Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Элемент крови, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Еликсир в Ада

Преводач: Ива Николова

Език, от който е преведено: руски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5069

История

  1. — Добавяне

Осемдесет и първа глава
Петкан

4 часа и 45 минути

Артьомий Петрович се опита за пореден път да отвори сякаш залепналите си клепачи, но те само конвулсивно потрепваха. Откога ли се търкаляше тук? Може би час, а може би два? Изтерзаното му тяло го болеше. В мозъка му се въртяха ярки петна и той усещаше, че всеки момент отново ще изгуби съзнание заради слабостта, обзела тялото му. Виеше му се свят, в устата си усещаше сладникав вкус, гадеше му се, а вратът отляво неприятно го смъдеше.

Без да отваря очи, той се извърна настрани и започна неистово да се тресе, а след това повърна. Лейтенантът разтърка лепкавата кафеникава каша по брадичката си, събра последни сили и отвори мъчително лявото си око до половината. Виж ти, стръкчето тревичка вече не беше сочно и съхнеше. А ето и още едно. Той лежеше на тревата.

— Опа! Доколкото виждам, вече си се свестил, господин полицай?

След странния, сякаш проскърцващ глас с чуждестранен акцент се разнесе лек къдрав смях, който накара милиционерът да забрави за състоянието си и да вдигне глава. Онова, което видя, не му се бе мяркало дори в пристъп на страшен махмурлук. И последното съмнение на лейтенанта изчезна. Както го предупреждаваше далновидната му съпруга, алкохолът ще го унищожи. Такова същество със сигурност не можеше да съществува в реалността, което щеше да рече, че това означаваше само едно — той бе изпаднал в делириум тременс. „Ще превъртиш, глупако, с това твое пиянство“, обещаваше му жена му по време на сутрешните им скандали. Ама че мръсница, все едно е хвърляла боб.

Към Артьомий Петрович гледаше нещо неопределено, което хем беше човек, хем не беше и хем приличаше на звяр, хем не. Лицето му беше тясно, устата му имаше вид на разрез, направен с нож, устните му бяха кървавочервени, от тях стърчаха дълги зъби, кожата му беше белезникавосива, а ушите му — островърхи. Направо същински гоблин от филма „Властелина на пръстените“, който лейтенантът гледа в едно столично кино преди две години. Но онова, което ужаси милиционера в облика на този гоблин, бяха ръцете му, увиснали под коленете, с пръсти като крака на паяк, завършващи с черни нокти. Къде ли се намираше в момента? Най-вероятно лежеше по корем на леглото в лудницата, а в задника му инжектираха разни серуми. И ако това идиотско видение не изчезнеше, значи лекарствата не бяха много ефикасни.

Идиотското видение изплю гъста червена слюнка върху повяхналата трева. Все още беше тъмно, но по всичко личеше, че скоро щеше да се съмне. Лунната светлина избледняваше, разтваряйки се в небето, а самотните звезди сред черните облаци вече се стапяха и започваха да помръкват.

— Забелязах те още тогава, когато дойде при Андрей — изрече дрезгаво Хензел и се изплю още веднъж, без да обръща внимание на скования от ужас милиционер. — След като убиха Иванушка, мислех първо да дойда при вас и да ви разкажа всичко. Но сетне се отказах, защото нямаше кой да ми повярва, като ме види такъв. Всички щяха да се разпищят и да хукнат да бягат. Пък и Андрюша щеше да ви цака кинти и вие щяхте да замажете цялата работа. Прав ли съм?

Артьомий Петрович му отвърна със странен гърлен звук от сорта на „ихъ-ъ-ъ“, който едва ли означаваше „да“ или „не“. Най-вероятно просто бе осъзнал, че това не е халюцинация. Той потръпна и се закашля дрезгаво.

— Тъй че реших да се махна от вашето село накъдето ми видят очите — продължи вампирът, взрян замислено в изчезващата на светлеещия небосклон луна. — И за да не ми е скучно по пътя, реших да си взема някого за компания. С теб вече се запознахме задочно, пък и не познавам никой друг. Много смешно стана, нали? Аз те целунах и сега ти си нещо като таласъм с пагони.

Хензел отново се разкиска с неподражаемия си къдрав смях, опивайки се от паническия ужас на милиционера, който лежеше на тревата. Той отново се опита да се развика, но този опит само провокира нов жесток пристъп на кашлица.

— Ама че тъп наивник — възхити се на упорството му носфератусът. — Котенце, ти наистина ли нищо не разбираш? Няма ли да вденеш най-сетне, че вече си също като мен, тъй че няма нужда да рипаш.

Ситуацията се промени. Този път треперещият лейтенант се опита да затвори очи, за да не вижда пред себе си тази кошмарна мутра, която сякаш бе слязла от платното на надрусан художник, който през последния месец твърдо е минал на хероин.

— Вече съмва — обяви Хензел, без да реагира на безполезните напъни на Артьомий Петрович. — Трябва да те завлека в бърлогата, която вчера отвоювах от една тукашна мечка. Имай предвид, че от днес нататък слънчевите лъчи са точно толкова вредни за теб, колкото и за мен. Но няма защо да се страхуваш да влизаш в църква. Това са пълни глупости, просто поповете са измислили тези щуротии, та върколаците да не ги навестяват нощем. Пълни дивотии! Само си помисли дали е възможно един вампир евреин да не влезе в синагогата и един вампир мюсюлманин да не си свали обувките в джамията? В началото ще бъдеш слаб като малко дете, защото да станеш вампир е все едно да се родиш за втори път. Всъщност защо ти разказвам всичко това, сигурно го знаеш по-добре от мен. При вас вампирите са толкова популярни, че направо свят да ти се завие. Навремето ние дори не можехме да си мечтаем за такова щастие. А пък сега по всички кабел арки въртят „Нощен патрул“, „От залез до изгрев“, „Съдбата на Салим“, „Кръволоци“, но това са пълни простотии и нищо друго.

Вампирът сграбчи милиционера за крака и го помъкна по пътеката обратно към гъсталаците. Облещил очи, Артьомий Петрович се хващаше за тревата с вцепенените си пръсти. Сдоби се с още две синини, тъй като се удари в познатите му вече възлести корени.

— Общо взето, в Русия представят вампирите като някакъв евтин поп — продължи да разсъждава философски Хензел. — Честно казано, дори ми е малко обидно. Измислили са разни тъпи щуротии — че уж спим в ковчези, че разпятието прави рани на челата ни, че уж не можем да се показваме на слънце. Е, през лятото наистина не можем, но защо да не се разхождаме навън през зимата, когато има сняг и температурите са минус трийсет градуса? Всеки от вас поне веднъж е изгарял на плажа. А пък нашата кожа е по-нежна, не се захранва с кръв и затова веднага се бели от силното слънце. И дали някой от тези фантазьори поне веднъж се е опитвал да спи в ковчег? Това е тих ужас, дори не можеш да се обърнеш — оттук ти убива, оттам ти притиска коляното. А пък погребалната промишленост все още не е създала двуместни ковчези. Тогава защо ни е да спим в тях?

В тъмната бърлога, където носфератусът замъкна новия си приятел, не можеше да се диша заради спарения въздух. Разнасяше се киселата миризма на кожа и мечешки изпражнения, а също така и на прясно разкъсан труп. В ъгъла в локва съсирена кръв се търкаляха огромни парчета месо и една яка космата лапа с нокти, а камарата вътрешности беше увенчана с главата на бившата собственичка на бърлогата. Хензел дотътри милиционера до снопа престояла влажна слама и го пусна, а той се стовари тежко на земята, без да е в състояние да помръдне нито един от крайниците си.

— Поспи си — каза вампирът и сложи грижливо мечешката лапа под главата му. — През деня задължително трябва да се наспиваме. Когато се събудиш, ще ти донеса храна. Ще поживеем тук един месец, а след това ще тръгнем на запад. Вече съм решил, че все пак трябва да видя какво става с родовия ми замък в Бохемия. Толкова години не съм бил там, носталгията ме измъчи. За щастие тук нещата са много по-прости, отколкото в Града. По земята се ходи лесно, сякаш летиш. Пък и скоро аз наистина ще мога да летя, когато подрязаните ми криле пораснат. В момента за нас най-важното е да се скрием колкото се може по-далеч от Андрей. Ох, ако ти разкажа с какво се занимава този човек в мазето си и кой лежи в тайната му стая, ще се оцъклиш още повече, отколкото когато ме видя. Хайде, затваряй очи и спи, защото утре през нощта ще имаме много работа. Трябва да те тренирам и да те науча на всичко, от което ще имаш нужда. Заедно ще трябва да опознаваме отново този непознат свят. Може да се каже, че сега ние с теб сме като Робинзон и Петкан. А, знаеш ли, ще те наричам точно така — Петкан. Имаш ли нещо против?

Меко казано, Артьомий Петрович имаше нещо против. Въпреки ужаса, който го разтрисаше, той отваряше окървавените си устни с намерението да тегли една псувня на този изрод.

— Да, господарю — изпъшка най-неочаквано той и застина, поразен от думите, които неизвестно как се изплъзнаха от устата му. Той не изпитваше нищо друго, освен смирение и покорство.

— Прекрасно — кимна Хензел, без да се учуди. — Знаех си, че между нас много бързо ще настъпи пълно взаимно разбирателство. Какво да ти донеса за закуска — катеричка, зайче или може би сова? Поръчай си, Петкане, не се притеснявай.