да го открие. Имало такъв човек, но вече го няма.

Изображението на жената, което за по-сигурно беше затиснато с чаша до чинийката, се намираше до паспорта. Той хвърли бегъл поглед към гланцираната повърхност на снимката. Това щеше да е прекрасен заключителен акорд. Всъщност той смяташе почти всички фрагменти от новата си работа за прекрасни, но му беше особено приятно да се занимава с жените. Щом приключеше със събирането на багажа си, щеше да помисли как да се срещне с жертвата.

Смяташе да се наслади на убийството малко по-дълго от обикновено, защото след това кой знае кога щеше да се заеме с работата, свързана с хладната мензурка в джоба му. А след заключителния акорд можеше да очаква и появата на глупавия копой, който щеше да се натъкне на сюрприза.

За бягството беше най-добре да избере нощния влак, та вездесъщата фрау Браунщайнер да не забележи, че излиза с куфар в ръка, пък и останалите му съседи също нямаше нужда да знаят това. Той взе подробното разписание на влаковете още при последното си посещение на гарата. Никой не можеше да го обвини в липса на предвидливост. Естествено, мотрисите често се бавеха или закъсняваха, но какво да се прави.

Килърът сложи дезодоранта си върху кърпата и напъха чехлите си отстрани. Щеше да хвърли черния си шлифер в куфара малко по-късно, след като си „поговореше“ лично с Калашников. Оказа се, че Свръзката е прав и той с удоволствие се съгласи да ликвидира копоя безплатно. Това не беше работа, а истинска наслада. Направо беше поразително до каква степен съвпадаха желанията им с Поръчителя. Жалко, че нямаше да може да стисне ръката на този човек и да поседнат заедно на чаша вино в някое кафене, защото страшно много си приличаха. Но какво да се прави — такава беше съдбата.

Ала от вчера не можеше да се отърве от една неприятна мисъл. По време на последния им разговор Свръзката малко се запъна, преди да отговори на въпроса му кога ще е най-добре да получи хонорара си. Какво ли означаваше това?

От гледна точка на някой холивудски филм беше най-правилно да предположи, че този човек щеше да изчезне с парите. Че защо не? Все пак не се намираха в дом за благородни девици. Как му казваха на това на жаргона на престъпниците? Прецакване ли беше?…

Убиецът заряза събирането на багажа и седна на леглото, за да обмисли положението. И внезапно се озърна, тъй като не го напускаше неприятното усещане, че нечий съсредоточен поглед буквално пронизва гърба му. Както би трябвало да очаква, зад него нямаше никого. Нито инфрачервена видеокамера, нито маскиран шпионин. Просто му се бе сторило.

„Когато нещо ти се струва, трябва да се прекръстиш“ — спомни си той старата поговорка и се подсмихна.