Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Элемент крови, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2015)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Zотов

Заглавие: Еликсир в Ада

Преводач: Ива Николова

Език, от който е преведено: руски

Издател: ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

ISBN: 978-954-389-011-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5069

История

  1. — Добавяне

Трийсет и втора глава
Бележката

5 часа и 14 минути

Калашников лежеше само по бельо върху разбърканото продънено легло, лекуваше главоболието си със заместителя на кафе, който му беше дошъл до гуша, и си мислеше, че скоро щеше да свикне изобщо да не спи нощем, тъй като ако преброеше часовете, през които беше спал за последните три денонощия, те щяха да се окажат съвсем малко. Алексей уби два комара, стана и пусна смачканите им телца през прозореца. Тези твари успяваха да се съживят само за десет минути и след това отново се хващаха на работа.

Пружините на леглото отново изскърцаха под тежестта на тялото му, а оставената на ръба чаша с кафе подло се обърна върху чаршафа, като без малко не го заля с горещата черна течност, която миришеше отвратително. Калашников се ядоса, но бързо му мина, покри петното с одеялото и легна отгоре му. Вълнуваха го много по-сериозни неща. Дали пък да не се избръсне? Само че как да се избръсне при положение че бръсначката му беше една ръждясала „Нива“ и в Града не се предлагаше нищо друго.

Трудно беше да търсиш престъпник в Града, където населението всеки ден нарастваше със стотици хиляди нови граждани. Трябваше да, разпита подробно Ван Ли какви методи използваше полицията в Китай. За да държиш под контрол толкова граждани, трябваше да блъскаш по двайсет и четири часа в денонощието. Всъщност в родната му Русия на полицаите също не им беше лесно да работят. Например някой обирджия заколи някого в Иркутск, а сетне иди го търси — или е заминал за Варшава, прегърнал някоя хубавица, или е отишъл да купонясва в Самарканд. И не беше странно, че шефът предпочиташе да не наема на работа във Ведомството граждани от слабо населени страни, особено от европейските. Ако сложеха в тяхната кантора някой гражданин на Люксембург, след една седмица той щеше да изпадне в истерия и да се хвърли през прозореца.

Алексей се подпря на лакът и отново вдигна пред очите си доста поокъсаното парче дебела амбалажна хартия. Буквите се размазаха и започнаха да подскачат. Кафето вече не му действаше. Дали пък да не отиде да се измие? Той примижа и за стотен път се вторачи в почерка със завъртулки. Всички диктатори обожаваха да пишат с пошли завъртулки.

„Грешиш. Търси Тринайсетия. Поговори си с него за Книгата. Онова, което искаш да откриеш тук, се намира там.“

Тринайсетият. Преди той често се замисляше защо никога не вижда в Града този човек, чието име знаеше почти от раждането си. Но едва преди година успя да научи истината за мястото на неговото постоянно пребиваване. Тази новина доста го изненада, защото след смъртта на Тринайсетия нито една жива душа не се съмняваше, че той е отишъл в Ада. Че къде другаде би могъл да отиде такъв мръсник, ако не тук?

Но се оказа, че този тип бе изиграл прекалено голяма роля във формирането на човешката история, за да си живее мирно и кротко заедно с останалите грешници. Разказаха на Калашников, че Главният съд заседавал цели пет години и след като проучил подробно многобройните предложения на Ведомството — явно по това време там също е имало проблем с креатива — така и не успял да избере подходящо наказание за Тринайсетия. И тогава решили следното — да го държат под домашен арест до Страшния съд, когато всеки така или иначе щял да си получи заслуженото.

Но най-смешното бе, че бъдещето на това финално събитие продължаваше да тъне в мъгла. За последен път очакваха Страшния съд през две хилядната година, а преди това — в хилядната година. А сега вече никой не се наемаше да предскаже точната му дата. И Небесната канцелария, и Града си имаха страшно много работа и всички направо бяха затънали в купища хартии, аргументации и съгласувания. А след поредица от спорове между Гласа и шефа постановиха, че като ориентировъчна дата за края на света трябва да се смята три хилядната година. Но не беше изключено отново да го отложат.

Тринайсетият, чиято съдба Главният съд не можа да определи, беше поставен на специален режим. Отредиха му самостоятелна територия между Рая и Ада, която се охраняваше както от слуги на шефа, така и от ангели. Много хора не бяха съгласни с това решение. Някои смятаха, че наказанието е твърде сурово, тъй като хора, които бяха избивали милиони, най-спокойно обслужваха закусвалните в Града или работеха като санитарни техници. А той, който бе погубил само един човек, в течение на хиляда години се смяташе за най-големия престъпник на Земята. Други смятаха, че за Тринайсетия не може да има прошка заради онова, което е извършил на Земята, както и че не съществува толкова жестоко наказание, на което би могъл да бъде подложен.

Алексей свали ръка, в която държеше посланието, усещайки неприятни тръпки в пръстите. Тревогата му се смени с досада. И защо се развълнува чак толкова? Все пак Сталин не беше ново издание на пророчицата Ванга и откъде би могъл да знае за Тринайсетия? Старецът първо отказа да отговаря на въпросите им, сетне избяга посред нощ от затвора и след това изведнъж изпрати бележка, адресирана до него. Това изглеждаше подозрително. Но както обичаха да се изразяват съветските бюрократи, които през 1937 година наводниха Града, „постъпил е сигнал и той трябва да бъде проверен“. Пък и познатият му от отдела за графологични експертизи по негова молба изследва парчето хартия и потвърди, че почеркът наистина е на Сталин.

Името на несъстоялия се апостол Юда Искариотски, който завинаги бе опорочил числото тринайсет до такава степен, че в испанските хотели например нямаше стаи с такъв номер, а имаше „12А“ и след това веднага следваше „14А“, се бе превърнало в нарицателен символ за предателство. Той се намираше в единична килия, ако луксозната хотелска стая можеше да се нарече така. Контактите на външни хора с него бяха максимално ограничени и ако някой искаше да проведе лична среща, трябваше да получи съгласието на двете страни — на Ада и на Небесната канцелария. И едва когато човек стиснеше в ръце пергамента с двата печата, можеше спокойно да потропа с крак по вратата на сградата, в която държаха Юда.

Калашников предчувстваше, че шефът няма да хареса идеята му дори само заради това, че трябваше да се обади в Небесната канцелария, за да получи съгласието й. Но нямаше друг избор.

И това не беше всичко. Докато чакаше писменото разрешение да се срещне с Тринайсетия — разбира се, ако шефът не отхвърлеше веднага идеята му — Калашников смяташе отново да посети вампирския квартал, за да се опита да открие поне някакви следи от Хензел. Едва ли убиецът поддържаше контакти с онзи носфератус само заради възможността да си купува пресни рози с връзки. Може би вампирът беше свързващо звено между Поръчителя и килъра, като доставяше веществото на последния и му съобщаваше имената на следващите жертви.

Той смачка листа и отново се замисли за Сталин. Когато посети вожда на народите в килията му, за съжаление забрави един интересен факт от биографията му… Всички знаеха, че сипаничавият дядо беше изпратил половината държава да рине снега в Сибир, но малко хора бяха чували, че в младежките си години той беше търкал скамейката в семинарията, мечтаейки да стане свещеник. Нямаше да е зле да проучи дали в Града не се подвизаваха хора, които бяха посещавали семинарията заедно със Сталин, за да си поговори с тях дали Йосиф Висарионович не е водил в коридорите й загадъчни разговори за Юда и за веществото. На този етап в съответствие със заповедта на шефа служителите на Ведомството разпитваха някои бивши свещеници дали някой от тях през свободното си време би могъл да приготви светена вода и освен това проверяваха професионалните убийци с най-новия детектор на лъжата.

Калашников дори изпита срам, че не се е сетил за това толкова просто решение, макар че отговорът направо беше пред очите му. Явно вече беше изкукуригал напълно. Че какво друго би могло да изгаря грешниците в Ада, сякаш върху тях се е стоварила лава от вулкана Везувий? Разбира се, че това беше веществото, което представляваше натурална светена вода! А ако се съдеше по реакцията на Сталин, той се бе досетил за това още в първия момент. Точно така, поне по този въпрос явно е имал полза от семинарията. Независимо дали дядото лъжеше или не, той задължително трябваше да установи контакт с Юда, ако успееше да измисли как да поднесе идеята на шефа, без това да го ядоса. И Калашников реши, че веднага след като приключи работата си в архива и във вампирския квартал, ще се отбие при шефа.

Вратата се разтресе и изпълни стаята с грохот. От настойчивите удари, които разтърсваха дървенията, веднага ставаше ясно, че ранният гост е изключително нетърпелив. Калашников скочи, защура се из стаята, подвиквайки „идвам, идвам“, и започна бързо да навлича панталоните си. Понечи да прибере смачкания лист в чекмеджето на бюрото, но моментално го измъкна обратно, тъй като се боеше да остави тази толкова ценна вещ без надзор. Създавайки хаос и разруха около себе си, Алексей стигна до вратата, която вече всеки момент щеше да изхвърчи от пантите, и дръпна масивното ръждясало резе, което изскърца мъченически.

На вратата моментално се появи Малинин, разкривил уста в мръснишка усмивка.

— А къде са мадамите? А пък аз си мислех, вашброде, че щом не отваряте толкова дълго, значи някой ви сгрява в легленцето, хи-хи-хи… Да не сте я натъпкали на бърза ръка в гардероба?

Умореният от безсънната нощ Калашников не можа да скрие гнева си:

— За какъв дявол си се домъкнал толкова рано? Да не си пиян, животно такова? Я ми дъхни!

Малинин си даде ясна сметка за ситуацията и веднага се изопна в стойка „мирно“, без да откъсва поглед от вбесеното си от безсънието началство. В същото време изобщо не престана да се хили.

— Съвсем не, вашброде! Пратиха ме да ви взема, има спешна работа.

Калашников замря в очакване на някаква неприятна изненада.

— Случило ли се е нещо? — зададе той идиотския въпрос.

Малинин потръпна и усмивката на охраненото му лице се стопи.

— Меко казано, случило се е. Менделеев е убит.

Възкръсналите комари усърдно се удряха от външната страна на прозореца, докато наблюдаваха как притежателят на апетитната кръв си облича сакото и се устремява към изхода. Закуската им се провали.