Zотов
Еликсир в Ада (8)

Седма глава
Цуни-гуни

малко по-рано, в 9 часа и 45 минути

На бензиностанцията, където се отбиха по обратния път от дома на Хитлер, Алексей моментално оцени всички предимства на сегашното си особено положение. Специалното удостоверение, което шефът му даде, докато трае разследването, представляваше черна пластмасова карта с холограма. Мексиканецът на бензиностанцията само погледна картата и в същия миг едва не се изтърси през прозореца на касата, крещейки истерично: „Отдръпни се! Специално обслужване!“ Служителите на бензиностанцията за пет минути заредиха колата с първокласен бензин от специалния склад, а след това я закараха на пътя и избърсаха с памучен парцал и последната прашинка от бронята й. През матираното стъкло Калашников наблюдаваше със садистично удоволствие мрачните лица на шофьорите, които стояха на опашката, тъй като много от тях вече трети час чакаха да използват купоните си. Руснакът е готов хляб да не яде, само и само да се сдобие с възможността да демонстрира значимостта си пред другите, подсмихна се той. И само заради това, че има възможност поне в нещо да прередиш съседа си, в собствените си очи веднага минаваш в категорията на аристократите.

Управлението за наказания нарочно създаваше дефицит на гориво, както и на много други неща. В Ада винаги имаше предостатъчно бензин, тъй като неизчерпаемите находища на нефт бяха открити още по времето на древния Египет. Първо, те служеха за място, на което прекарваха каторгата си най-изнежените грешници, които добиваха нефт от бушуващото подземно море със сондажните помпи и, второ, използваха го за загряване на функциониращите в библейско време казани, в които варяха наказаните, тъй като дървата наистина не достигаха.

Скоростомерът вече сочеше почти петстотин километра в час. Малинин юркаше безмилостно служебното БМВ по широкото шосе, изпреварвайки с цветисти псувни гърмящите индийски автобуси и натискайки отчаяно клаксона. Колите се озоваваха в Ада също като хората — след като „умрат“, тоест в резултат на катастрофа. Преди време тяхното БМВ се появи в града заедно с изгорелите пътници в него, след като един КАМАЗ връхлетя върху него на шосе Е-95. По специално нареждане на шефа ремонтираха смазаните коли от известни марки в централния автосервиз на Ведомството, където изпращаха на работа най-добрите монтьори. С всяка изминала година броят на колите в града нарастваше, а пътищата, естествено, не бяха достатъчно. Затова задръстванията се смятаха за нормално явление дори нощем.

Алексей се сети, че не е ял нищо през деня. В корема му буйстваше само кафето. Главата го болеше, но в Ада нямаше никакви подходящи таблетки от сорта на аспирин. И беше принуден да се разсейва, разговаряйки, макар че Малинин не беше кой знае какъв събеседник.

— Знаеш ли какво, Серьога… — каза замислено Калашников и се облегна назад на кожената седалка. — За толкова години никога ли не ти е минавало през ума защо си се озовал точно тук?

Праволинейният отговор както винаги последва моментално:

— Съвсем не, вашброде — съкрати по навик обръщението „ваше благородие“ Малинин.

— Напразно. А пък в началото аз дълго се чудих защо ли сме тук, а не в Рая?

Тази мисъл толкова силно порази Малинин, че той зяпна.

— Кажи ми, ти как изживя живота си? Сигурно си православен, нали? И сигурно всяка неделя си ходил на църква, спазвал си постите, а на Великден си носил козунак на светците… Така ли беше?

— Разбира се — стъписа се Малинин. — Че аз да не съм някой неверник, вашброде?

— Но въпреки това си се озовал тук — наведе глава настрани Калашников, разглеждайки меланхолично мизерните покрайнини на индийския квартал, които се нижеха зад прозореца. — И в първия момент направо ти се пръска мозъкът да се чудиш: ама, как така, нали бях толкова добро момче, нали вършех всичко както трябва — ядях гъби в безмесните дни, палех свещи в храма, винаги целувах усърдно иконите… А след това — хоп! — и дяволите вече те пържат в тигана…

Малинин посърна. Пръстите на ръката му върху волана потрепваха.

— Отначало и аз не можех да разбера защо е така — въздъхна Алексей. — А сетне ме изправиха пред Главния съд и ми обясниха: „Ще гориш в Ада, защото греховете ти, човече, са толкова много, че дори с локомотив не можеш да ги поместиш. Убил си поне петдесетина човека.“ А пък аз облещих очи, размахах ръце и се развиках: „Многоуважаеми господа, ама аз работех в полицията! А пък нашите хорица в Москва, особено в Хитровски район, направо могат да ти вземат акъла. Един такъв бандюга утрепа в хана търговец, който караше стока в Смоленск, заедно с двете му дъщери — едната още не беше навършила десет годинки. Заклал ги и тримата както си спят, животното. Наложи се да го заловим в къщата на мадамата му, а пък той започна да стреля по нас… И какво трябваше да направя аз, да се целувам с него ли? Гръмнах го с браунинга — улучих го в корема и в гърдите и след един ден той умря в болницата. И заради тази измет искате да ме пържите в тигана, така ли?…“

Малинин мълчеше. Калашников си помисли, че напразно се оплаква, защото никой никога не го беше пържил в тигана. Освен през първия ден, за да спазят приличието, тъй като точно тогава бяха довели туристическа група. Нима не беше извадил късмет тук? Е, да, с работата си не беше. Той я проклинаше още на Земята, когато заради нея загуби Алевтина. И си даде клетва, че ще напусне полицията…

Но нямаше причини да се огорчава, тъй като, когато Главният съд те изпращаше да се занимаваш с някаква омразна работа, това се смяташе за леко наказание. Шефът беше доволен от него, той имаше най-добрата разкриваемост, например наскоро разкри мрежа от доставчици на суха кръв за градските вампири. Но какъв смисъл имаше да го прави? Всичко си беше както на Земята и дори и уличните кучета знаеха откъде да си купят контрабандна стока, но залавяха само глупаците, които я продаваха. Градът толкова много му напомняше на Земята, че понякога започваше да се съмнява дали всъщност не е живял тук винаги и в един момент просто се е преместил в някакъв друг район? Но съмненията му бързо се изпаряваха, когато се сетеше, че на Земята беше Алевтина. А в града я нямаше. И вече никога нямаше да я има.

Беемвето свърна под огромния мост, който хората наричаха „Дяволския“. На спирката пътниците щурмуваха току-що пристигналия автобус и ловко се катереха към покрива му. Във въздуха се мяркаха чадъри, женски шапки и парцали от откъснати заедно с плата джобове. Встрани повръщаше някакъв нещастник, който се бе натъкнал на плакат на „Кока-кола“. „Сигурно е новак“ — отбеляза си Калашников. На тях често им се случваха такива неща.

— А пък те най-спокойно ми отговориха — продължи той отново разговора си, — че не е важно какъв бандюга е бил онзи. Нямал съм право да лишавам човек от живота му, пък ако ще да е най-големият мръсник. Много по-късно видях тук тълпи от хора като рицарите от кръстоносните походи, които вече хиляда години си удрят главите в стените и все не могат да проумеят как е възможно това: освобождавали са Божи гроб, слънцето ги изпепелявало, боледували от холера и заради тези неща сега трябва да врат в казана. А когато малко се поуспокоих, се замислих и стигнах до извода, че всичко е правилно. Човек не бива да си мисли, че колкото и страшен грях да е извършил, винаги може да измоли прошка за него. Има неща, които за нищо на света няма да ти простят. И няма никакво значение колко пъти си ходил на църква, дали си постил и дали си целувал ръка на архиерея, защото попът в Небесната канцелария не си е купил лиценз да ти опрощава греховете. Понякога дори си мисля, Серьога, че в Рая няма абсолютно никого. Толкова много хора познавах лично на Земята и в крайна сметка всички се озоваха тук.

„Или по-точно почти всички“ — добави наум Калашников, тъй като отново си спомни за жена си.

Изведнъж Малинин се разсмя оглушително. Алексей го погледна изплашено, защото унтерофицерът демонстрираше твърде рядко подобни бурни прояви на жизнена чувствителност. По-точно, ако си спомнеше всичките си предишни разговори с него, никога досега не се бе случвало подобно нещо.

— Аз бях толкова набожен, вашброде, че дори когато се озовах тук, продължавах да се оглеждам по навик за църква, за да се прекръстя пред нея — каза казакът. — Но по време на Главния съд добрите хора ми завряха сурата в мирските ми дела и ми казаха: „Прищяло ти се е, муцуно такава, да си похапнеш райски ябълки, я върви да танцуваш върху въглените.“

Калашников отново отбеляза наум, че не възразява и срещу това решение на Главния съд, защото дори и в най-страшния си кошмар не можеше да си представи как би изглеждал Малинин в Рая.

— Работата е ясна, бил си се с немците, сигурно са приписали убийство и на теб.

Малинин се зачерви като рак и най-неочаквано намали скоростта до триста километра в час.

— Не съм, вашброде. Припомниха ми нещо съвсем друго. Имахме си на село една палава попадийка… Много хубава беше мръсницата… И когато мъжът й отиваше да опее или да венчае някого, аз веднага се шмугвах при нея да правим цуни-гуни… А възглавниците й бяха едни мекички… Такава си беше тя… Ех-ех… — казакът преглътна и се размърда на седалката. — Та се разбра, че заради нея съм отгърмял тук. Но знаете ли какво ще ви кажа за Рая… Той съществува, няма начин да не съществува. Защото в крайна сметка срещнах попадийката тук — през двайсета година беше умряла от глад. Но попа не съм го виждал, въпреки че вече би трябвало да е чукнал сто и трийсет години. Значи той е в Рая. Пък и сигурно сте забелязали, че в града почти няма деца до десетгодишна възраст. Освен ако по улицата не притича някое хлапе от „хитлерюнгените“ и Павлик Морозов, който обикновено се навърта край будката за цигари. А защо е така? Ами, защото всички те също са ТАМ.

Понякога сякаш някаква муха ухапваше помощника му и той си спомняше казашките си корени, и започваше да се изразява съвсем конкретно.

Калашников кимна. Отдавна подозираше, че ТАМ има най-малко още един човек, когото по всичко личеше, че никога повече няма да види. Докато беше на Земята, знаеше, че лошото все някога може да свърши. Но в Града всички проблеми съществуваха вечно.

Колата спря пред бетонната стена, опасана отгоре с кълба бодлива тел.

— Ето че стигнахме, вашброде.

Строгият часовой на поста провери документите им с електронното устройство, а след това побутна към тях опърпана дебела книга с избелели кафеникави букви.

— Моля да се подпишете с кръв ей тук, в лявата графа. Извинявайте, но такъв е редът.