Zотов
Еликсир в Ада (48)

Четирийсет и седма глава
Черният ангел

малко по-рано, 23:00 часа

— И така, ти казваш, че някой се е опитал да счупи ключалката на шкафчето, в което се намира бележникът на Менделеев? — Шефът почеса притеснено тъмната плешивина между рогата си, потропвайки с пръстите на другата си ръка по ръба на обичайната чаша уиски. — Знаеш ли, кой знае защо това вече не ме учудва. Става все по-очевидно, че някой от нашите специалисти помага на килъра. Какво пък, меко казано, напразно се е заел с тази работа. Защото ще прегледаме достъпа до компютъра и веднага ще разберем кой е той.

Калашаников кимна. Той нямаше търпение да разбере какви са резултатите от разговора с Гласа и вече започна да съжалява, че съобщи толкова рано на шефа за взлома в Архивната стая.

— Там, общо взето, всичко е ясно — отбеляза той. — Човекът е искал да вземе бележника и да напусне безшумно помещението. А след това нищо нямаше да може да се докаже. Щом бележникът не е в хранилището с веществените доказателства, значи са го изпуснали някъде по време на пренасянето. Случват се и такива неща. Но след като е набрал кода за двайсети път и е видял, че чекмеджето не се отваря, явно е бил обзет от истинска ярост и само дето не го е гризал със зъби.

Шефът размаха флегматично ръката си с дълги нокти и дръпна чашата уиски към себе си.

— Ако не днес, то утре ще го хванем — каза с кръвожадни нотки в гласа. — И тогава той моментално ще ми поднесе името на убиеца на тепсия, иначе ще го накъсам на парчета. Но докато нашите хакери търсят кой точно е извадил архивния код от компютъра по сигурността, ти също трябва да се хванеш на работа.

Алексей изпита странното чувство, познато на ловеца, който най-сетне е стигнал до избягалия от него ранен вълк. Адреналинът го удари силно в главата. Дори стените в стаята придобиха друг цвят. Или поне така му се стори.

— Да, да — обяви шефът, гледайки с насмешка Калашников, който се олюля. — Донесоха разрешението от Небесната канцелария дори по-рано, отколкото се очакваше. Нямам представа каква е причината за това бързане. Но може би този разговор вече е излишен, след като можем да заловим помощника на онази твар чрез компютъра… Само че аз не съм си губил времето напразно, за да преговарям с Гласа, нали така? И сега също ще сложа своята резолюция, а ти можеш да тръгнеш веднага към секретния обект, където държат Тринайсетия.

Шефът се изви като акробат, дъхна на лявото си задно копито и сложи миризлив сив отпечатък върху пергамента до благоуханния печат във вид на криле, след което отново дъхна, но този път на хартията и го направи по-скоро по навик, отколкото от необходимост.

— Ето, мисля, че това е всичко. Вече ти обясних как да стигнеш дотам. Отдавна е време да се отървем от тези пергаментови формалности и да въведем електронен пропуск, но последният път, когато ходиха при Тринайсетия, беше много отдавна. Оттогава не сме разработвали нова система. За сметка на това чух, че в момента ангелите тестват специален канал за прекарване на посетители.

Калашников не обръщаше внимание на думите на боса си. Без да вярва на това, което се случваше, той грабна разрешението от бюрото и тръгна към изхода. Вече завърташе златната дръжка с форма на козя глава, когато шефът го спря:

— Без малко да забравя. — Почука той с пръст по челото си. — Ако имаш възможност, попитай го защо е поискал толкова малко? Какво е искал да си купи с тези нещастни трийсет денара? Да не би да не е имал от кого да вземе назаем толкова дребна сума до заплата?

— Непременно ще го попитам — поклони се Калашников. — Ако щете ми вярвайте, но и на мен ми е интересно.

Той излезе в приемната, машинално се усмихна на Мария-Антоанета, която продължаваше да му се цупи и, олюлявайки се, тръгна към асансьора, френската кралица го изпроводи със странен поглед, тъй като реши, че Калашников се е скарал с началството и затова пристъпя по този начин. Всъщност само след секунда тя забрави мислите си за нахалния, но симпатичен руски шевалие и се зае да разглежда поредния си счупен нокът, обзета от тревоги по този кошмарен повод.

Когато стигна до нужния етаж в средата на сградата, Алексей тръгна към кабинета от бронирано стъкло, до който стояха офицерите от специалните части, облечени в черни униформи. Те препречваха пътя към стоманената врата, която не би могла да пробие дори и танкова дивизия. Идентифицираха Калашников, като му предложиха да допре око до специалното, устройство (очевидно данните за ирисите и зениците му бяха вкарани там предварително), след което натъпканата с електроника врата започна бавно да се отваря, а якият негър с униформа на началник на охраната го покани с жест да влезе вътре и го последва.

В помещението имаше само странен черен кръг, в който Калашников се вторачи, показвайки, че изобщо не разбира какво му се случва. Невъзмутимият негър изчака вратата да се затвори и запретна ръкав. На ръката му, окачен на стоманена гривна, висеше ключ с формата на круша. Началникът на охраната пъхна „крушата“ в таблото на стената, набра кода и замря в очакване.

Минутите течаха бавно. Измина повече от час, но нищо не се случи и Калашников реши, че в Небесната канцелария по някакви причини са размислили. В същия миг по черния кръг заискриха светли тънки линийки. Явно от другата страна също бяха набрали специалния код. Негърът се отдръпна от стената и тъй като през цялото време, откакто бяха заедно, не бе изрекъл нито дума, отново покани с жест Калашников да застане в кръга. Той се подчини.

Щом краката му докоснаха центъра на кръга, в главата му избухна непоносимо ярка светлина, а тялото му се разтресе. Калашников усещаше пробождания по цялата си кожа, сякаш го бяха хвърлили в казан с таралежи. Пред очите му притъмня и той падна на една страна, а в устата му се появи неприятен солен вкус, сякаш в нея се бе спукал абсцес.

Докато лежеше на пода и кашляше, плюейки кръв, той с изненада установи, че кръгът кой знае защо беше станал бял, а негърът вече го нямаше. Дори нещо повече — той се намираше в друга стая и към него се приближаваше висок мъж с бели дрехи и с меч на кръста. Зад гърба на човека се виждаше нещо пухкаво и когато той го доближи, Алексей видя, че това са криле.

— Това беше телепортиране — обясни на чист руски език архангелът и му помогна да се изправи. — Едва завчера го въведохме, изпробваме го, системата е съвсем нова.

— Интересно — каза Алексей, плюейки съсиреци кръв. — Ами, ако системата не беше сработила и ме бе запратила неизвестно къде или пък просто ме беше накъсала на парчета?

— О, това наистина щеше да е голям удар за вас — разстрои се искрено архангелът и зашумоля с криле. — В такъв случай щеше да се наложи спешно да монтираме нова система.

Калашников не отвърна нищо на подигравката. Тук не обичаха пришълците от Града и, разбира се, имаше защо. Пробожданията по тялото му не спираха, а пред очите му играеха червени кръгове.

— Мога ли да хвърля едно око на вашето разрешение?

— Да, разбира се. Ако е оцеляло по време на телепортирането.

Архангелът спадаше към онези същества, които умееха да се шегуват злобно, но не разбираха чувството за хумор.

— Е, в такъв случай ще ви се наложи да се върнете и да получите ново.

Алексей порови из вътрешния си джоб и извади димящия пергамент. Мъжът с крилете свери печатите, върна му го и кимна одобрително.

— Всичко е наред. А сега, моля ви, застанете тук — посочи той към черно-белия кръг.

— Защо, пак ли ще ме телепортирате? — разстрои се Калашников, обзет от някаква разновидност на страха, който тресеше неопитните космонавти, преди да излетят в орбита. — А няма ли да ми дадете малко алкохол?

— Не — отвърна безстрастно архангелът. — За съжаление.

В гърдите и в корема на Алексей отново се забиха иглички и тялото му се завъртя сред милиони светлини, които пронизваха очите му. Този път от пода, на който стоеше на четири крака, го изправиха двама души. Единият беше облечен с черна униформа, а другият — с бяла. Те изчакаха Калашников да се закрепи на краката си, без да пада на земята, и изрекоха в хор:

— Можем ли да погледнем документите ви?

— Да ви приседнат дано — озверя Алексей и хвърли пергамента в очите на охраната. — Не ви ли писна? Докога ще се подигравате с мен? Или вече си нямате доверие дори помежду си?

— Такива са правилата — отвърна сухо охранителят в бяло, а облеченият в черно потвърди това, кимайки бюрократично с глава. — Вие просто нямате представа при кого отивате.

— Всичко е ясно — рече Калашников. — И къде е следващият телепортьор?

Охранителят в черно си позволи лекичко да се усмихне.

— Няма телепортьор. Вече пристигнахте. Тринайсетият е зад тази врата.

Алексей въздъхна с облекчение и за пръв път от много години без малко не каза „Слава на Гласа“, което естествено беше строго забранено от правилата в Града. Часовникът на стената показваше късна нощ. Пътят, включително и телепортирането му, бяха отнели четири часа.

Черният и Белият извадиха ключове във формата на круши и ги пъхнаха в загадъчното устройство с безброй лампички пред тях. Устройството дълго разчита данните, шумолейки тихичко и мигайки със светлинните си, докато най-сетне изписа заветното: „Достъпът е разрешен“. Черният и Белият си сложиха с отработени движения специални блокиращи очила. Както се досети Калашников, на тях им бе забранено да поглеждат Тринайсетия в очите.

Стоманената врата се разтресе във въздуха и изчезна, сякаш никога не я е имало. Пред очите на Алексей се разкри уютна стая също като онази, която навремето бе виждал в Санкт Петербург в мебелираните помещения на „Астория“. С персийски килими ръчна изработка, с дивани, тапицирани с китайска коприна, и дори с немски роял до стената.

С гръб към него, стиснал театрално ръце на гърба си, стоеше един мъжът с дълги коси, вързани на опашка. Той беше издокаран с контешки тъмносив костюм с ламе. Калашников се смути, тъй като винаги си бе представял Тринайсетия с античен хитон и с кожени сандали. Сакото му явно беше ушито по поръчка от някой от покойните моделиери на фирмата „Армани“. Всъщност само след секунда Алексей се усмихна на собствената си наивност. Нали сега и той използваше малък мобилен телефон, въпреки че докато беше жив, телефонните апарати бяха огромни… Сигурно не бяха отказали и на Тринайсетия да се възползва от благините на цивилизацията, още повече че съдбата му едва ли щеше да се реши скоро.

Кухината зад гърба на Калашников отново се превърна в стена, но той не забеляза това.

Юда се обърна и го посрещна радушно с усмивка на любезен домакин.

— При мен ли идвате? Всъщност при кого другиго бихте могли да дойдете… Толкова рядко имам гости. За съжаление отказаха да ми съобщят причината за вашето посещение. Седнете. Искате ли кафе?

Калашников благодари машинално и приседна на една от кадифените табуретки.

— Идвам при вас… Как да ви обясня… По доста необичаен повод. — Той не знаеше какво да каже. Думите му се застъпваха и сякаш набъбваха в устата му. — Разбирате ли, имаме голям проблем… Ъ-ъ-ъ… Общо взето, стана нещо…

Кръстосал крака, Юда продължаваше да го гледа с добродушна усмивка на психоаналитик, който служебно е задължен да изслушва пациентите си. Пръстите му с безупречен маникюр галеха повърхността на старинната масичка.

— Всъщност вие откъде сте? — прекъсна той Калашников. — От Рая или от Ада?

— Обикновено ние се стараем да не употребяваме думата „Ад“ — обясни Алексей и панически усети, че езикът му всеки момент окончателно ще се вдърви. — Ние казваме „Града“.

— Града ли? Я, колко мило — разсмя се Юда. — В такъв случай Раят какво е? Да не би да е село? Знаете ли, скъпи мой събеседнико, когато научих повечко неща за вашия… ъ-ъ-ъ… Град, бях поразен от едно нещо. Ние в Йерусалим си мислехме, че в пъкъла на шефа му прислужват дяволи. Нали ги знаете, едни такива космати създания с рога, копита и опашки. Но се оказа, че на всички ръководни постове в Ада има хора… А няма помен от никакви дяволи. Това е някакъв мит, детинска фантазия, ха-ха-ха! И наистина, защо трябва да има дяволи, когато има хора?

„Този човек умее да се харесва, — стрелна се през ума на Калашников. — Така си е спечелил доверието навремето и след това е извършил предателството в подходящия момент за половин кана олио.“

— Много добре говорите руски — каза той, осъзнавайки това със закъснение.

— А… Че какво странно има в това? — въздъхна Тринайсетият. — И вие да бяхте седели тук с моето… Почти две хиляди години седя в една стая и нямам абсолютно никаква работа… Руският е нищо, вече научих и диалекта тагало… Не сте чували за него, нали? Това е основният език на Филипините. Има едни такива острови в Южна Азия. Сега искам да науча зулуски. Сигурно утре ще се захвана с него.

Алексей погледна часовника си и видя, че вече е изгубил двайсет минути за празни приказки.

— Ако нямате нищо против, все пак бих искал да поговорим по същество.

— О, разбира се… — прошепна Юда. — Затова сте тук… Нали така?

— Аз съм офицер от вътрешната полиция, от Управлението за наказания — подхвана Калашников. — Преди около седмица при нас в Града започнаха да стават жестоки убийства на известни хора. Ако се съди по почерка, извършва ги един и същ човек, но ние подозираме, че в организирането на покушенията е замесена цяла група или най-малко трима души.

Юда отвори уста от изненада, но Алексей го изпревари:

— Много добре разбирам, че в този случай думата „убийство“ звучи абсурдно. Но това е така. Телата изгарят напълно, остава само шепа пепел. Всички жертви са залети с течност, чийто състав прилича на светена вода, макар че може би има известни отклонения. Но при всички случаи действа като сярна киселина.

— Виж ти — сложи ръка на гърдите си Тринайсетият. — И вие сте дошли при мен заради това? Само че с какво бих могъл да ви помогна в тази ситуация?

— Никой не би дръзнал да ви безпокои — приближи се до него Калашников, — но получихме информация от един сериозен източник… Общо взето, този човек твърди, че единствено вие сте в състояние да ни обясните смисъла на онова, което се случва в Града. В бележката си той посочва, че трябва да си поговорим с вас за някаква си… Книга.

Юда потръпна, а брадичката му се разтрепери. Той скочи от стола и започна да обикаля стаята. На два пъти удари болезнено бедрото си в рояла, но не издаде звук. На лицето му беше изписано силно вълнение.

— Значи сте я намерили? Къде е тя? — Спря внезапно срещу Алексей Тринайсетият и го погледна студено в очите. От предишната му любезност нямаше и следа.

— Никъде… Просто ни казаха, че ако ви припомним за Книгата, вие… — запелтечи окончателно обърканият Калашников.

— Кой е убит? — прекъсна го нетърпеливо Юда.

— Първо Хитлер — започна покорно да изброява Калашников. — След това Мерилин Монро… сетне Брус Ли… след което…

— Палач, блудница и дракон… — На лицето на Тринайсетия се появи почти по детински замечтана усмивка. — Да, разбира се… точно така, всичко съвпада… Нима това наистина се е случило?

Алексей мълчеше. И осъзнаваше само едно — че трябва да го остави да се изприказва.

— Тогава всичко е ясно — каза Юда и седна отново на стола. Брадичката му продължаваше да трепери или от страх, или от крайна превъзбуда. — Това е Черният ангел.

— Кой? — изуми се Калашников и вкопчи изпотената си длан в табуретката.

— Черният ангел — каза кротко Юда. Бръчките по лицето му изчезнаха, а гласът му си възвърна предишното спокойствие. — Кажете де, искате ли кафе?